Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов разговарят с режисьора Явор Гърдев за изключителния актьор Наум Шопов, който на 27 юли щеше да навърши 85 години.
„Когато разбрах, че самият Наум Шопов е искал това да се случи, ми пораснаха крила, за да посмея да се обърна към „Крал Лир“. Едва ли бих събрал смелост просто така, ако го нямаше това особено стечение на обстоятелствата, в което участваше Наум. От него тръгна всичко. Той беше централната точка на този проект и за мен подкрепата му беше много, много силен стимул.“ Споделя режисьорът Явор Гърдев.
Разговорът ни с него е по повод 85-годишнината от рождението на изключителния български актьор Наум Шопов, чиято мечта беше да играе крал Лир. Изигра тази роля, тя беше една от последните му в театъра, преди да напусне нашия свят. А Явор продължава: „За мен това беше много важна стъпка, която сам не бях си позволил да направя в онзи момент. Тази стъпка всъщност, сега си давам сметка, можеше да бъде направена и аз бих събрал смелост за нея само в случай, че имам много важна опора и подкрепа. В този смисъл проектът беше щастлива възможност за мен, тъй като се случи по първоначалната инициатива на Наум. Оказа се, че дълги години „Крал Лир“ е бил в главата му. Той заедно с ръководството на Народния театър „Иван Вазов“, тогава в лицето на Васил Стефанов, се обърнаха към мен да поставя спектакъла. Само още веднъж съм имал толкова солидна и авторитетна подкрепа и тя беше от Едуард Олби за „Козата или Коя е Силвия?“, споделя Явор Гърдев своето вълнение, неподвластно на времето. „Това и в двата случая беше изключително силно стимулиращо. За мен беше истинска чест и това не са просто думи от куртоазия. За мен Наум Шопов беше уникален актьор не просто поради митологията около него. Аз лично съм се уверявал в неотразимостта му на не малко представления, които са се превръщали за мен в събития. В такова събитие, но отвътре, се превърна и „Крал Лир“. Проектът се разгърна в целия си мащаб точно защото имахме този център, това присъствие на Наум и някак си всичко се завъртя около него, така както е и в пиесата – около възрастния крал. В тази пиеса през водещата роля преминава цялата трагедия на случващото се. Малко хора са способни да изиграят такава роля адекватно.“
Явор сякаш отново е в залата на Народния театър и на сцената е Наум Шопов, както преди девет години. Пак е онзи млад режисьор, избран от съдбата да сбъдне мечтата на големия актьор. И отново се връща във времето: „От последните години най ярко си спомням това, което той направи в представлението на Маргарита Младенова „Три сестри“.
„Последната лента на Крап“ беше едно от представленията, които ме накараха да се занимавам с режисура.
Първият му Крап долу, в Камерната сцена на Народния, в постановка на Крикор Азарян. Когато дойде време за кандидатстване, отидох в университета да следвам философия. През цялото си детство се занимавах с театър на аматьорска основа и бях решил, че вече съм приключил с него, та отидох да уча философия. Беше годината, когато в Народния театър излязоха „Лоренцачо“ на Маргарита Младенова, „Крап“ на Коко Азарян и „Краят на играта“ на Иван Добчев. В първата година, докато учех философия, тези представления ми повлияха много силно и когато се отвори експерименталният клас в НАТФИЗ…” Явор не довършва. После заявява категорично: „Това беше нов полъх, който силно ми повлия, особено изпълнението на Наум Шопов в „Последната лента на Крап“, което беше изключително“.
И изборът е театърът, а философията – познанието, което прави Явор Гърдев особен феномен в българския театър. Но това е друга тема. Със съжаление признава, че не е успял да гледа знаменитата постановка на Иван Добчев в Театъра на българската армия „Животът е сън“ на Калдерон де ла Барка с участието на Наум Шопов и Йосиф Сърчаджиев.
