Начало Идеи Гледна точка Насилието и терорът като гражданска съдба
Гледна точка

Насилието и терорът като гражданска съдба

1424
Ейпръл Ли, „Седалището на властта“

Винаги съм считал, че велика е не държавата, която притежава най-крупните ресурси, не държавата, която има най-могъщата армия, не дори и държавата, която разполага с най-продуктивните производствени мощности – велика е държавата, която обезпечава най-свободен, най-спокоен и социално най-благополучен живот на гражданите си. Така погледнато, един миниатюрен на географската карта Люксембург е несравнимо по-силна, по-просперираща, по-успешна и по-велика държава от един Китай, да речем, чиито провинции тънат в социална мизерия, в нищета и в азиатски деспотизъм.

Това ми виждане се корени в античния принцип, че човекът е мярка на всички неща. При това конкретният човек, а не абстрактното човечество. Всички постижения и на човечеството, и на отделните нации и общности са постижения само тогава и само дотолкова, когато и доколкото обслужват хората, когато са съотносими към личността, към правата и свободите ѝ, към материалната и политическата култура, към духовните и социалните блага. Ако всички тези блага и добродетели са недостижими за конкретния гражданин и са достъпни само за шепа избраници, те не само губят смисъл, а и се превръщат в една или друга форма на мракобесие.

Ако решим, че осъзната или не, стратегическата цел на всяко индивидуално битие е щастието и ако щастие значи синхрон, хармонизиране на субекта и обекта, на вътрешния аз с външните обстоятелства, с биосферата, закономерно ще стигнем до извода, че човек и човечество са изначално, онтологично колкото съвместими, толкова и несъвместими взаимно, че подхранването, развитието и усъвършенстването на тази им взаимна съвместимост е висш смисъл и на цивилизационния процес като цяло. Така погледнато, всички онези общества, които са постигнали огромен икономически напредък за сметка на правата и свободите на собствените си граждани, са всъщност по-скоро регресивни и деструктивни, отколкото прогресивни и конструктивни. В този смисъл мъдрецът Шимон Перес заяви преди години на Путин, че Русия никога няма да спечели надпреварата със САЩ. И то не защото САЩ разполагат с повече ресурси, с повече производствени мощности и с по-напреднали технологии, а защото, за разлика от Русия, САЩ са родина на щастливи, на свободни и еманципирани граждани.

За всичко това си мисля, като чета ден след ден в медиите (само в родните – не и в международните медии), че при комунизма ние, българите, сме имали най-големия металургичен комбинат, най-големия завод за електрокари и най-могъщата армия на Балканите – дори по изчезналия в демократични условия хляб от държавната селска фурна се леят горещи сълзи. Всъщност истината е обратна. Един комбинат, който произвежда всеки ден не печалби, а загуби, е не национално богатство, а национално бедствие. Национално бедствие е и един завод, който ежедневно бълва електрокари, които са неконкурентоспособни и които никой не иска да купи на международния пазар. Една армия, чиито оръжия са насочени не срещу външна заплаха, а срещу собствения ѝ народ, срещу неговите човешки права и граждански свободи, една армия, която обслужва един мракобеснически режим и чиято задача е да брани номенклатурните привилегии на партийните номенклатурчици от гнева на народа, една армия, която нахлува в чужди държави, за да смаже техните либерални пориви, е ретроградна сила. Колкото и самолети, танкове и оръдия да има тя, те служат на злото. А тъкмо такава беше БНА – армия, народна по име, но противонародна по функции. Що се отнася до хляба от селската фурна, него и навремето често го нямаше по държавните магазини – често го нямаше и хляба от градските ни хлебозаводи.

Днес обаче е друго – днес човешките ни права и гражданските ни свободи са обезпечени, днес армията ни не разстрелва на граничната полоса всеки сънародник, дръзнал да прекрачи в чужбина, днес въоръжените ни сили са съставна част от НАТО, а НАТО обслужва не имперските попълзновения на един или друг император, а демократичните принципи на евроатлантическата общност – ще рекат моите опоненти. И ще имат право – всъщност те и мои опоненти не са, те са по-скоро мои политически и морални съмишленици. Опоненти, че и идейни противници, са други – онези хиляди, за да не кажа и милиони, професионални и самодейни коментатори в мрежите и медиите, които възхваляват „Гранични войски” като пазители на българщината, онези, за които Държавна сигурност е не една зловеща репресивна институция, сравнима само със Светата инквизиция, с Ордена на илюминатите и с Гестапо, а гаранция за сигурност и бранител на гражданския мир.

След многократни, заплатени със свирепи общонародни страдания политически грешки и крушения, за пръв път в новата си история страната ни направи правилния, градивния, перспективния външнополитически избор. Преди трийсетина години ние избрахме с много граждански плам в сърцата Европа пред Азия, избрахме надеждата пред безнадеждността, евроатлантическата общност пред почвеничеството и олигархичността на Кремъл. А с времето неусетно започнахме да изневеряваме на този си стратегически избор. И така до ден днешен, когато гласовете срещу НАТО и в подкрепа на кремълските имперски попълзновения на родна земя заглушиха здравия разум.

Един полски интелектуалец и ветеран от битките на „Солидарност” предупреди, че на народите с къса памет са им дълги преходите. А нашият е от най-дългите – вече трийсетина години наред ние все захождаме и прихождаме, раздвоени между свободата и несвободата. Именно защото отказахме да се вслушаме в предупреждението на Адам Михник, днес русофилското ни воинство става все по-многочислено и все по-агресивно, антиевропейските и антиамериканските настроения – все по-неудържими, все по-гореща става и мазохистичната ни жал по злодеянията на близкото ни комунистическо минало. Злодеяния, които ние вече не само премълчаваме и омаловажаваме, а и провъзгласяваме за добродетели. Всичко това ни превръща в лъжесвидетели и на историята, и на съвременността – лъжесвидетели, които аз с чиста съвест бих окачествил като хранители и пазители на злото и които с пяна на устата ни уверяват в изобилието от духовни и материални блага, обсипало социалистическите работници и селяни. Изобилие, което съществуваше само в измамите на Моралния кодекс на строителя на комунизма и никога – в реалния бит. Един бит, белязан от насилие и терор. А народ, който провъзгласява насилието и терора за свой граждански идеал, насилие и терор ще получи и като своя национална съдба…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора