0
529

Наследството на Вайда

„Остатъчни образи“

Видният авангардист и антиконформист Владислав Стржемински играе важна роля в полския артистичен пейзаж от първата половина на ХХ век. След края на Втората световна война, когато току-що освободената от нацисткия кошмар Полша изпада под съветско влияние, Стржемински преподава в Националното училище за изящни изкуства в Лодз. Студентите му го смятат за истински майстор в модерното изобразително изкуство, но комунистическата власт не споделя това мнение. Новото правителство на Полската работническа партия настойчиво се опитва да наложи собствената си концепция за изкуство, а противно на повечето си колеги, Стржемински отказва да приеме изискванията на „социалистическия реализъм“. Художникът защитава свободата на твореца, неговата интровертност и правото му да не се съобразява с идеологическите промени, поради което си навлича яростта на властта, заета да го заличи и да унищожи всичките му творби. Забранено му е да практикува легално изкуството си и той се опитва да оцелее в мизерия…

Опазването на паметта за историята характеризира цялото творчество на Анджей Вайда, починал през октомври 2016 г., след 65 години в киното и над 30 пълнометражни заглавия. Последният му филм „Остатъчни образи“, белязан с характерните за полския режисьор аскетичност и свободолюбие, се явява своеобразна равносметка и обобщение на основните му източници на вдъхновение. Запленен от изкуството и особено от живописта (самият той е следвал в Художествената академия в Краков), едва в залеза на творческата си кариера Вайда решава да припомни разбития живот на твореца Владислав Стржемински. Почтен мъж, взискателен артист, този художник и теоретик на изкуството е един от най-завършените полски творци, създател на Музея за модерно изкуство в Лодз през 1934 г.

„Остатъчни образи“,

Сюжетът в „Остатъчни образи“ отново е поставен в конкретен исторически контекст – момент на криза, провокиран от смяна на епохата и обществен катаклизъм, в който противоположни сили се сблъскват. Проследяваме последните четири години от живота на Стржемински, от 1949 до 1952 – поучителен паралел между продължителния упадък на твореца и съветизацията на Полша. Сталинисткият период слага край на многопартийната система и гражданските свободи, на творците е наложен унифициран естетически стил. Филмът разказва за сблъсъка между художника и културната политика на Партията. Противопоставяйки се на комунистическата цензура, отхвърляйки догмите на соцреализма, Стржемински се излага на сериозна опасност, подсилена от факта че е бил много популярна фигура в Полша, едновременно почитан от широката публика и обожаван от студентите и съвременниците си.

Филмът на Вайда го представя като несъвършено човешко същество, упорито и егоистично, което живее единствено за и чрез своето изкуство. Отнемайки му възможността да твори, сталинистката диктатура го лишава от всяка надежда, като буквално го задушава, за да се подчини той на изискванията ѝ.

Проследявайки агонията на един творец, белязал историята на полското изкуство, Анджей Вайда разгръща пред нас собствения си талант. Динамичната режисура ни увлича в бездната, в която Стржемински постепенно пропада. Най-напред уволнен от училището, което е основал, след това малко по малко изключен от обществото (въпреки подкрепата на голяма част от студентите му), творецът познава трудни дни, които отслабват духа и тялото му. Опирайки се на документи от епохата и архивни кинокадри, „Остатъчни образи“ напомня за пропагандата в Източния блок, както и до каква степен една диктатура може да се наложи светкавично, лишавайки обикновения човек от всяка свобода и отлъчвайки творците от обществото, ако имат нещастието да изразяват различни идеи.

Заглавието на филма е свързано с теорията на самия Стржемински, който обяснява в своите записки как един образ остава отпечатан върху ретината на окото, след като човек го е наблюдавал; но от днешна гледна точка „остатъчни образи“ е чудесна политическа алюзия за краха на една идеология. Опирайки се на изследванията на художника от края на 40-те години, точно преди да умре от туберкулоза, Вайда напомня едновременно за политическото задушаване, което понася страната му след Втората световна война, но и за лекотата, с която шепа хора могат да наложат идеите си на общността, незачитайки личните свободи.

За да обрисува репресията, която поразява един творец, приеман до този момент за майстор на полския авангард и за един от брилянтните умове на своята страна, Вайда се нуждае от забележителен актьор, способен да превъплъти интелектуалната сила на Стржемински, затворена в увреденото тяло на ветеран от Първата световна война. Така Богуслав Линда получава най-важната роля в кариерата си. Актьорът внася многопластови нюанси в образа на мъжа, който вижда краха на живота си. Играта му оживява всяка сцена от този филм – апотеоз на една ползотворна кариера в защита на изкуството.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПоказателни случки
Следваща статияХудожникът създава усещания, които по друг начин не биха съществували