0
871

Наследството на тоталитаризма

Влияние на системата в чувствителните сектори на обществения живот

Какво стана преди 25 години в Чехия и какво се случи в България, конспиративен ли е преходът у нас и какво знаем за подмяната на елитите след 1944 г. – дискусия с участието на Александър Вондра, Момчил Методиев и Тони Николов.

Дискусията „Наследството на тоталитаризма. Влияние на системата в чувствителните сектори на обществения живот“ се проведе през юни тази година в столицата. Неин домакин бе Софийският дискусионен форум, а специален гост – Александър Вондра, съветник по външната политика на Вацлав Хавел, бивш министър на отбраната и министър на външните работи на Чехия. Вондра е бил посланик в САЩ, както и представител на правителството в организацията на Срещата на върха на НАТО в Прага през 2002 година, на която България и още 6 страни от Централна и Източна Европа получиха покана да се присъединят към Алианса. Той е сред изключителните личности на десидентския и посткомунистическия период на Чехия.

Александър Вондра: Страните, които имаха изградена силна опозиция преди 1990 г., извлякоха по-големи ползи

Какво стана преди 25 години? В Чехия имахме невероятен късмет през периода 1990-1999 г. По това време имаше една изключителна геополитическа среда. Америка бе много мощна и можеше да поведе процесите. Русия пък беше все още слаба. Имаше и подчертано еуфорично настроение, всички бяха убедени, че по пътя на евроинтеграцията няма да има никакви препятствия, че този процес ще се засилва и разширява, без каквито и да било затруднения. Освен това ние не бяхме сами – поляците поеха по същия път, в Унгария и България започнаха същите процеси. Знаете много добре за небезизвестния ефект на доминото – ние взаимно се вдъхновявахме в усилията да се отървем от съветската доминация и комунистическия режим. По това време все още работехме в среда, в която не можехме да ползваме съвременните средства за комуникация. През 90-те години беше много по-трудно да се организират протестни действия, отколкото сега. Преимуществото ни обаче беше, че успяхме да се организираме масово в цяла Централна и Източна Европа.

Въпросът, който възниква, е дали страните, които имаха по-силни антитоталитарни структури и антикомунистически групи преди 1990 г., се ползваха с определено преимущество. Аз бих отговорил – да. Тези страни, в които вече имаше изградена силна опозиция, извлякоха по-големи ползи. Класическият пример в това отношение е Полша. Без каквото и да е съмнение Полша имаше най-силната опозиция по това време. И сега, след като са изтекли вече 25 години, много от представителите на тези антикомунистически движения продължават да са все още активни в съвременното демократично полско общество. Има немалко такива активисти и сред министрите – например, Томаш Шемоняк, който в момента е министър на отбраната и който бе изключително активен в „Солидарност“, също така настоящият министър на външните работи и др. Това е много характерно за Полша. Не може обаче да се каже същото за настоящите чешки политици. Какво показва това? Чешката опозиция, хора като Хавел, Иржи Динстбир и др. играха изключително важна роля през 90-те години. Обаче нашето опозиционно движение беше по-слабо. Знаем, че Вацлав Хавел е символът на 70-те, на 80-те и на 90-те години. Но периодът преди 1990 г. в Чехия не се отличаваше с изключително силна опозиция. Слаба беше опозицията, слаба беше програмата ни, ние просто не очаквахме, че ще се преобърнат нещата. Малко преди ноември 1989 г. бях пуснат от затвора и като излязох оттам, отидох веднага в апартамента на един приятел, който подаваше информация на западни радиостанции за случващото се в Чехия. Попитах го колко време ще отнеме това, колко време ще е необходимо, за да се стигне до падане на режима. Той ми каза: „Може би една-две години“. Така че ние не очаквахме такова бързо развитие и бяхме изненадани.