Питаме Явор: все пак в какво беше уникалността на Наум Шопов. „Когато се говори за уникалност на актьор и талант на актьор, трябва да бъдем внимателни. Не всички талантливи актьори са уникални. Да опишеш уникалността е сложна работа. Тя е особена реалност, осезаема от много хора, но трудна за артикулиране. Всъщност характерът на добрия актьор е възможността за понасяне на други характери. В този смисъл описанието е малко странна, неадекватна работа, защото винаги описваш човека, доколкото го познаваш. Аз не мога да твърдя, че съм познавал Наум Шопов много добре, това не е факт. Аз го опознах единствено в този проект и чрез него. По някакъв начин съм щастлив, че успяхме да запишем гласа му, малко преди да си отиде от този свят, за представлението „Нощна пеперуда“. Там в началото има един запис, който всеки път, когато слушам, актуализира неговото присъствие в света. А аз ходя на всяко представление, така че всеки път чувам този старт на представлението и гласа на Наум. Това го държи жив в съзнанието ми и много често ми напомня за него. Ето, когато става дума за една актьорска уникалност, тогава за нея може много да се говори, но тя всъщност е неописуема, защото се състои в присъствието. Когато някой истински присъства в света, когато облъчва пространството от името на сценичен персонаж, това е въздействащо, но описанията за него са летливи. Впечатленията сякаш приключват със завършването на вечерта, но при големи таланти като Наум, се запечатват в емоционалната памет. Той тъкмо за това е голям, защото неговите персонажи покриват голям отрязък от време и остават в съзнанието за дълго. Помня го още от детството си, когато съм гледал филмите с негово участие, след това и представленията със забележителното му участие.
До последния си миг запази класата на своите изпълнения.
Към края никой не можеше да определи точната му възраст. Такъв човек поема характерите, в които се превъплъщава, като лична мисия и ги преживява лично. Особено с „Крал Лир“, която той считаше за своя мечтана роля и всъщност нея най-много искаше да постигне – „Крал Лир“. Това за него беше страшно важно и мисля, че е споделена радостта му, защото успя да го постигне приживе. Най-много съжалявам, че не можа да се състои онова последно представление на „Крал Лир“, за което той мечтаеше и което трябваше да отбележи последната му годишнина. Буквално за няколко дни не можа да се случи. Аз мисля, че той щеше да бъде много щастлив да изиграе това представление. То трябваше да завърши петгодишния период, в който се играеше „Крал Лир“, и да отбележи края на сценичната кариера на Наум.
Уникалността на Наум се състоеше и в нещо друго. Той имаше много силна лоялност към професията. Много солидно и почтено присъствие в професията. Преди всяко друго задължение поставяше задължението да се появи на сцената и да изиграе персонажа си на ниво. Това задължение го съсредоточаваше в един негов сякаш затворен свят, в който той беше непроницаем и винаги готов да излезе на сцената отново, и то така, че да изкара тричасово представление с максималната енергия, на която е способен. Тази отдаденост, разбира се, е много респектираща и показва наличие на много силна воля. Задача с такава тежест на тази възраст не се отдава току така. Това е голямо усилие, което ти коства не само психически, но и големи физически трудности, които се налага всеки път да преодоляваш. Но пък усещането му, че това си струва, вдъхновяваше всички около него.“
С любов към невероятния Наум Шопов си припомняме неговия глас от звуковия фонд на „въпреки“ – някъде между Крап и крал Лир. „Аз живея заради зрителите. Аз съществувам на сцената и пред камерата, в киното и телевизията само заради зрителите. Бих бил ужасно нещастен, ако не знам какво мислите, какво мислите вие. Не мога да съществувам иначе, липсва ми заряд. Този заряд получавам в зрителната зала, защото усещам диханието на публиката. Струва ми се, че моноспектакълът, както и в случая, е едно изпитание за актьора, за възможностите на актьора, защото той трябва да общува със себе си и да вади образи от себе си и да контактува с тях. Това прави и Крап. Той непрекъснато конфликтува с лентата, която слуша, и това го храни. Това храни любопитството му нататък. И когато стига до онзи миг, когато, изпуснал нишката на истинския живот, усеща: „Тук е грешката, тук сбърках. Тук тази прекрасна жена, тези прекрасни очи оставих в миналото. Да, те можеха да бъдат до мен, да живеят с мен и да променят живота ми“. Всеки е изпуснал нещо… Даже на царския трон можеш да усетиш, че нещо си изпуснал, нещо не си разбрал като хората, нещо не ти е стигнало да разбереш, докрай да разбереш истината за човека. Крал Лир [и Крап] – колко са различни… Аз сега живея с тези два образа.“ Казва Наум Шопов в този наш запис отпреди девет години.
