Дискусия върху идеята за нация, съотнесена с миналото на България и Македония – гледните точки на двама членове на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси между Република България и Република Северна Македония, публикувани в македонския портал ResPublica.

Д-р Любица Спасковска

Всички нации са модерни конструкти

Нашите български колеги като цяло отхвърлят конструктивисткия подход на теориите за национализма и застъпват примордиалния възглед, че на територията на Македония векове наред е съществувала в континуитет есенциална българска културна идентичност, която според тях модерната македонска държава се стреми да заличи. Моят личен възглед е, че експертните комисии трябва да са на висотата на най-новите научни методи и да се стремят със своето знание и опит завинаги да освободят балканската наука и публичност от лъжливия антагонизъм и ретроспективния национализъм.

В съвременните теории за национализма, дори и самият Антъни Д. Смит – британски социолог, известен с теорията си за етно-символизма – междинна позиция между модернистките/конструктивистки теории, които бранят неотдавнашната, въобразена и конструирана природа на нациите, и, от друга страна, национализма и теориите за примордиализма, които подчертават продължителността и континуитета на нациите през вековете – признава в известния си дебат със своя ментор Ърнест Гелнер през 1996 г., че дори и ако за някои нации може да се каже, че са съществували и преди XVIII в., най-голямата част от съвременните нации са модерни, и в този смисъл са относително скорошни конструкти.

Самият Смит в същия дебат потвърждава, че „днес повечето учени определят идеята, че нациите съществуват в континуитет от Античността и Средновековието, като ретроспективен национализъм (retrospective nationalism)“.

Какво е нация?

За разлика от други двустранни исторически комисии, съществували в миналото, работата на Съвместната македонско-българска комисия по исторически и образователни въпроси е обременена от основния въпрос за съществуването и произхода на македонската нация. Македонският въпрос, съответно непризнаването на отделността на македонския народ и език не е изолиран случай – в балканския контекст най-близкият паралел е непризнаването на босненските мюсюлмани/бошняци и тяхното „присвояване“ от Сърбия и Хърватия. Както Джон Б. Алкок правилно посочва в студията си „Explaining Yugoslavia“ („Обяснявайки Югославия“) във връзка с процесите на изграждането на нацията (nation-building) при македонците и при босненските мюсюлмани: „Важно е да се отбележи, че докато процесът на изграждане на нацията в тези случаи е съвсем скорошен и следователно е по-видим за нас, той не е коренно различен по характера си от онова, през което са преминали други народи, чието изграждане на нацията сега е скрито от нас на историческа дистанция“. Но дори и в случаи на „по-стари“ нации като италианската е ясно, че създаването на усещане за национална принадлежност и идентичност извън регионалните рамки е възможно само във вече установените институционални рамки – известното и сега често цитирано изказване на италианския политик и министър-председател от XIX в. Масимо д’Азелио го потвърждава: „Създадохме Италия; сега трябва да създадем италианци”. От края на XIX в. България и Сърбия в случая с Македония, и Сърбия и Хърватия – в случая с Босна, се състезават за лоялността на обикновените хора, до голяма степен водени от териториални апетити, често с насилствени и дискриминационни политики и средства, както ги описва историчката Ипек Йосмаоглу в изследванията си за Османска Македония, особено по време на преброяването на населението върху територията на географска Македония през 1903 г. Безспорно е, че в периода преди създаването на националните държави на Балканите по-голямата част от населението в Османска Македония, а и като цяло в Югоизточна Европа е имала религиозна и/или езикова идентичност. Тоест, както отбелязва Марк Мазовър в своето изследване за Балканите, от векове за балканския селянин тъкмо селото е неговата „родина“.

Нашите български колеги като цяло отхвърлят конструктивисткия подход на теориите за национализма и застъпват примордиалния възглед, че на територията на Македония векове наред е съществувала в континуитет есенциална българска културна идентичност, която според тях модерната македонска държава се стреми да заличи. Дори ако приложим теориите на Антъни Смит, който е привърженик на по-умерен подход, и е въздържан към тези по-крайни възгледи, отново няма как да има знак за равенство и съвпадение между македонската и българската нация. В този смисъл в македонско-българския случай/спор можем да говорим за исторически епохи на етническа асоциация, но не и за етническа общност или за обща нация.