Може би си спомняте какво се случи в Полша – Адам Михник излезе с известната статия „Президентът ваш, премиерът наш“. Проведе се кръгла маса и Мазовецки пое отговорността за реформите, а Ярузелски бе използван известно време, за да бъде осигурена известна плавност на прехода. В чешката политика нещата се случиха малко по-различно. Ако дойдете в Прага, ще видите огромния замък, който е седалище на президента. Огромен замък, но твърде ограничени президентски правомощия. Има обаче символика в този замък. И така, промените започнаха в средата на ноември и ние започнахме да обсъждаме кой ще поеме управлението, кой ще влезе в този наш замък в Прага. И започнаха боричканията. Двете предложения бяха Дубчек и Хавел. Дубчек беше много добре познат, хората го възприемаха като герой по това време, тъй като неговата дейност се свързваше с опозицията спрямо руските танкове, освен това той имаше контакти със социалдемократите в Италия, във Франция. Но младите хора, студентите, ние, които бяхме опозиция, бяхме дълбоко убедени, че не трябва да е Дубчек, че трябва да е Хавел. Причината за това бе, че ако Дубчек станеше човека в нашия президентски замък, то тогава щеше да продължава да си тлее огънят на комунизма. Ако обаче Хавел станеше президент, това щеше да покаже, че окончателно се слага край на комунизма. Значителна част от енергията, която се вложи през тези няколко седмици, доведе в крайна сметка до съответния избор. Положихме огромни усилия, за да може Хавел да мине на предна линия. За да се стигне до това развитие, изключително важна роля изиграха младите хора, студентите.

Разбира се, проведоха се и парламентарните избори – през юни 1990 г., шест месеца след избора на президент – макар политическите партии да не бяха готови за това. Ние искахме да си имаме наш премиер и нашият премиер трябваше да започне същинските преобразувания в страната. Освен Вацлав Хавел на политическата сцена излезе другата възлова фигура – Вацлав Клаус. Тези двама души бяха като деня и нощта – едновременно свързани помежду си и заедно с това абсолютни опоненти. Те имаха разногласия по всички въпроси. През периода 1990-1997 г. – това са седемте възлови години в процеса на преобразувания в страната – въвеждането на западен тип структури, цялостната промяна в чешкото общество, реформите в икономиката, приватизацията на предприятията бяха все въпроси от решаващо значение. А президентът и министър-председателят като деня и нощта бяха постоянно в някакъв конфликт. Между тях винаги имаше спорове, но те успяха да направят нещо много важно – те подчиниха личните си недоразумения на процесите на декомунизация на страната. Бих казал, че от политическа гледна точка това бе вторият най-важен фактор за развитието на страната. Ако попитате хората, едни ще кажат: „Аз обичам Хавел, не обичам Клаус“, други пък: „Обичам Клаус, не обичам Хавел“. През 90-те години обаче съществена част от обществото подкрепяше и двамата.

Аз си имам теория по този въпрос, смятам, че обществото може да се раздели на три части. Това важи за чешкото общество, но предполагам, че е приложимо и за останалите страни от бившия соцлагер. Една трета от хората са активни граждани, те са двигателят на обществото, свободно мислещи и готови да вземат бъдещето в свои ръце, да развиват бизнес, да влияят, да помагат в качеството си на професионалисти. Това е активната част от обществото и тя играе много важна роля при осъществяването на промени. Другата част са пасивните хора, които очакват държавата да направи всичко за тях, те имат традиционна нагласа, някои от тях въобще не гласуват, други продължават да гласуват за комунистическата партия. Всъщност комунистическата партия продължава да е силна в Чехия, тя съвсем не е отмряла. Та тези хора не биха направили нищо, за да се промени обществото и да се премине от комунистическия режим към свободно демократично развитие. Това е класическият електорат на настоящия ни президент, който всъщност е един умен човек и ние не бива да го подценяваме, но точно такива се неговите поддръжници. В първата група имаше хора, които подкрепяха както Хавел, така и министър-председателя. Да, обаче, когато започват да се променят структурите, настъпват и други промени. Може да се каже, че успехът на нашите преобразувания се дължи на благоприятната геополитическа обстановка по това време. Тогава имахме възможност да мобилизираме точно тази активна една трета от обществото. При това тези хора бяха представлявани от лидери, които можаха да подчинят различията помежду си на националния интерес. Благодарение на тяхната енергичност и активност останалата част от обществото, хората, които се колебаеха и бяха по средата, също поеха по техния път.

