Портал Култура представя късометражния филм на Йордан Михайловски в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Насред бетона“ (2021), режисьор и сценарист Йордан Михайловски, продуцент Деси Тенекеджиева, оператор Александър Георгиев и Йордан Янков. В ролите: Петър Кошничарски, Матео Дилков, Александър Алексиев, Леда Бенева, Тони Карабашев, Мирослава Гоговска, Надежда Колева, Ана Вълчанова.
„Насред бетона“ е вторият филм на Йордан Михайловски, той имаше своята премиера на фестивала „Карантината“ във Варна преди две години. Едно момче, вдигнало летвата високо още с дебютния си проект „10 метра и нещо“ (2019), благодарение на който печели конкурса 355 на Фондацията за изкуство „Стоян Камбарев“. С „Насред бетона“ той оправдава и надминава очакванията за пълноценна във всяка минута късометражна сатира, чиято структура има необходимото, за да накара зрителя да иска още: въведение в обстановка на кръстосан разпит, постепенно навлизане в изваяни по български персонажи от глобален архетип, динамика, хумор на безпомощността срещу абсурдните политики и комично общуване между герои.
Десетгодишният Вихрен (Петър Кошничарски) е извикан в кабинета на директорката на училището (Мирослава Гоговска) след осъдителен анализ на разказ, написан по задание. От място, където децата би трябвало да бъдат насърчавани и защитавани, стаята се е трансформирала в полицейски участък. На детето не му е назначен адвокат, въпреки че поведението на възрастните прилича на съдебно дело. Освен директора в стаята са хрисимият училищен психолог (Тони Карабашев) и младата учителка (Надежда Колева), която има неизмеримо количество домашни работи за оценяване, та не ѝ остава време да претегли адекватни ли са претенциите към учениците. Когато по регламент се налага порицание, колкото да се отбележи, че на детето му е дадена свобода, но то не я е използвало по приемлив начин, г-жа Бончева няма и какво да направи.
Вихрен идва от добро семейство, по неговите думи. И да не е добро, това няма да стане ясно, щом психологът набляга върху учебниците, за да анализира сънищата на детето, а директорката не изслушва казаното от детето. Целият цирк е пиктограма на образователната, политическата или социалната тенденция да се обръща внимание на дребнавости, вместо да се говори за истинските проблеми.
Сюжетът на „Насред бетона“ се разопакова като целофан на шоколадово яйце с играчка, за времетраенето на един късометражен филм получавате два. Едната линия проследява случващото се в директорския кабинет; другата започва към средата на филма и отразява разказа на Вихрен. Двете истории се диференцират основно посредством цветови корекции и гласа на Вихрен зад кадър в екранизацията на разказа. Децата актьори изпъкват с естественото си държание пред камерата, а възрастните изкусно влизат в кожата на герои, чийто нихилизъм се прикрива с яд или мним оптимизъм. Темпото на разплитане на сюжета варира: по време на разпита то набира скорост, но буксува в досадата, споделяна от всеки герой; в разказа на Вихрен филмът навлиза в динамична гонитба между едно дете, което просто иска да разбере защо е сгафило, и няколко представители на институцията, решени да озаптят детското въображение.
Краят оставя впечатление за незавършеност и отворена вратичка за предположения, но това е само препратка към действителността на образователната система. На Вихрен му се играе на народна топка; психологът отива да размишлява над записките си, та да не му се налага да признае разочарованието си от кариерата; директорката припира към обяда. „Насред бетона“ приключва точно така, както би приключил обрисуваният казус в реалността – сякаш никога не е започвал. Потърпевшо си остава детето, чието съзнание ще складира подобни несъответствия, откъдето те ще изплуват след години. Никой няма да му е дал отговор на въпроса защо неговият разказ е бил проблематичен, тъй като никой не знае защо. Как да знаят, след като четенето с разбиране на педагозите куца?
Анита Кацарска