В дефиницията на Смит за нацията, той настоява, че за него нацията преди всичко „е общност; това е вид общност, основаваща се на идеята, че хората смятат, че определена територия им принадлежи, с право или без право. И така, това е първата характеристика: [нацията] е териториализирана общност. Втората характеристика е, че това е общност от мит, памет и символи. Това  е общото, което имат в по-голяма или по-малка степен членовете на една общност: митове, спомени, символи, традиции, които се различават от тези на другите нации. Трето, членовете на тези нации са изградили публична култура, включваща ритуали, церемонии и публични кодекси на поведение; политическа култура от символи, знамена, химни, марки, монети и други, които разграничават тази нация от друга нация. И накрая, членовете са склонни да се придържат – и аз съм по-внимателен тук, защото не всички членове на дадена общност правят това – към общи обичаи и закони“.

Освобождение или окупация?

Докато в някои исторически периоди можем да говорим за общи традиции (въпреки че в духа на модернисткия/конструктивистки подход с право можем да попитаме колко общо са имали/имат например селяните от Дебър и селяните около Несебър), първата и втората характеристика не могат да бъдат приложени като доказателство за отсъствието на македонска нация – именно македонската нация в този смисъл съществува като териториална общност отдавна, поне от XIX век, както и като отделна македонска териториална идентичност, т.е. идентичност, свързана с географския регион Македония. По отношение на третата характеристика (общи институции, държавни символи и др.), която Смит посочва, македонската и българската нация не могат да бъдат отъждествени, с изключение на краткия период на фактическата окупация на части от Вардарската част на Кралството на сърби, хървати и словенци през Втората световна война. През този период и части от Югоизточна Сърбия и Източно Косово са включени в Царство България, както и части от Западна Тракия и Източна Егейска Македония. Комисията все още не е разглеждала периода 1941-1944 г., но тук трябва да се подчертае, че проектът за създаване на Велика България по онова време се вгражда в държавната идеология и в колаборационизма с Третия райх. Твърди се, че окупираните от сърбите части се обитават от моравски българи, а всички тези области се третират като „освободени територии“, въпреки че първоначално около 40 000 български войници, а по-късно и повече, пребивават на македонска територия. Изправени пред факта, че само една част от населението в окупирана Македония се чувства българско или с пробългарско настроение, българските власти започват активен процес на българизация, особено в областта на образованието, където повече от половината учители/преподаватели са от България. Така че в периода 1941-1944 г. българските власти правят всичко възможно, за да създадат (най-вече чрез употребата на сила) онова, което Смит нарича етническа общност, тоест нация – и като цяло, без голям успех.

Отношението от страна на сръбските власти е идентично с това на българските, поне в очите на мнозинството от местното население. Конкурентните сръбски и български национални проекти на територията на Македония след падането на Османската империя, насилието, политиките за смяна на имената и заклеймяването на македонския „диалект“ като неправилен сръбски или български език в училищата подхранват бунт и национално самосъзнание дори когато това самосъзнание съществува само в рудиментарна форма. Както правилно изтъква Виктор Фридман в сборника за македонския въпрос, редактиран от Виктор Рудометоф, „подобно отношение само помогна да се потвърди популярното усещане, че македонският език е отделен език“. Секретарят в британското посолство в Белград А. Галоп отбелязва след посещението си в Македония, че хората, с които се е срещал, „не са склонни да се наричат ​​нито сърби, нито българи, а македонци… Изглежда, че на повечето места смятат българите за неприятели“. (There seemed to be no love lost for the Bulgars in most places). Бруталността им по време на войната отне симпатията дори от онези, които преди Балканските войни им бяха приятели…“