Определено трябва да посочим няколко важни неща, свързани с темата, а именно закона за лустрацията или законодателните стъпки, които бяха предприети в опита ни да създадем нови стълбове на обществото и да се отървем от стълбовете на комунистическата система. На първо място, премахнахме някои от най-наболелите стълбове на комунистическата система, тоест отървахме се от някои институции и започнахме да проверяваме хората, които преминаваха от старите в новите институции. След тази проверка се оказа, че част от тях могат да останат на работа в държавните институции. Тази проверка се правеше на базата на архивите, на базата на работата на различни комисии. В тези комисии заседаваха и студенти, които отхвърлиха множество кандидати за работа. Особено важно бе това, че на върха на някои институции – например, министерството на вътрешните работи, полицията – бяха избрани хора от средите на жертвите на комунистическия режим. Това беше нещо, което направихме веднага. Законът за лустрацията беше вторият закон, който приехме много бързо през 1991 г. В него се казваше, че определени лица, заемащи ръководни позиции в държавата – министри, директори – трябва да преминат през специфични проверки и не могат да бъдат назначавани на ръководни длъжности, ако са заемали определени постове по време на стария режим. Този закон бе силно критикуван от международни организации като ООН и Съвета на Европа в Страсбург, тъй като ние бяхме първите, които го прилагаха, бяхме преди поляците и преди германците. Ние обаче смятахме, че постъпваме правилно и това ще ни позволи да променим нашето общество. Освен това трябваше да направим нещо за жертвите на режима, така че реабилитацията беше нещо много важно.

Но най-важният момент в най-новата ни история беше реституцията, тоест необходимостта да върнем имуществото, което комунистите бяха отнели след 1948 г. Разбира се, реституцията не бе извършена автоматично, но всеки, чието имущество е било отнето от комунистите, можеше да се яви пред съда. Имаше специално действащо законодателство, по което се гледаха тези дела, и съдът беше в позиция да постанови компенсация, ако съответното имущество вече не е налично и не може да бъде възстановено. Така че хората, които идваха в Прага, да кажем пет години след реституцията, виждаха нещо важно – сградите бяха в много по-добро състояние, отколкото тези в Будапеща, например. И това се случи поради факта, че бе извършена реституция и всеки си върна собствения имот. Докато какво направиха в Будапеща – продаваха се апартаменти и никой не се интересуваше да запази външния им вид. Така че една от непреките ползи от този процес беше фактът, че чисто визуално държавата започна да се променя към по-добро.

Ние бяхме щастливи, бяхме късметлии, че преживяхме тази уникална ера на възможностите. Сега вече това е невъзможно. Русия си възвръща силите, американците някак се опитват да отстъпят, те вече не управляват процесите – да кажем разширяването на НАТО – със същата активност, както през 90-те години. Еуфорията започна да изчезва. Тази дискусия е подменена от дискусията за Севера и Юга в Европа. Тоест в момента външната среда е много по-трудна, но най-важно е ние да успеем да изчистим своите вътрешни проблеми, за да бъдем по-силни. Това ни е необходимо повече от когато и да било.

Момчил Методиев: Конспиративен ли е преходът?


В България е широко наложено мнението, че преходът е конспиративен или оркестриран, че е мъртвороден и проектиран – според някои от Съветския съюз, според други от партийното ръководство, а според трети от бившата Държавна сигурност. Не бих казал, че подобни твърдения са съпроводени с убедителни доказателства. Има ли всъщност доказателства за конспиративността на прехода? Повече са аргументите, които говорят, че такава конспирация не съществува. Според Комисията по досиетата средно агентите във всички институции са около 10% от проверените лица. Изключенията са две – Министерството на външните работи, където са 60%, и Българската православна църква, където от 15 проверени митрополити 11 се оказаха агенти. Но като цяло в другите институции съотношението е 10%, което на пръв поглед е пренебрежимо малко. От друга страна, не се сещам за нито един член на висшето партийно ръководство към 1989 г., който да е спечелил от прехода. Вероятно веднага ще ми отговорите, че Сергей Станишев е такъв, но все пак неговата кариера е политически явна, тя върви по партийна линия, свързана е с определени характеристики, които се изискват, и, разбира се, от изключителна важност са неговите семейни контакти. Тоест не можем да кажем, че той се издига нелегитимно, като се имат предвид стандартите на собствената му партия. От всички ръководители на ДС също нямаме данни някой да е спечелил – имам предвид ръководителите на централните управления към 1989 г. Единственото изключение е Георги Милушев, последният началник на УБО, който в момента развива успешен бизнес. Другото изключение е Румен Спасов, покойният вече син на Мирчо Спасов, който участва през 1996 г. в източването на Българската земеделска и промишлена банка. Но все пак не трябва да се забравя, че от 1982 г. Мирчо Спасов е в немилост, той е изхвърлен от ЦК и не е член на Политбюро, което означава, че не участва активно във всички тези събития.

