0
2128

Настояще

 

Пожарът в „Нотр Дам“ ни увери за кой ли път в това, че нашият век отвори епохата, в която всяко свидетелство вече може да се приема за чиста монета. Имам предвид лъжливите свидетелства също, та затова казвам всяко свидетелство.

Трагичният инцидент с храма на Ил дьо ла Сите отпуши каналите, каналиите и клоаките така, както не го беше правило наскоро нито изказване на Путин, нито на Тръмп, нито на Ердоган, нито на Ким Чен Ун. Обиталищата в интернет се наводниха. И преизпълниха. Всевъзможни буламачи, заразени от идеята за конспирация, скрита зад събитието в Париж, се изляха само за 24 часа. Имах удоволствието да попадна на критична и аналитична статия в сайта на CNN и да прочета написаното от колегите Джанлука Медзофиоре и Дони О’Съливан, разнищваща вълната от конспиративни интерпретации, която заля света само за едно денонощие.

Не живея в бункер, за да не знам, че бомбастичните изхвърляния се четат, продават се и се препродават. Но в разплискването на клоаката нямаше как да не бъде засечено за кой ли път инженерното мислене на инженерните институти с произход, известен на всички ни.

Разпознавателният белег се оказа решетъчния модус на мислене, прозиращ изпод разните разкази и преразкази, с които ни бомбардираха и продължават да ни бомбардират. Същият този решетъчен начин на мислене, дал повод за много удовлетворение и гордост в инженерния триъгълник, заключен между няколко централни проспекта.

Появиха се дори коментари на познавачи, от които излезе, че „Европа си го е получила“, че „ѝ се връща за злини и грехове от миналото“. Нещо като бумеранг, си позволиха да кажат дори някои.

Защото въпросът не е в никаква историческа справедливост, над която никой човешки ум и никоя човешка съвест нямат власт. Въпросът е в поредното изливане на злоба, маскирана като загриженост и предвидливост. Щото нали все това гледаме: да се всява разделение, раздор, разединение. Ама тук не говорим за някакъв скрит фашизъм, като говорим за единение. Не ни се привиждат нито юмруци, нито снопове от пръчки. Чисто и просто се надяваме да ни оставят на нашето си въобразено  единство, такова, каквото си го харесваме като въобразено. Такова като това, което даде на българската нация, примерно, възможността да проумее с живота си, че думата емигрант не означава невъзвращенец.

Та, въобразената Европа си остава нещо, което не е имагинерно, а нещо подобно на онова, което Платон наричаше ἰδέα – нещо с битие, неподлежащо на отрицание, но и битие, което не подлежи на дефиниция и е винаги предстоящо. Като хоризонт. Но нали хоризонтът е.

Казаното не ми пречи да не живея в бункер и да не съм видял неща от центъра на стара София, дето да ме смутят. Минаха и работите с имотите на признатото мюфтийство. Но не минаха без видими последици. Аз живея на „Княгиня Мария Луиза“ и в последните около две години и половина наблюдавах внимателно ремонтните дейности по джамията „Баня баши“. Видяхме как на няколко пъти ремонтът бе преправян с цел да се поправят очевидните и невероятни грешки, допуснати на предишен етап. В крайна сметка беше постигнато естетически приемливо и исторически адекватно възстановяване на храма. Като изключим изписването на сводовете и винетните орнаменти, чужди на автентичния замисъл и на всеки просветен наглед. А и като изключим осъществения междувременно опит за осветяване на сградата по начин, който би възхитил единствено диджеите в дискотека „Ритъм“ през 87-а. Случайно или не, дебатите около парите на Мюфтийството съвпаднаха с изключването на дискотечното осветление по джамията. Всъщност проследих хронологията и мога спокойно да кажа, че отказът от светлинни ефекти с ниско естетическо съдържание се яви по-рано, преди пренията около парите.

И като излизам тия дни от дома си, поглеждам наляво и виждам, че светнаха сега и „Света Неделя“. Отново. Но и нея не по начина, по който светнаха църквите в предходното десетилетие. Сега и „Света Неделя“ свети катедрално.

Но ще завърша с нещо, което не намирам за добро. Че до джамията „Баня баши“ още от 1999 г. стои чешма, построена от тогавашния кмет Стефан Софиянски и посветена на свети Стефан – архидякон и първомъченик за християните.

Често ходя да гледам гълъбите в парка до джамията. Понякога си спомням за гълъбите на Омар Хайям, на Низами, на Насир Хосров. Даже не помня явяваха ли се гълъби в поемите им. По-скоро имам идея за това.

И някой, видях, откърти образа на свети Стефан от чешмата до джамията. След като най-напред ослепиха фенера отгоре, след като назидателно хвърляха храна на гълъбите в пространството около чешмата, след като прегърнах един паштун, и му казах „Защо?“.

Ние Европа си я имаме като идея и хоризонт. Голямото е, че си я имаме.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияНе очаквайте да се самовеличая. Това е слаба драматургия
Следваща статияЖивотът като смяна на сезоните