0
1413

Насилието ни привлича

poster-donnellan

Британският режисьор Деклан Донелан ръководи трупата Cheek by Jowl от 30 години. Името на трупата е цитат от Шекспир и описва един идеал – „много близо, заедно”. За този идеал да живееш заедно с другия, за театъра, в който вярва, и за най-новите му спектакли – с Деклан Донелан разговаря Лавиния Шербан в Клуж-Напока, по време на театралния фестивал Interferences, в един декемврийски следобед на 2014 г.

С какви намерения започнахте да работите върху „Юбю крал”?

Подходът ми е напълно неакадемичен, дори донякъде е антиинтелектуален. Разбира се, първо прочетох пиесата… За мен най-важното е това, което гледаш на сцената, да бъде живо, не да гледаш ходещи теории по сцената. С „Юбю” се случи следното – имах група от осем актьори в Париж, с които направихме Расиновата „Андромаха”[1]. Много ги харесах тези актьори! Когато проектът приключи, те ми предложиха да се върна, за да направим още една пиеса. Дълго търсихме нещо подходящо и накрая се спряхме на Юбю. Алфред Жари е много объркващ, творбите му са двойнствени… Той казва, че в „Юбю крал” става дума за учителя му от гимназията, но за мен е ясно, че той е написал тази пиеса за своите родители.

Тези хора от пиесата на Жари наистина са много скучни, банални, егоисти. Ако видят, че имаш книга – ще ти я вземат, ако видят че имаш очила – ще ти ги грабнат, искат ги и това е. Храната, която ти ядеш, им трябва на тях! Те говорят по един определен официален начин, крият се зад привидностите, лъжат се едни други, постоянно се отмятат, в тях има нещо много животинско. Трябва да са скучни, но не са. Когато четем във вестника за разни престъпления, не се отегчаваме, напротив  – заинтригувани сме. Насилието ни привлича.

Искам да кажа, че семейство Юбю ни харесва, защото живеят вътре в нас. Повечето хора смятат, че не са жестоки, че не са способни на жестокости, но това са глупости, защото ако някой нападне детето ти, ще го защитиш веднага и ще проявиш нужната жестокост. Ние не познаваме условията, при които можем да станем зли, но съм сигурен, че можем да бъдем много жестоки, ако това се изисква от нас. И намирам това за нормално, ако си го признаваме. Но ние се стремим да забравим тази наша особеност и това ни прави много опасни. Съзнавам, че нашата цивилизация, създадена в продължение на хилядолетия, няма нужда от хиляди години, за да бъде съсипана. Може да изчезне за един следобед. Ако се чувстваме застрашени, ако сме гладни, ако семейството ни е в опасност, можем много бързо да се превърнем в един Юбю.

photo04
Ubu Roi. Photo by Johan Persson

И това Ви плаши?

Да, плаши ме. Аз правя театър и има неща, които ме плашат. Тогава започвам да се питам – защо тези неща ме плашат? И мисля, че семейство Юбю ни ужасява не заради жестокостите, на които е способно, а когато се връща към нормалността, когато отново сядат около масата. Ние правим това всекидневно. Когато ни се случи някаква истинска трагедия, когато умира някой близък, излизаме от болницата и виждаме, че навън се продават същите вестници, шоколадчета, преминават същите автобуси. И ни се струва направо неморално. Изглежда ми много интересно, че в края на „Три сестри” Олга казва на Ирина нещо наистина шокиращо. Тузенбах още е топъл, току що е бил застрелян, а Ирина е почти в несвяст, защото току що са убили годеника й, а сестра й казва: „Трябва да тръгваме”. Това е ужасно. Но в същото време е цивилизовано да се държиш така. Защото цивилизацията винаги ти нашепва: трябва да го преодолееш, трябва да си владееш емоциите, животът продължава. Интересно е как ни се казва да вървим напред. И трябва да продължим напред. Историята с Ниоба също е много добра. Тя плачела за убитите си деца, но в един момент трябвало да спре да плаче, за да се нахрани. Има нещо абсурдно в това завръщане към нормалността. И това не винаги е окуражително. Хората се връщат към всекидневието си, все едно нищо не се е случило. И никой не забелязва, че се намира на „Титаник”.

Колко време ви трябва, за да направите един спектакъл?

Седем или осем седмици. Понякога имаме и две подготвителни седмици с актьорите. Спектакълът някак си сам се оформя. Това, което виждате като краен резултат, до голяма степен е резултат от идеите и предложенията на актьорите. Винаги ме е страх, че няма да успея, че няма да постигнем завършеност, защото нямам ясна идея от самото начало към какъв краен резултат се стремя… Така че винаги съм доста изплашен.

Как работите с актьорите?

Трудно ми е да отговоря в няколко изречения. Не става дума само за някаква техника, те работят много, наистина много. Опитваме различни неща, винаги на сцената и чрез действие, не чрез говорене за нещата. Съвсем малко теоретизираме.

Защо правите театър и за кого?

Правя театър, защото съм самотен човек и защото ми харесва да бъда сред хора, той ми предлага възможността да осъществя някаква форма на сближаване с хората. Мисля, че хората като цяло, особено в цивилизования буржоазен свят, живеят доста изолирано в буржоазния си комфорт. И мисля, че е важно да имаме такива места, където да ходим и да се докосваме един друг, да присъстваме реално, да усещаме нещата, които ни свързват, и така да си припомним, че не сме сами.

www.yorick.ro

Превод от румънски Аглика Стефанова-Олтеан

Режисьорът от Великобритания Деклан Донелан е сред водещите имена в съвременния театър. Родителите му са ирландци, той е роден в Англии в 1953 г., израснал е в Лондон. Изучава английска литература и право в Кралския колеж в Кембридж. Заедно с художника Ник Ормерод създава през 1981 г. трупата Cheek by Jowl, където разработва собствен метод. Театърът е гостувал в над 50 страни, получавал е много международни отличия.

През 1989 г. Донелан става заместник директор на Лондонския Кралски Национален Театър, там той осъществява постановките на „Суини Тод”, „Мандат” на Н. Ердман, „Ангели в Америка” и др. За Кралския Шекспиров Театър той поставя „Училище за сплетни” от Р. Шеридан, „Крал Лир” и „Големите надежди”, за Авиньонския фестивал – „Сид”, по покана на Клаудио Абадо поставя „Фалстаф” на Залцбургския фестивал, в Болшой театър в Москва балета „Ромео и Жулиета”. Работи в Русия от 1986 г., там е носител на наградата Златна маска. Има награди в Париж, Ню Йорк, Лондон, три пъти печели  наградата на името на Лорънс Оливие: като режисьор на годината (1987), най-добър постановчик (1995) и за изключителни творчески постижения (1990). Книгата му Актьорът и мишената” е издадена на няколко езика. Носител е на театрални награди и отличия от Лондон, Ню Йорк и Москва, както и на наградата на името на Лорънс Оливие за Изключителни творчески постижения. Кавалер е на Ордена за изкуство и литература.



[1] Спектакълът „Андромаха”, осъществен е театър Буф дю Нор, чийто артистичен директор е Питър Брук, беше представен в София и Варна през 2008 г., по време на фестивала „Варненско лято”. Б. р.