Другият аргумент, който противоречи на идеята за конспирацията, е, че в документите не се открива информация за подобни действия. Когато говорим за 1989-1990 година, много ясно личи едно притеснение – изненадана от това, което се случва, е не само опозицията, изключително изненадани са и факторите, които управляват държавата в този момент. Тоест в документите – поне в тези, които са налични, няма данни за някакъв грандиозен план. Разбира се, спокойно може да се използва твърдението, че съществуват такива документи, но те са унищожени. Това ми се струва малко вероятно, защото все пак сме прегледали не само един, а различни фондове. Все си мисля, че ако е имало нещо такова, то щеше да проличи. Изненадата на ръководството на ДС от това, което се случва в държавата през 1989-1990 г., е голяма.

И обратно – кои са доказателствата, че е възможно да има такава конспирация. Според мен основният аргумент в полза на подобно твърдение са изборите през 1990 г. В своето изследване „Плячкосването на държавата“ Венелин Ганев аргументирано и убедително показва, че изборите през 1990 г. са ключът към разбирането на целия български преход. Както знаем, те бяха спечелени от бившите комунисти. Тони Николов ми припомни преди няколко дни реакцията на СДС след тези избори – тогава опозицията твърдеше, че те са частично фалшифицирани и тотално манипулирани. Говорил съм с известни български социолози, които са абсолютно убедени, че тези избори са фалшифицирани. Така или иначе разликата между България и Чехия според мен се корени в началото, в периода 1990-1996 г. Реалните промени в България започнаха едва след 1997 г. В този промеждутък от шест години обаче се случиха няколко неща, които имат отношение към разбирането на прехода след това.

Другият фактор, който ме кара да съм скептичен към идеята за конспирация и по-специално за участието на ДС в такава конспирация, са резултатите, които получихме в хода на изследването за кадровата политика в Държавна сигурност. Прави впечатление, че има митологизиране на ДС и нейните служители, което според мен е доста неоснователно. Например, към 1969 г. процентът на висшистите в ДС не надхвърля 60%, като най-висок е процентът им в Първо главно управление, където те са 55%, и в следствения отдел, където са 58%, тъй като там се изисква юридическо образование. Във Второ главно управление висшистите са 39%, във военното контраразузнаване са 13%, в Четвърто техническо управление са 33%, в Пето управление за безопасност и охрана са едва 11%, а в Шесто управление – 36%. Данните са сходни и в края на 70-те години, след което тези статистики изчезват по обясними причини, тъй като никой не е имал интерес да произвежда такива данни. Още по-интересни са данните за нивото на владеене на чужди езици. Въпреки нагласените данни първият началник на разузнаването, който владее поне един чужд език, е едва Васил Коцев в края на 70-те години. Говоря единствено за офицерския състав, а не за сержантите. В края на 60-те и началото на 70-те години офицерите в ПГУ, които владеят един чужд език, са 44%, като това отново е най-високият процент. В контраразузнаването, което все пак работи с чужди посолства, те са 39%. Най-драматична е, разбира се, ситуацията в Пето управление, където от 1018 работещи офицери чужд език владеят едва 5 души. В тази връзка мога да разкажа доста комични случаи. Например, прочутата история с дядо Арсений, който през 1986 г. става пловдивски митрополит. В началото на 70-те години му е заведено дело, защото поддържа контакти с чужденци – по-конкретно от ГДР. По това време той е викарен епископ във Враца, където получава писмо, написано на немски и започващо с простичкото обръщение: „Lieber vater, Arsenij“, тоест: „Скъпи отче, Арсений“. Врачанското поделение на ДС изпада в истински ужас, тъй като не може да преведе текста на писмото, в което става дума просто за изпращането на някакви книги. Затова от Враца изпращат писмото в София, където го превеждат, но тъй като не знаят за кого става дума, превеждат обръщението по следния начин: „Скъпи татко, Арсений“. После преводът се връща обратно във Враца, а в главите на тамошните служители започват да се въртят какви ли не подозрения, след като прочитат обръщението „скъпи татко“.