Ако този материал беше пиеса, тук щеше да бъде написано „Пауза“. Но не е и ние продължаваме разговора с Явор Гърдев. „Учудващо за мен, той беше
много концентриран в работата си и много доверчив
Очаквах по-голяма дистанция в общуването при такава разлика между поколенията. Но пък има хора, с които през голяма дистанция се сближаваш много по-лесно, и при нас беше така. Пак казвам, доверието, което той излъчваше, беше доверие за цялостния проект, защото ако няма някакво доверие по тази ос между основния актьор и режисьора, не може да се конструира толкова голяма конструкция като „Крал Лир“.“
Говорейки за големия актьор, няма как да не коментираме разликата в присъствието му в киното и театъра. А и бъдните поколения ще го познават преди всичко във филмовите му роли. „За гениални актьори, както смело бих казал за Наум Шопов, разликата не важи. Тези актьори, поставени в какъвто и да е контекст, могат да бъдат не просто адекватни и верни, но да бъдат и силни. Според мен тази разлика е била лека. Аз не мисля, че той самият е имал някакъв особен проблем с прехода от едното към другото. Едва ли. Става дума за дълбоко органична природа, дълбоко вярна, с дълбока увереност за потока на емоциите и концентрациите на смисъла, така че да му се отдава всяка медия. Това за мен е безусловно. Големите актьори са такива – те не са кино- или театрални актьори, те просто са актьори с еднаква валидност чрез всяка медия“, категоричен е Явор Гърдев, който сам има опит в киното.
За малко ще „изоставим“ Наум Шопов и ще се съсредоточим върху Явор, който в изминалия артистичен сезон имаше своите не леки постановки, но и интересни постижения – „Жана“ в Народния театър, „Квартет“, продукция на НДК, а и срещата ни с него е след поредната репетиция на „Чайка“ на Чехов, отново продукция на НДК. Той още чувства известна умора след „Квартет“ на Хайнер Мюлер. Не можем да отречем, че това представление беше явление за нашенските възможности и хоризонти. Но Явор винаги остава верен на личния си скепсис. „Аз поне не познавам представление, което да е безспорно представление. Всъщност самата необходимост да имаш мнение понякога оформя и полемичния контекст. Дето се казва, дори да сме на едно мнение, ще си разделим мненията, просто за да поддържаме този тип културна среда, в която има постоянна полемика за нещо. Дори политическият дебат в нашето общество понякога ми изглежда малко странно, защото малки неща с нулева значимост могат изведнъж да породят големи спорове, а пък големи неща с огромна значимост да минат напълно незабелязани. Какво остава пък за естетическите дебати. Естествено представлението има своите адепти, има и своите врагове – хора, които не го харесват, не го разбират и т.н. И обратното – има и много, които любопитстват по отношение на такъв тип театрален опит. Всъщност „Квартет“ не е точно театрално представление, никога не съм го мислил като такова. Филм на живо е, съвсем друг, граничен жанр.“ Казва Явор с присъщата му толерантност към другия. Предстоят още представления на „Квартет“ – времето и публиката ще отсъдят.
Няма как да не го питаме и за случващото се в нашия театър: какво му харесва и какво не. „Нашият театър още почива на една странна увереност, че без него не може. Има една такава реплика на Сорин в „Чайка“: „Без театър не може“. Тази увереност понякога е окуражаваща, в други случаи стимулира леността. Ей този аспект на българския театър не ми харесва –
увереността, че понеже без театър не може, може как да е
И все повече приближаваме една граница, когато ще стане нещо, което безкомпромисно ще отдели една част от практикуващите театър от възможността да го практикуват, по чисто социално-икономически причини. Това ще се случи, и то ще се случи до голяма степен и в резултат на тази леност. Защото светът се променя, социалните условия се променят и стабилните, универсални, дълго пренасяни през времето стойности също неизбежно се трансформират. От друга страна, българският театър има в себе си едно качество. Той е относително толерантното поле. В него съществуват всякакви форми и ако някои форми умират, не е толкова от реално дискриминиране, а поради това, че не намират хората, с които да комуникират. Пробват се различни неща, но все пак в България има театрален живот, до някаква степен има културно поле, което да оформи някакъв театрален живот. Мисля, че това, с което трябва да се занимаваме, е как това поле наистина да функционира като нещо развиващо се, а не като нещо нормативно, предпоставено или имащо закостенял облик.“
Разбираме за какво говори театралният режисьор, който винаги ни поставя в изпитание с постановките си – не само като преживяване, но и като усещане за времето, в което живеем. А какви са усещанията му за днешното ни общество? „Понеже наоколо има страшно много хора , които държат да заявят как се чувстват по отношение на едно или друго, аз започнах много критично да гледам на собствените си настроения по отношение на едно или друго нещо. Мисля, че е и въпрос на култура да се ограничаваш от това постоянно да споделяш всичките си емоции относно нещо, тъй като в този вид социална комуникация има една особена капризност, която аз не харесвам. Животът е суров, той винаги е бил суров, от самото си зараждане досега, хората винаги са се опитвали да оцеляват и така са ставали по-интелигентни. В това си оцеляване, между другото, са ставали и по-духовни. Моментът, в който минаваме в пасивната позиция, отпускаме се, така да се каже, на дивана и започваме да предявяваме претенции, че светът в този си вид не ни харесва, е за мен тъжна фаза.