Де(национализация) на Средновековието

В английския университет, където преподавам, има курс, посветен на Средновековието. И там, в раздела, озаглавен „Етничност, раса, нация“, се подчертава: „Ще се обърне специално внимание на културните маркери – като език, обичаи и закон – допринесли за разграничаването на етническите групи от техните съседи, и степента, в която можем да говорим за появата на чувство за „националност“ в онзи период.“ От самото начало на обучението всички студенти, независимо дали ще специализират средновековна или съвременна история, се запознават със съвременните теории за национализма, а „Въобразените общности“ на Бенедикт Андерсън е в списъка на задължителната литература по повечето предмети. Дори за средновековния период литературата е подбрана така, че да посочи на студентите сложността и многообразието на националните критерии в този период, хетерогенността на различните общности, населявали Великобритания, основополагащата роля на елитите и политическата власт, както и проблемните аспекти при превода на средновековните извори и понятия от латински като gens, gentes, natio, mores, където gens може да се преведе и като раса, нация, народ, племе, произход или семейство. Но наличието на „средновековен генеалогичен идиом“ не означава, че съществува логична и безпроблемна връзка между днешното разбиране за нацията и Средновековието, както изтъкват мнозина учени (например Робърт Бартлет, Сверир Якобсон). Средновековните текстове често представят само идеалите и манталитета на много малка част от населението, сиреч на управляващите елити. Дори в балкански контекст средновековните държави са династични, базиращи се върху авторитета на владетеля, но в никакъв случай не са национални държави. Американският професор Джон Ван Атверп Файн отива още по-далеч, като твърди, че Средновековието на Балканите е не само пред-национална (pre-national) историческа епоха, но и пред-етническа (pre-ethnic). Както посочва Пол Стивънсън в своето изследване „Byzantium’s Balkan Frontier: A Political Study of the Northern Balkans, 900-1200“ („Балканската граница на Византия: Политическо изследване на Северните Балкани: 900-1200 г.“), въпреки че има разлика между реторика и реалност във византийските източници, няма индикации, че лоялността към местните владетели може да се тълкува като някакъв тип по-висша лоялност, а още по-малко като чувство за принадлежност към някакво абстрактно образувание като „нация“.

По мое мнение експертните комисии трябва да са на висотата на най-новите научни методи и да използват знанията и опита си, за да освободят завинаги балканската наука и общественост от фалшив антагонизъм и ретроспективен национализъм. Историята на Балканите е дълга история на преплитане, на многопластови идентичности, на „етническа осмоза“, а не е просто история на войни, завоеватели и битки, на романтизирани представи за миналото и доказване коя нация е по-стара. В учебниците трябва да има повече, ако не и най-много място за социална и културна история, история на науката и медицината, повече световна и по-малко национална, съответно националистическа история.

Д-р Любица Спасковска е лектор по европейска история в Ексетърския университет, Великобритания. Автор на монографията The Last Yugoslav Generation: the Rethinking of Youth Politics and Cultures in Late Socialism (Manchester University Press, 2017). Член е на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси между България и Северна Македония.

* * *

Доц. Наум Кайчев

Всички нации ли са конструкти?

Ако беше жив, Антъни Смит едва ли би бил щастлив да види как неговият подход се тълкува, бивайки сведен до твърдението, че нациите са „относително скорошни конструкти“, както прави младата колега Любица Спасковска в своята наскоро излязла публикация (ResPublica, 1 август 2019). Акцентът ми тук не е върху „относително скорошни“, макар че именитият британски учен подлага на съмнение тезата, че нациите възникнат само след последната четвърт на ХVІІІ век. За Антъни Смит и неговия етно-символен подход нацията не е „конструкт“, тя е сложна човешка общност, която не е само продукт на социално-икономическите закони при прехода към Модерността, не е само дело на дадени интелектуални и политически елити, сиреч на ‘националистите’ – тя се ражда при взаимодействието на различни фактори, един от които е предмодерното етническо наследство на дадени общности. За създаването на нацията значително допринася „комплексното отношение между активното  национално настояще и често старото етническо наследство, между определящото етническо минало и неговите нови националистически верификатори и присвоители“, пише той. „В това постоянно обновяващо се двупосочно отношение между етническото минало и националистическото настояще се крие тайната на експлозивната енергия на нацията и ужасната сила, която тя упражнява върху своите членове“, настоява ученият. В цитирания известен дебат с неговия учител Ърнест Гелнер от октомври 1995 г., десетина дни преди смъртта на Гелнер на 5 ноември 1996 г., А. Смит употребява термина „конструкт“ само веднъж, за да представи елегантно-иронично схващанията за нацията на своите теоретични опоненти.