Това, което е особено важно във връзка с прехода, е, че назначаването и възходът, кариерното развитие в ДС стават единствено и само въз основа на произхода и на нищо друго. И ако въпросът, отправян към представителите на първото поколение, е какво са правили те на 9-и септември, кандидатите за работа от второто поколение са питани какво са правили бащите им на 9-и септември. Защото основното изискване за работа в ДС е лоялност, а по това време държавата няма друг начин да си гарантира тази лоялност освен чрез произхода. И почти винаги някой от родителите на кандидата за работа в ДС от второто поколение е или работник в структурите на Държавна сигурност, или активен борец, или някакъв партиен функционер. От там нататък кариерата на тези хора зависи отново от произхода, а не от това, което те произвеждат. Тоест възходът в ДС е антимеритократичен и това е много важен момент, тъй като успехите в работата, както и да ги класираме от идеологическа гледна точка, не помагат, а по-скоро пречат. Мога да кажа това категорично по-специално за разузнаването. В другите управления ситуацията е малко по-нюансирана.

Силата на ДС не се корени в нейното всемогъщество, а в нейния произвол. Тоест никой човек по време на комунизма не знае кога, защо и по каква причина може да се превърне в обект на ДС. Това може да се случи поради някаква страшна дреболия, може да е предизвикано и от някакво сериозно антидържавно действие. Но единствено ДС, при това по един съвършено произволен начин, решава кой да бъде неин обект и какво да направи след това на тези хора. Освен това структурата разполага с гигантски правомощия за административен произвол и е в състояние да унищожи чиято и да е кариера, стига да поиска това.

Какво се случва след 10-и ноември, кой печели от прехода? Според мен от прехода не печели най-висшият партиен ешелон, нито най-висшият ешелон на ДС. През 1990 г. ръководствата на всички тези структури са успешно прочистени. Печелят обаче тези, които са отдолу. Всички институции, включително самата ДС, преди 1989 г. са затапени отгоре от партийни функционери. Това, което става през 1990 г. е, че всички тези партийни функционери отиват в пенсия и на тяхно място идват т. нар. експерти. Започва възходът на експертите, на технократите. През 90-те години всички обичаха много да говорят за експертни правителства. Направи ми впечатление казаното от г-н Вондра, че в началото на промените в Чехия начело на всички тези структури – вътрешното министерство и силовите структури – са били поставени жертви на режима. Тоест акцентът е върху политическите фигури, които могат да донесат промяната. Когато обаче се казва, че едно министерство трябва да бъде управлявано от технократи, това предполага, че на власт идват точно тези хора, които в продължение на 20 години са били затапени от тази партийна шапка, огромна част от които са сътрудници на ДС и поддържат – особено в началото на прехода – своите контакти с офицерите от ДС, голяма част от които са уволнени, но пък запазват връзката си с тези мрежи. Тоест това усещане за конспиративност е свързано с начина, по който ДС успява да разпростре своя антимеритократичен модел върху държавната администрация и върху прохождащия бизнес. Има едни термин приятелски капитализъм – точно това е, което се случва в България, където качествата, познанията, уменията и образованието нямат отношение към развитието на хората. Образованието и предприемчивостта далеч не винаги водят до някаква промяна и оттам идва усещането за тази конспиративност.

