1
3265

Нациите и Европа

Кое е по-старо?

В последно време, с излизането на мода на разнообразни „консервативни“ идеи, както в Европа, така и у нас започна да се тиражира един „топос“, който ме удивлява със своята историческа безграмотност. Най-общо, в него се утвърждава следното: „Европа“, нейното „единство“, „транснационалност“ и всецялост е пост-модерна, „либерална“, идеократски произведена „конструкция“, докато напротив – нациите, „националните общности“ (които идеократската конструкция се опитва да разложи) са „почва“, „традиция“, „мистически колективи“. Те са първичното, „изконното“, докато „Европа“ е нещо вторично, идеологически изобретено и по същество бюрократично. Днес обаче – разгръща се по-нататък въпросният „топос“ – в страните на континента ни назрява конфликт – конфликт между усилията на „безродния либерален елит“, поставил си за цел да изгради тази „Европа“ като „свръхнация по американски образец“, да сложи край на националните ѝобщности (което „ще бъде и край на Европа“) и събудената – най-сетне – реакция на тези „национални общности“ (представлявани от новите им „консервативни“ партии и лидери).

„Нацията – заяви наскоро един нашенски медиен „мъдрец“ – е „ние“ с общ произход и споделена съдба. [Тя е] език, вяра, пейзаж. Гробове и олтари“. Нациите са дори „мисли на Бога“. Докато обратно: транс- и пост-национална Европа на либералите е „утопия“, усилие на „безродната бюрократична власт“.

Това че „нацията е мистически колектив“ – „език, вяра, пейзаж; гробове и олтари“ с почти същите думи са казвали в ранните тридесет години на ХХ век и първите идеолози на националсоциализма и пак те, същите, са твърдели, че „космополитизмът“ и „обуржоазяването“ на Европа са резултат от действието върху нациите ѝ на „разложителен вирус“, който – и това е единствената разлика – са виждали тогава не в „либералните брюкселски елити“, а в „световното еврейство“.

Нещата с „нациите“ и с „Европа“ обаче исторически стоят по доста по-различен и по-сложен начин. Във всеки случай „етнос“ и „национална общност“ не съвпадат практически до втората половина на XIX век. Не съвпадат, казвам, тъй като етносите (говорещи един и същи или сходен език и обитаващи един и същи „пейзаж“) живеят до онова време в най-различни по вида и характера си „общности“ (много-етнични, регионално-етнични и т. н.). Самото понятие „нация“ (на лат. natio) има през вековете различно в сравнение с днешното си значение, при това има различни в различните времена значения.

Така например през Средновековието nationes се наричат… земляческите общности на студентите („схоларите“) в Парижкия университет. През XIII век те са четири: „английската“ – включваща в себе си схолари от земите на Британия, но и такива от германските континентални и от скандинавските земи; „нормандската“ – към която пък се числят студентите от северозападните земи на френското кралство; „пикардийската natio“ – със студенти от североизточните френски земи, от Бургундия и от… Италия; и „френската natio“ (областта Ил-дьо-Франс и централна Франция). Както се вижда „natio“ тук означава землячество, при това очертано в четирите nationes не на етническа основа (в английската „нация“ са и германците, в пикардийската и италианците, а французите по етнос са разделени и членуват в три различни „нации“ – френската, нормандската и пикардийската). Като „нации“ (nationes) в онази епоха биват определяни нерядко и отделните съсловия – духовническото, военно-аристократичното и простолюдното (селско и занаятчийско), съвсем независимо какви по етнос са членовете на тези нации-съсловия.

Това един етнос (един „народ“) да живее в няколко различни общности, съзнаващи се при това като не-свои една спрямо другаq въобще не е било нещо неестествено: провансалците-французи например са общност различна (и даже чужда) на нормандците-французи. Не е неестествено и това два и повече етноса да живеят в една общност. В скандинавските земи датчани и шведи векове наред живеят в една общност, оглавявана било от датска, било от шведска корона. Всички въобще православни християни – гърци, българи, сърби и власи – в Османската империя са обособени в „нацията“ („миллета“) на… „ромеите“, т. нар. „рум-милет“.