Както е добре известно, А. Смит не приема механичното разграничение „примордиалисти – модернисти“, но не само защото етно-символният подход оспорва тази дихотомия и артикулира свой собствен междинен подход. При първата група той очертава разликата между националисти и перениалисти, докато при втората е важно неговото разграничение между модернистите (Карл Дойч, Ели Кедури, Ърнест Гелнер) и постмодернистите. Именно последните разглеждат нацията предимно като творение на националистическите елити – в тази насока през последните десетилетия се насочват усилията на ред изследователи. Така например едни представят нацията като резултат от въздействието на набор от изобретени традиции (Ерик Хобсбаум), други поставят акцента върху специфични културни активности, например върху технологията на печатните издания, създаващи нови възможности за свързаност, общуване и влияния в условията на капиталистическия пазар, в чиято символна ефикасност се поражда нацията като „въображаемата общност“ (Бенедикт Андерсън), а трети я разглеждат основно като наратив (Хоми Баба). 

В този контекст повече от странно е твърдението на колегата Спасковска, че ние, българските представители в Съвместната историческа комисия между България и Северна Македония, сме отхвърляли „конструктивисткия подход на теориите за национализма“ и сме заемали примордиалистки позиции (или може би такива на „ретроспективния национализъм“). Странно, защото това не е терминологията нито на А. Смит, нито дори на Ъ. Гелнър, за когото опозицията е „модернизъм – примордиализъм“. Твърдението е и невярно, и неосноватнелно, тъй като нито лично аз, а доколкото ми е известно и никой от моите колеги, сме писали или твърдели, че съществува българска нация през Средновековието. Напротив, винаги сме считали, че тя се формира в резултат на процесите от епохата на Възраждането, на навлизането на нашите райони в Новото време през ХVІІІ и най-вече през ХІХ век. 

Има ли етноси/народи през Средновековието ?

За празника 8 декември през 2016 г. бях в Охрид, за да съпреживея с моите приятели от града тържествата по повод 1100-годишнината от упокоението на свети Климент Охридски. На Плаошник миряните в църквата ми обърнаха внимание върху една новоизлязла книжка специално за юбилея, издадена от Дебърско-кичевската епархия на МПЦ, „Свети Климент Охридски – хагиографиjа и химнографиjа“. Зачетох се в Пространното житие на Св. Климент от Теофилакт Охридски, което с изключение на заглавието, беше коректно преведено: „5. Но, бидеjќи народот на Словените или Бугарите не ги разбираше Писмата напишани на елински jазик, светителите тоа го сметаа за огромна штета и безутешно жалеа зашто светилникот на Писмата не се запалуваше во помрачената бугарска земjа… 16. А тоj Борис беше способен во секоj поглед и наклонет кон доброто. Во неговото време и бугарскиот народ почна да се удостоjува со божествено крштевање и да се обраќа кон христиjанството“.

Става дума за един от многочислените исторически извори – и византийски, и западноевропейски, и домашни (български), въз основа на които ни става пределно ясно, че през Средновековието, по-точно през ІХ – началото на Х век, се формира средновековната българска народност. Формира се включително и на територията на днешна Северна Македония и на голям дял от днешна Южна Македония, които са част от тогавашната българска държава. Тази етнополитическа и етнокултурна общност има своето развитие и еволюция през по-късните векове, с всичките белези и ограничения на средновековното време. Българската нация от ХІХ век е нещо различно като феномен на една модерна епоха, но тя не би била възможна без наследството и връзката със средновековна България.  