Разбира се, възниква въпросът каква е разликата. Някои хора казват: „Има конспирация, в момента държавата се управлява от ДС“ и пр. Аз пък казвам – няма конспирация, но методите, принципите и духа на работа на ДС продължават да са живи. Според мен тези, които казват, че има конспирация, в крайна сметка обслужват ДС, доколкото са склонни да разсъждават единствено и само конспиративно. Тяхното послание е: „Има център, той управлява всичко и вие може да си ходите по улиците и да демонстрирате, колкото си искате. Е, ще промените нещо за шест месеца, но накрая пак всичко ще се върне постарому“. Докато във втория случай става дума за социален процес, което пък означава, че нещата подлежат на промяна, че гражданската енергия е носител на промяна. От тази гледна точка смятам, че протестите отпреди две години могат да бъдат обяснени като сблъсък на меритократичен с антимеротикротичен елит. За тези 25 години все пак имаше хора, които успяха благодарение на своите качества и които в момента се опитват да наложат този нов модел над толкова силните все още в България антимеритократични принципи.

Дфн Момчил Методиев е историк и главен редактор на сп. “Християнство и култура”. Автор на книгите „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (2008) и “Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава” (2010 г.).

Тони Николов: Подмяната на елитите (1949-1989)


През изминалите 25 години една от спецификите на България беше, че ние сравнително късно започнахме да изследваме наследството на комунизма. Тези изследвания започнаха ефективно някъде в края на 90-те години. Слушайки Александър Вондра, си спомних как през 1989 г. се опитвахме да разградим една система, а сега аз трябва да ви разкажа как се наливаха нейните основи.

Преди малко ми бе зададен въпросът защо избрахте темата за подмяната на елита през периода 1949-1989 г. Защото 1949 г. е годината, в която всичко свършва и на практика елитът е подменен. Набързо ще се опитам да разкажа какво се случва между 1944 и 1949 г. Има няколко предпоставки, които определят спецификата на България. Първо, БКП, макар и недотам многобройна, през 30-те години е много добре представена в съветската система и най-вече в Коминтерна. Тя има своите кадри, има и някакъв план – разбира се, на Георги Димитров – какво трябва да се случи. Моделът може да се обобщи накратко със следната фраза: „Максимално ускорено, в рамките на 3-4 години, в България трябва да се приложи това, което е вече сторено в Съветския съюз“. Всичко показва, че това се е случило много бързо. Най-напред то се случва с политическия елит. От 25-то Народно събрание, което е последното НС преди 1944 г., на практика след Народния съд оцеляват само неколцина, които в началото на 50-те години вече не са между живите. Практически ако говорим за парламентарен и някакъв по-широк политически елит, той е ликвидиран веднага след 9-и септември. Напомням, че Народният съд в България – и това е европейски рекорд – издава 2730 смъртни присъди и 1921 доживотни присъди. Голяма част от тези хора са от политическия елит на страната, като сред тях има и немалко интелектуалци – професори, журналисти и пр., които постепенно са заличавани от обществения живот.

Още през 1944 г. са създадени едни много големи списъци, които са допълвани през годините. Има списъци на вредната литература – между 4 и 9 хиляди заглавия, повечето от които на български автори. В тях са включени предимно политическа публицистика, философска и художествена литература. Тези книги са забранени в обществените библиотеки. До 1952 г. немалко от представителите на политическия елит минават през концлагера „Белене“. В началото на 50-те години почти нито един ръководител на големите буржоазни партии не е между живите. Всички те са загинали, някои от тях са преследвани и арестувани. Краят на 40-те години е и границата на пълната разправа със земеделската опозиция на Никола Петков, която е ефективната парламентарна опозиция срещу комунизма. Така че началото на 50-те години е краят на политическия елит като някаква възможна съпротива.

Какво се случва в университета или с интелектуалния елит на България? Още на 12 октомври 1944 г. идва първото предложение за чистка. То е отправено от Отечествения фронт. Първите списъци са съсредоточени върху професори, които са имали досег с политиката. Разбира се, това са Богдан Филов, който е регент, проф. Михаил Арнаудов, проф. Борис Йоцов, Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев, Димитър Яранов и проф. Константин Гълъбов. Някои други са поставени в по-специален списък. Отначало списъкът е минимален. По късно обаче, още на 20 октомври 1944 г., отново правителството на Кимон Георгиев обнародва закон за прочистване на учителския и преподавателския състав на родните основни и средни училища, в университета, висшите училища и академиите. Ако говорим за първите ефективни чистки в университета, те са някъде към ноември 1944 г. Тогава са уволнени 40 професори и десетки асистенти. Някои са отстранени за четири, а други за два семестъра.

