0
2247

Находка II

Преди седмица споделих с вас нещо, което произлезе от едно мое пътешествие в Силезия, и което стана вълнуваща случка в моя живот. Докато проверявах разни неща в архива в град Валбжих (сюжети, свързани с пребогатата и прелюбопитна история на региона), се натъкнах на един ръкопис, оставен без подпис и без дата, но позволяващ по различни белези датировка между 1845 и 1855 г.

Същото това заключение става възможно най-вече като резултат от бележките на автора, свързани с политически събития от въпросния период, в които позволяват недвусмислено историческо идентифициране.

Всъщност 35-те страници на този документ са изпълнени преди всичко с размишления, които, както изглежда, са били замислени като публицистични текстове. Цялата условност в това предположение се дължи на факта, че тези статии и есета не могат да бъдат открити в никое от немскоезичните печатни издания от епохата. Уредникът в архива на Валбжих, с когото успях да разговарям по повод на ръкописа, сподели с мен, че въпросното писание отдавна представлява сериозно изпитание пред изследващите го специалисти. До такава степен, че научните приноси се ограничават с две публикации в специализирани издания от края 70-те и началото на 80-те години на XX век.

Въпреки цялата неяснота и загадъчност относно авторството върху този документ, особеностите на почерка, както и някои твърде специфични стилистични особености са дали основание да се приеме, че става дума за нещо, сътворено от Йозеф фон Айхендорф в последното десетилетие от неговия живот.

В полза на тази хипотеза говорят особено убедително наличните в ръкописа коментари към събития, свързани с революцията през 1848-а и нейните последици. Проблемът е там, че повечето от отделните текстове представляват по-скоро силно фрагментарни бележки и скици за бъдещи публикации – факт, който затруднява интерпретации, насочени към установяването на авторството.

И така, въпросът остава отворен, но, както вече посочих, най-вече почеркът в комбинация със стилистични особености са послужили като довод в полза на тезата, че ръкописът е излязъл из под перото на Йозеф фон Айхендорф.

Прекарах няколко дни в блажено съзерцаване на манускрипта и умуване над неговата тайнственост. Онова, което ме впечатли най-вече и което даде и на мен увереността, че съм имал щастието да се докосна да нещо, написано от самия Айхендорф, беше една кратка поема, стояща някак напълно чужда между есеистичните и публицистични ескизи, от които е изграден ръкописът. Точно тази поема си позволих да предложа на вниманието ви миналата седмица, като обещах, че ще се постарая да дам в последствие и нейния превод на български. Правя го, защото стихотворението, поне според мен, е от една страна, екземплярно за Айхендорф, а от друга е странен и (стига наистина авторът да е същият) интересен художествен факт, в който без особена трудност се разпознават чертите на една, спокойно може да се каже, предмодернистична поезия. Трябва да призная, както направих и в статията си отпреди седмица, че точно този неочакван полъх на модернизъм може да се разглежда като най-сериозния аргумент срещу предположението, че става дума за творба, създадена от Йозеф фон Айхендорф.

Така е, но експертизата категорично посочва произход на ръкописа от периода между 1845 и 1856/7 г. Ще дръзна да спекулирам, казвайки, че стихотворението цитирано и преведено от мен тук, най-вероятно е написано от Айхендорф или през 1849-а – тогава, когато се появяват рефлексиите му върху революцията от 1848-а, или през 1855/6-та – по времето, което поетът прекарва в замъка Йоханисберг във всекидневни интелектуални беседи с архиепископ Хайнрих Фьорстер. 

Прочее и с това стигам до поантата в цялото ми усилие, няма съмнение, че темата на кратката поема, която стана причина за всички тези мои редове, е срещата между император Хайнрих IV и папа Григорий VII, състояла се в замъка Каноса. Пред стените на чиято крепост Хайнрих чака като каещ се грешник в продължение на три дни под проливния дъжд и сняг да бъде приет от папата.

Може и да прекалявам с въображението, но в моето виждане дискусиите между Айхендорф и архиепископ Хайнрих Фьорстер, водени в замъка Йоханисберг, са родили тази наистина поразителна като слово поема на немския романтик.

Als der Kaiser kamm hinunter zu den Steinen,
Zu den hohlen Bergen dort im unbekannten Süden,
Stieg er von dem Rosse schlanken,
Sandte alle weg und lass sich knien.

Der Regen floss vor ihm und auf den eisern Helm in Strömen,
Die Mauern der verhüllten Burg – wie aus der Unterwelt gekommen,
Grimmig und damit so klug geartet damit die draussen Stehenden entarten
So dass die fremden Augen und Gedanken fern von Ferne noch sich halten.

Zur selben Zeit genossen schon die Reisenden den Tisch im Dorf und assen,
Die Pilger und die Räuber teilten das Feuer und bedankten,
Im Dunklen rauschten Bach und Fluss im Tal und tanzten,
Der Sinn des Kaisers sah die Elfen, die ihn da umkränzten. 

Der Helm auf seinem Haupt und sein Gewissen –  die waren Zeichen der Verderbniss
Und dennoch auch der unerwarteten Prämissen.

Der andre in der Burg, der nahm den Kelch und schenkte Wein darin,
Langsam und wartend still auf das Gewordene und auf die Vorzeit,

Die Türеn brach еr auf, der Kaiser trat hinein und sass.
Die beiden sahen klar, dass die gesammte Zukunft liegte in dem Kamin und in dem Rauch.

Und dann der Kaiser trank und atmete und sagte:
Ja! Sie sind gewiss der Papst,
Ich bin nichts mehr als allgemeiner Kaiser.

Когато кайзерът се спусна
До тези камъни пустинни
До кухите и неизвестни нему хребети на Юга
От жребеца строен слезе
Всичките със жест отпрати, за да коленичи.

Дъждът се сипеше пред взора му и по желязото на шлема
Стената крепостна насреща, прихлупена и със гримаса страшна
От преизподнята излязла сякаш и така умело построена,
Че да държи далече поглед всеки чужд и всяка чужда мисъл отстранена.

А в селото по същото туй време се радваха на своята трапеза пътници
Поклонници деляха място край огньове със разбойници
И всичките на Бог благодаряха.
Потокът и реката в долината си шумяха,
А кайзерът усети и разбра, че елфите около него в тъмното кръжаха.
И шлемът върху царската глава и съвестта му
Превърнали се бяха в знаци на развалата.
Но също в знак за неочаквани премиси.

А другият във крепостта бокала взе и вино в него сипа без да бърза, тихо.
В очакване на станалото вече и на времена предишни.
Вратите шумно той отвори и влезе кайзерът и ето – там седеше.
И двамата видяха го кристално:
Че бъдещето взето като цяло лежи пред тях в камината и в пушека от нея.

Та кайзерът отпи, пое си въздух и изрече:
Да, папата сте Вие!
А аз съм само цар – на всичко.*

_________________

*Настоящият и предходният ми текст са откровена литературна мистификация.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЧудовище
Следваща статияКерамиката на Божидар Бончев