Но да преминем от тези по-стари времена към по-близките до нас. На исторически грамотния човек трябва да е добре известно например, че днешните „национални общности“ Унгария, Чехия, Словакия и Австрия са само на… 100 години. Преди 1918 г., макар разбира се да са били налице народите (етносите) на унгарците, чехите, словаците и австрийските немци, реалната общност, реалната „полития“, която всички те са съставлявали, въобще не е била „национална“, а имперската общност на Хабсбургските народи, създала се през XVI век на съвсем различна от „националната“ основа, т. е. била е общността на австрийски немци, унгарци, чехи и словаци заедно. Обратно: „национална общност“ на германците, каквато има днес, не е имало преди 1870 г., защото реалните общности („политиите“, ако щете – „нациите“), в които е живял германският етнос (Volk) са били няколко десетки и не са били „национални“, а – най-общо казано – регионални. Остатъци от тези общности, както е известно, техните представители съхраняват и до днес. Защото макар баварците да са германци по етнос те и до днес държат да са самостоятелна германска общност във федералната република на германците. Такава самостоятелна общност държат да остават дори гражданите на града Хамбург, т. е. държат да са общността на гражданите на този германски град, федерирани с останалите германски общности на федералната (им) република.

Но и „националната общност“ на италианците е почти толкова „стара“ („изконна“), колкото тази на германците. Поне до 1868 г. тя живее в няколко общности с доста различна история и общностен характер. Така, общността на североиталийците и до днес се преживява като различна от общността (или общностите) на южноиталийците. До „Савойското“ обединение на Италия тези две италийски общности са имали дори по-малко общо помежду си, отколкото е имала североиталийската с австро-германската, а южноиталийската с испанската. Крайбрежните градове на Адриатическо море, (както на източния му, балкански, така и на западния му, апенински бряг), макар днес да се числят към „националните общности“ на три държави, до самия край на XIX век са живеели като една (неетнична) общност („нация“?), осезаемо отличаваща се от съседите си във вътрешността на Балканския и Апенинския полуостров. Били са – именно като „вяра и пейзаж“, като „гробове и олтари“ адриатици, макар от три (адриатически) етноса – италийци, хървати, албанци.

И все пак – нека го кажа ясно сега: при цялата тази разнообразност и историческа променливост на действителните общности, обитавали до последните 100-150 години континента ни (и които практически не са били до втората половина на XIX век почти никъде „национални“), всички те, открай време са били обаче европейски.

Всъщност за всеки запознат не само политико-аматьорски с историята на континента Европа е безспорно, че европейците – нека се изразя умишлено парадоксално – са по-стари от германците, унгарците, чехите, италианците, французите, датчаните и т. н. „Европейците“ са базисната културно-цивилизационна общност, населяваща нашия континент и „сгъстявала се“ в различни периоди от историята в различни по характера си по-конкретни общности („политии“) – много-етнични, регионално-етнични или (но само от 100-150 години) преимуществено едноетнични, т. е. „национални“.

С две думи: „националната общност“, която днес обявяват за фундаментална „консервативна ценност“, за „органика“ (и даже – за „мисъл на Бога“), без която щял да настъпи „краят на Европа“ и която бива противопоставяна на „инженерно-конструираната“ европейска общност, е всъщност твърде, твърде „млада“.

И което е особено важно – не по-малко (а дори повече) е „конструирана“ в сравнение с [общо]европейската.

За сведение на днешните „мъдреци“, да бъдеш „чех“ в една, единна общност с австрийци, унгарци, чехи, словаци и т. н. само допреди 100 години (и за цели, цели векове преди това) никак не е било неестествено. Напротив – ново, „конструирано“ от един идеологически проект, който се нарича (нека си го запишат) „либерален национализъм“ е било в края на XIX век учението, че е естествено да бъдеш „чех“ в общност само с чехите (защото чехите са „национална общност“).