В края на 1944 г., паралелно със случващото се в университета, започва установяването на голямата цензура с участието на Димо Казасов. Създава се Бюро „Печат“. Всички буржоазни вестници са забранени, те фактически спират да излизат още след 1944 г. Издават се нови вестници – това е опит за създаване на нова и контролирана преса. Единственото опозиционно издание е „Земеделско знаме“ на БЗНС „Никола Петков“. Радио „София“, единствената електронна медия, която съществува по това време, е овладяна още през септември 1944 г. и неин директор става писателят Орлин Василев. Започва и опитът за реформа на Българската академия на науките. Интересно е, че за да се стимулират процесите там, в това гнездо на реакцията, както пише в документите, се използва писателят Елин Пелин. Покрай това, че той е бил близък на двореца и в някаква форма на шантаж, той е принуден да напише едно писмо, което е много патетично и изключително тъжно за четене. В него големият български писател казва, че ние не можем да очакваме в тези времена на революционна нетърпимост някакви стожери на мракобесието да останат в академията. Отначало, разбира се, той има предвид само тези, които са обект на Народния съд, но междувременно заявява още, че академията трябва да се прочисти. Имайте предвид, че по това време съставът на Българската академия на науките е минимален. Интересното обаче е, че БАН, за разлика от Софийския университет, има много стабилна автономия и на няколко пъти академиците отказват да приемат каквито и да е промени в устава.

През февруари 1945 г. Цола Драгойчева от името на Националния съвет на Отечествения фронт представя една изключително интересна концепция – концепцията за новия елит на България. Това е концепция за преустройството на висшето образование в страната. Само няколко от точките – първо, да се отстранят всички професори-фашисти, враждебни и несъгласни с линията на ОФ. Второ, как да се осъществява подборът – подборът вече да се извършва, включително за хабилитация на лица, от специално назначавани комисии към ОФ, към Министерството на народната просвета, към Съюза на работниците на просветата и към Прогресивните студентски съвети. Трето, да се назначават хора, завършили съветски висши учебни заведения. Четвърто, да се допускат само идеологически издържани лица, дори те да са без съответния ценз. Именно тогава масово от емиграция в Съветския съюз се завръщат хора, които много бързо биват назначавани на различни постове.

Междувременно по това време в университета настъпва сериозна трансформация – реализира се идеята за масовизацията на висшето образование и се приемат няколко хиляди студенти повече. На студентската младеж се гледа като на някаква нова, едва ли не трудова армия, която трябва да построи новото общество. Същевременно тя трябва да бъде проверена по някакви критерии. Естествено, произходът е първият и най-важен критерий. Тази масовизация, създаването на армия от 6-7 хиляди студенти до 1949 г. показва как ще се промени българското общество. Това не е само временен бригадирски устав. Под въздействието на прогресивно настроени студенти биват отстранявани преподаватели. Това, за което разказвам, не се случва само в Софийския университет. То се случва в Художествената академия, където през тези години са изгонени професори като Никола Кожухаров и Васил Захариев, в Музикалната академия, където е изгонен проф. Стефан Брашованов и т.н. До 1946 г. университетът е почти прочистен. През 1946 г. е една от последните битки. Тогава „реакционните“ преподаватели решават да дадат отпор и избират свой ректор в лицето на известния български философ Иван Саръилиев с помощта на „попската група“, както казва Тодор Павлов в един документ. Битката е изключително тежка. Тодор Павлов внася специално писмо в ЦК и казва, че това е абсолютно недопустимо, така проф. Саръилиев е принуден да подаде оставка в края на 1946 г. На следващата година той е уволнен и повече никога не получава правото да преподава, книгите му са отнети от публичните библиотеки. Той умира през 1969 г. в пълна самота. Архивът му днес се намира в Нов български университет. Неговата книга Meditationes беше издадена преди няколко години, това е една ученическа тетрадка, в която той размишлява върху самотата. Ученият гледал вечер луната, пишел върху Декарт и Нютон, питал се кой има правото да забрани на един философ да разсъждава. Така или иначе проф. Иван Саръилиев бе зачеркнат от историята на българската мисъл до 1989 г.

