0
3330

Насаме с Радой Ралин

„Стиховете му са дневник на неговите разочарования, снимки на онези състояния, при които се добира с усилие до утехите си.” Предлагаме ви фрагмент от новата книга на Божидар Кунчев „Насаме с Радой Ралин“ (изд. „Рива”).

Вие, теми, още ненаписани

Духовната безпътица, моралната нищета, социалните контрасти го правят да се чувства неврастеничен още през младостта си и тогава написва „Пресита” и „Моята неврастения”. Той не може без пристан и сигурност. Все по-несигурен в обещанията на сегашното и бъдното, той насища и поезията си с много елегичност. Там се тъгува за човека, на когото е отнета свободата. Светът е загубил вътрешното си единство и му напомня за онези мъчителни настроения в творчеството на Далчев и Вутимски. „Отшумели пориви”, „идеал опустошен”, „Светът е самотен” („Закъснял порив”) – зачестяват мрачните характеристики в стиховете му, за да предизвикат печал и чувство за безизходност. От една страна, са възродените му сетива за чудесата на битието, а от друга – неговата чувствителност спрямо непоносимия товар на действителността. Препрочитам пак стиховете му и проследявам това лъкатушене на мисълта му по острието на абсурдната реалност. Обхваща ме неговата стародавна болка и онова признание, направено още през петдесетте години – „Не сме стомана, а сме жива плът” („Извод”). Да оставим настрана неприкривания смисъл на тези думи, контрастиращи на внушението за железните нерви на „новия” човек. И сега произнесеното преди време, а то е в синхрон с другите внушения на поезията му, ни облъхва с все същата топлота и човечност на поета. Имали достатъчно поводи да се погнусим от издевателствата над човека, с неговата крехкост и уязвимост, не може да не се проникнем от високата етичност на лирическите му послания.

„Мълчаливо съгласие”, „Закъснял порив”, „Елементарна елегия”, „Носталгия”, „Краят на лятото” – бих могъл да цитирам още много заглавия. Всички те са разказаната му участ, дневник на неговите разочарования, снимки на онези състояния, при които се добира с усилие до утехите си. Но те са и нещо много повече, защото формират една завършена етика. Някога нарекох стиховете на Александър Геров философия на човешкото съществуване, но бих определил по същия начин и много от творбите на Радой Ралин. Посветени на човешката съдба, на обреченото в нея, на това как човек израства като самопостигнала се мисъл и метафизично озарение, изобщо на всичко същностно в човешката участ, те са обособена тема в творчеството му.

Аз съм стоп-кадър от някаква шумна масовка.
Аз съм дребна фигура, обшита
върху канавата на шума.

(„Елегия”)

Цялото стихотворение е пронизано от неутешимата мисъл за времето, което се е подиграло с човека. Захвърлен на най-незавидното място, той е напълно лишен от чувството за неповторимост. Идеята на Ралин е, че модерните стандарти на епохата насилват човешката индивидуалност и той става елемент от противна масовка. Мотивът е познат на нашата литература. В „Елегия” на Ралин той е протест и негодувание. В стихотворението си поетът прибягва до онова „епично” спокойствие на морето, гората и полето, за да ни подсети за изгубеното равновесие и разкъсаните връзки, за невротичното време на безсмислени скорости. Природата не за пръв път е надежден коректив, светлата страна на объркания живот, където са натрапени порочни модели. И в стихотворението на Ралин тя идва да ни подсети за антилогиката на омерзителното съществуване, където „всичко е позволено”. „Аз какво съм всред вечния шум?” Въпросът е реплика на притесненото и обсадено човешко битие и той напомня за задушаващото се от безсилие време. Шумът, понесен „като зла униформа”, прави още по-болезнена представата ни за повсеместния упадък, уеднаквил пориви и страсти, вкусове и убеждения.

Алтернатива на тези настроения е поривът да се обърне гръб на „масовката”, да сложим живота си в порядъка на онази естественост и простота, която е траен копнеж в стиховете на Далчев и Александър Геров. Морето и гората не са изгубени завинаги и поетът ги възвръща в душата си като спомен за сън, а наяве търси техните ласки и животворната им сила. Узнаваме това от много други стихотворения, където природата, детето или зимното слънце излъчват своето сияние. Слънчевият лъч върху неговия прозорец, „предаността на сетивата”, които не го лъжат и крият в себе си човешкото достойнство – малко ли е подареното му от живота? Тъй че, без да пренебрегваме внушенията в „Носталгия”, трябва да знаем и за съсредоточения му опит да уравновеси своите везни. Той не го върши самоцелно, това идва като резултат на преобладаващото в неговата натура, стремяща се към хармонията. Самонаблюдателен, непознаващ какво е това равнодушие, той се налага с човешката си деликатност, с воюващия си хуманизъм, колкото и тривиално да звучи подобно определение, с очите си на художник, търсещ и откриващ красотата навсякъде. Срещу покушенията върху доброто Радой Ралин излиза с човечния си стих и в безшумната, но ефикасна съпротива на поезията му, в нейния мъжествен стоицизъм трябва да видим неопровержими доказателства за правото му да бъде „обикновен като дишане” („Юрий Гагарин 66”).