Обратно: да си германец в отделната германска общност на баварците, в отделната германска общност дори на хамбургчаните; да си италианец в отделните италийски общности на романците, на венецианците, на апулийците, на сицилианците, до 1860-те години никак не е било неестествено. Съвсем „ново“ и „конструирано“, отначало от немските и италианските романтици, а сетне от различни немски и италиански академични среди (т. е. от тогавашните „елити“) е било именно учението, че всички германски или италийски общности трябва да бъдат една – германска или италианска „национална общност“. Националната общност, припомням пак, е въобще доста скорошен „конструкт“, плод, във финалния етап на изграждането му на мощните политико-идеологически усилия на либералните националисти на Европа (да спомена тук само братята Шлегел, братя Грим, Хердер, в Германия; Мацини и Гарибалди в Италия; Лайош Кошут в Унгария; Тадеуш Косцюшко в Полша).

Съвсем пък не е вярно, че напротив общоевропейското е пост-модерен („либерален“, „брюкселски“) конструкт. Не е вярно, твърдя, защото още по-преди, още по-основно от припомнените по-горе общности (едно- и много-етнични), всички [западно]европейски народи векове наред са живели и съвсем органично са живели в общо[западно] европейската общност на „католиците“, в света на – още по-общо казано – Christianitas (християнското човечество, християните). И именно в тази цивилизационно-верова общност са били – нейните – по-конкретни общности: тези на (за да започнем от запад към изток) кастилците, наварците, провансалците, бургундите, фламандците, лотарингите, тюрингите, баварците, саксонците, австрийците, чехите, поляците, унгарците и т. н. Били са по-конкретните общности на общността на Christianitas обаче, или казано на по-съвременен (и секуларен) език – по-конкретните общности на общността на европейците. Няма ли да излезе значи, че „единна Европа“ (и въобще „Европа“) е произведение не на „либералите“ и „космополитите“, а още на християните, в противоборството им с езичниците (с „езиците земни“, затварящи се в своите свещени „пейзажи, гробове и олтари“, без да виждат над себе си едното Христово небе)?

Понеже и професионално се занимавам с европейска история, искам да кажа на съвременните национални „консерватори“: всъщност, уважаеми, не се е случило нищо решително „ново“ (разрушаващо „органичното“ и „почвеното“ и предизвикващо днес вашата „реакция“) със съ-общаването на европейските „национални общности“ в един свърх-национален Европейски съюз. Подир – в исторически мащаб краткотрайната, макар и ужасно кървава – националистична „треска“ от първата половина на ХХ век (която собствено и не е тъкмо „националистична“, а само болезнен сблъсък на по-късно обособилите се в „национални“ общности „германо-европейци“ с по-рано сторилите го западно-европейци) Европа просто се е завърнала към своята традиционна (и в дълбинния си произход християнска) общност. Да, през XX и XXI век тя вече е общност на нациите (си), но е общност на нациите, която, повтарям, е по-стара от нациите като общности.

Но ето защо „националните общности“ в Европа – и в това е тяхната уникалност – нито са, нито могат да бъдат противопоставяни (като „изконни“, „органични“ и „естествени“) на „Европа“ (като „изкуствено конструирана“, „инженерно-бюрократична“ и „нова“). Те са националните общности на европейската общност, те са общности на общността на европейците. И значи, както те имат (исторически) права над нея, така и тя има – при това по-стари и по-основни исторически права над тях.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияАвгуст
Следваща статияАко искаш книгите ти да танцуват повече от една нощ…

1 коментар

  1. преди време проповедници на братия Кох ни пощуриха с неолибералните небивалици. И едва не докараха света до новия феодализъм. За щастие колапса през 2008 дойде преди това. Днес пропагандната контаминация дължим на автократор Владимир а напевите са консервативи. Доводи са елементарни и несмесващи се. – нацизъм и вяра, глобална икономика и национална протекция, индивидуална свобода и групови права… . Понеже целевите групи са тези на маргиналите та доводите на консерваторите не трябва да са интелигентни. В този ред на мисли е интересно защо Професорът се опитва да ограмотява онези на които са им казали че либералното е лошо и алтернативата му е нещо невъзможно…