Фаза, в която се самоотписваме от този живот
и поемаме функцията единствено на негови коментатори. Тази функция на мен не ми харесва. Аз мисля, че това, което не ни харесва, може да бъде поправяно и трябва да се опитваме да го поправяме, а не да мрънкаме кисело, че то не е такова, каквото ни е най-удобно да бъде. Никога няма да е такова, каквото ни е най-удобно да бъде, винаги ще бъде някак неудобно.“
Връщаме се към театъра. „Преди месец и половина започнахме репетициите на „Чайка“ в превод на Мария Вирхов – превод, който тя направи за мой проект по същата пиеса, който трябваше да се осъществи в края на 90-те години в Сфумато. Тогава обстоятелствата не позволиха проектът да се реализира и сега ще ползвам същия превод на Мария Вирхов, лека ѝ пръст, която остави само един екземпляр, напечатан на пишеща машина. Добре, че имах благоразумието да го запазя през годините. Сегашното представление ще се случи с един състав, който в много голяма степен е мечтан от мен. Голямо щастие за режисьора е, когато настъпи момент, в който може да се събере мечтан екип от актьори. Когато нямаш чувство за компромис в която и да е роля. На мен ми се струва, че този екип е по някакъв начин напълно безкомпромисен. Константин Гаврилич Треплев ще бъде изигран от Ованес Торосян, а Нина Заречная – от Елена Телбис, Тригорин ще е Захари Бахаров, Аркадина – Снежина Петрова, лекарят Дорн ще е Владимир Пенев, а Шамраев, управителят на имението, ще бъде Николай Урумов, жена му Полина Андреевна ще е Светлана Янчева, а дъщеря им Маша – Лилия Гелева. Учителят Медведенко ще е Христо Петков и слугата Яков – младият Стоян Габровски.“
С този спектакъл в края на октомври би трябвало да се открие ново театрално пространство в НДК, което ще носи името на проф. Крикор Азарян. Един от последните му емблематични спектакли беше именно „Чайка“. В този контекст Явор е категоричен, че
„Чайка“ е подходящ проект за откриването на нов театър
защото енергията, с който тръгваш, и надеждите трябва да са най-малкото съответни по ръст на една такава пиеса. „Досега не съм правил представление по Чехов текст в кариерата си, много отдавна, още от самото начало, си мислех кога ще направя такова и може би сега даже се радвам, че този опит през 90-те години не се състоя, защото виждам от позицията на тогавашното си мислене, че бих разбрал недостатъчно от този текст. А на мен ми се иска да съм разбрал много, много от него. И не просто да съм разбрал, а и разбирането ми да е минало през жизнения ми опит. Трябва човек да се сблъска с някои неща в живота, да се опари от други, за да разбере колко болят и чак тогава да може да говори за тази болка“, казва той.
В този разговор с Явор пропътувахме световете на театъра от позицията на много важния, според нас, личен опит. Но пропуснахме да отбележим началото на този път. Показахме му една снимка от нашия семеен архив отпреди почти 80 години – 1936 г., Стара Загора, детската театрална трупа се е снимала след премиерата на „Разбойници“ на Шилер. Децата са на 12-13 години, дори по-малки. В средата е ръководителката им актрисата Мара Шопова, в полите ѝ шестгодишният ѝ син Наум. И това не е първото му представление… Явор я преснима с телефона си…
Текстът е публикуван в сайта Въпреки.
Снимки: архив Народен театър „Иван Вазов”, архив Театър Българска армия и Стефан Джамбазов