Другият пример за разправа е проф. Пьотър Бицили, преподавател в Историческия факултет, известен културолог, белогвардеец, автор на редица изследвания върху теория на литературата. Той е драстично уволнен още в края на 1946 г. Забранено му е да пише, живее в пълна мизерия. В спомените на Вера Мутафчиева може да прочетете, че тя го среща на улицата и той не я познава, оказва се, че е счупил очилата си. Признава й: „Не мога да чета, не мога и да си купя очила“. Умира било от глад, било от самота. За последните му години не се знае почти нищо. Примерите са много. Така или иначе до началото на 1949 г. битката за университета е спечелена. Тя е спечелена и във всички други учебни заведения. В съдебната медицина, например, са заличени имената на известни професори като проф. Марко Марков и неговите асистенти просто защото той е един от експертите в Катин.

През 1949 г. е краят на наливането на основите, тогава практически имаме вече нови преподаватели, голяма част от които върнати от Съветския съюз, други – удостоени с награда, трети – вкарани заради борческия си произход. И така настъпва голямата дупка, в която всъщност силни институции нямат почти никакъв живот. Пълно мъртвило. Ситуацията в България е като че копие на ситуацията в Съветския съюз. Дори през 1956 г. не настъпват никакви промени, тъй като има голяма съпротива от страна на Вълко Червенков. Едва през 1958 г. започва нещо да се променя. Тогава именно настъпва вторият голям обрат и това е обратът на 60-те. Аз нарекох това поколение поколението без учители. Тогава се появява едно поколение български интелектуалци, което като че ли наново, както често се случва в България, започва да открива всичко. Това са проф. Димитър Аврамов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, Константин Павлов. Литераторите започват да откриват Далчев, който по това време е жив и здрав, но е забранен през годините. Има данни, че някои от тези професори се срещат с Димитър Михалчев. Историци започват да разговарят със Симеон Радев, но цялото това поколение, последното поколение преди 1944 г., бавно си отива някъде в средата на 60-те.

Интересно е какво се случва в третата част на този период, която според мен започва някъде в средата на 70-те. Разбира се, това е времето на Людмила Живкова и нейните опити да вкара някаква инжекция в комунистическия проект в България. Това, между другото, е голямата разлика с процесите в другите социалистически страни, където не се случват подобни неща през 70-те години. В България този обрат е изключително интересен, тук има две различни тенденции, които се преплитат много интересно. Едната тенденция е преоткриването на национализма, инжектирането на национализъм в комунистическата доктрина, за което има податки в Съветския съюз. Започва да се открива българското наследство, до голяма степен се възобновява темата за Македония, търсят се архиви, търсят се оцелели от средите на македонското движение. Обратът на Людмила Живкова е свързан с езотериката, с Блаватска, с Рьорих. Инжектират се лозунги като „Единство, творчество, красота“. Това формира през 70-те три основни фигури. От една страна се правят опити да се възобнови някаква част от практиките на царския режим през 30- те и 40-те. Проф. Александър Фол реабилитира частично трудовете на Богдан Филов. Има връщане към тракийското наследство. От друга страна, Светлин Русев възобновява практиката на художниците от 30-те. Любомир Левчев също се опитва да върне част от културното наследство. Така или иначе този етап на 70-те е много любопитен, той е симбиоза между социализъм и езотеризъм. По-интересното е, че тази част от подновения български елит е някак особено важна и за процесите днес. Ако се вгледате в това, което се случва, ще видите, че 25 години по-късно тази странна симбиоза между двете, като че ли продължава да съществуват и дори, за съжаление, да е определяща в културната парадигма днес. Периодично се подемат процеси за реабилитация на тези фигури. Наскоро Любомир Левчев навърши 80 г. Започнаха да се пишат статии дали това не е поетът на комсомолската епоха. Светлин Русев нареди големия музей на българското национално наследство, а българската историография и културно-историческа традиция не се е отдалечила радикално от идеите на Александър Фол, като идеите на тракологията бяха допълнени с идеите на тангризма и на някои други прабългарски системи. Това, което наблюдаваме в момента, е възобновяване именно на процесите от средата на 70-те.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. Хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.

Снимка на главната страница: Юлия Лазарова, „Дневник“.