Когато не един и двама са се примирили и се утешават, че е оправдано да сведеш глава и да възприемеш наложеното, с лошите си спомени за онези, които са му правили „обиск из душата” („Лош спомен”), той отстоява своето несъгласие. Няма да отстъпи пред пигмейщината, каквото и да му струва, и няма да заговори с несвойствен глас. Как да се назове това, ако не истинска необикновеност. И темите му не са обикновени, не в смисъл, че няма да ги открием у други поети, но когато пише за живота и смъртта, за историческото нещастие, за кървящите рани на съвестта и спомена, за трънливия път към себе си, не можем да го сбъркаме. Той помни извънредно много и в неговия ум са съхранени жестове, извършени подлости и предателства. Развил е чувството си за историята не като абстракция, а като трагичен и възвишен разказ за полета и за падението на хора, познавани от него. Целият му живот се състои от обрати, непрекъснато си разчиства сметките с миналото. Обречен да не изостави критичния си дух, той не би могъл да не превърне и познатата тема в нещо по-необикновено. Често му се струва, че предмет или събитие са останали недоосмислени и недоосъзнати и поради тази причина толкова от темите му са неговите преди „Неосъзнати неща”. Още в „Извод” той казва: „Мълчиш ли, доброволно се заробваш!”. Никога няма да мълчи и всъщност затова стиховете му са необикновени.

„Човекът го изтръгват постоянно”, боговете абдикират с „грохот”, участта на човека е да „свършва тъжно и смълчано” („Краят на лятото”) – това са все прозрения за краха на човешкото в съвременния свят. „Светът ще стане още по-коварен” – и до тази констатация стига тъжната му поезия („Старостта”), където въпросът за живота се преплита с мисълта за онова неназовимо нещо, отиващо си безвъзвратно от човека като човек. Неговите прогнози, уловените сигнали за възможна и наближаваща гибел са като последно предупреждение, но да отбележа веднага, че той е престанал като че ли да вярва в колективните форми на спасение. Масовите терапии повече не го вълнуват, а мъдростта му подсказва по-несигурния, но по-верен път за изход – този, който всеки трябва да извърви сам. Затова в „Отстояние” ще прочетем:

Спасявай свойта обич към звездите,
които винаги стоят пред тебе,
и вкусвай преснотата на водите,
и радвай се на всеки мирис хлебен.

Неговият порив към трайното и вечното, този копнеж по един постоянно обновяващ се живот го има и в „Сила”, и в други творби. Ралин върви напред и назад през времето, за да се добира с тиха радост до божественото „винаги”, извисяващо се над баналностите на преходното. Той го намира не само в недостижимите звезди, но и в неподражаемата осанка на стръкчето трева, в синия връх на планината, в морето, заглушаващо шума на угнетяващото го ежедневие. С просветлено съзнание той се освобождава от себе си, проумял спасителната възможност, намираща се в правото му да се разочарова:

трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържаш
в своята дихателна система?

(„Елементарна елегия”)

Ето ги проявите на разума, отворен за обновленията в света на хората, идеите и природата. Нещата, техният скрит смисъл той не би могъл да схване, ако не се обновява непрекъснато, ако не върви напред, като не задържа „изчерпания въздух” на преживяното и премисленото. Ще дойдат часове на умора и отегчение, когато, без да е загубил увереността си, че е прав, поетът въздъхва:  

Вие, теми, още ненаписани,
семена отпреди толкова години,
съхранили ли сте още дързостта
на покълващия взрив?

(„Виталност”)

Непосетите семена, неосъщественото вдъхновение все някак ще се съхранят, стига да се запази „твърдостта на семената”. Липсата на „гостоприемна почва” е заплаха за неговия живот с поезията. И тази творба е написана по неприятен повод, донесъл му огорчения, но като тема за ненаписаните теми тя преминава в обобщение за виталността на изкуството. Нея никой не може да срази, колкото и да са безрадостни „обещанията на сезона”. Радой Ралин не престана да вярва, че неговите теми като „коли по магистралата” („Копнеж”) ще го отнесат към съкровеното в живота.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров” (2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин“ (2018).
Предишна статияТе, в отсъствие на любов и смисъл
Следваща статияДостойно