Да се твърди, че в Югоизточна Европа през Средновековието не е имало етноси/народности/народи е доста екстравагантна теза, която никаква игра с отделни публикации не би могла да легитимира. Наличието на народите, включително на българската народностна общност, не само извира от източниците, но е възприето от релевантната историография. В цитираната от Л. Спасковска монография Byzantium’s Balkan Frontier: A Political Study of the Northern Balkans, 900-1200, на същата страница 320, в която авторът Пол Стивънсън обяснява отсъствието през епохата на абстрактни образувания като „нация“, той пояснява: „Ясно е, че докато славянските и неславянските народи, включително българите, сърбите и хърватите, албанците и власите, са се осъзнавали, като и всъщност активно са създавали свои отделни идентичности, изворите не подкрепят тезата, че подобно етническо осъзнаване, още по-малко национално съзнание, е мотивирало въстанията [срещу Византия]“.

В същата книга терминът „българи“ се употребява деветдесет и един (91) пъти. От друга страна, в нея изобщо не можем да срещнем понятието „македонци“ – това не е изненада, тъй като на Балканите през Средновековието до ХІV век името „Македония“ означава предимно района на едноименната византийска административна тема в Източна Тракия около Одрин, който понякога включва и по-обширни пространства от днешна Тракия чак до Пловдив и Родопите. Оттам, както е известно, произлиза голямата византийска Македонска династия.

За нацията в Македония в края на ХІХ век

Колегата Спасковска привежда консулско свидетелство за някакво разграничаване между (вардарските) македонци и българите от междувоенния период, и по-точно от 1926 г., защото за времето преди Балканските войни за всички европейски дипломати няма дилема, че мнозинството от славянското население в Македония е българско по характер. Да се търсят подобни доклади за периода преди 1913 г., би било като да се търсят игли в купа сено, при което „иглите“ ще бъдат някакви индикации за македонизъм, а купищата сено са за общото име на християнското славянско население на Македония, Одринския вилает и на Княжество България. Защото нашите общи възрожденци като Димитър и Константин Миладинови, Кузман Шапкарев и Григор Пърличев са всъщност класически „будители“, които вече са свършили значителна работа по градежа на модерната българска нация. А онези, за които техните произведения не са достатъчни и предпочитат някакво потвърждение за това отвън, биха могли да се обърнат примерно към същата Ипек Йосмаоглу (към нейната монография Blood Ties: Religion, Violence and the Politics of Nationhood in Ottoman Macedonia, 1878–1908 (с. 72-73).

Да се вглеждаме в различните теоретични подходи за нацията е полезно, но прекалено схоластичното прилагане на разните дефиниции често ни води повече към задънени изследователски улици, отколкото към решения. Така колегата Л. Спасковска, прилагайки стриктно една от дефинициите на Смит (има и други, с малко по-различни думи), стига до извода, че за българо-македонско национално единство можело да се говори само в периода 1941–1944 г. Всъщност повече от очевидно е, че времето на Втората световна война и най-вече нейният изход води до трайното отделяне на държавно-политическата и националната съдба на вардарските/югославските македонци от България. Предишната национална общност е изграждана далеч преди 1941 г. и почива, ако трябва да следваме дефинициите и понятията на А. Смит, на обща територия, митомотори и символи. Също и на общи институции, церемонии и традиции. Какво представлява ежегодният училищен празник на Светите братя Кирил и Методий, и коя друга училищна система освен тази на Българската екзархия го отбелязва в Османската империя в края на ХІХ век? Разбира се, аргументите биха могли да бъдат разширени многократно: например със свидетелствата на фолклора, на именуването и дейността на общините на градовете на географска Македония, на резултатите от активността на много други личности от ХІХ и началото на ХХ век.

Моето лично виждане е, че следва да познаваме и отчитаме различните теоретични подходи за нацията, постулирани главно от социолози и философи; те могат донякъде да ни ориентират, но не и да налагат своите рамки, да се превръщат в прокрустово ложе за историческите реалности, които са засвидетелствани от различните автентични извори. Често от всяка емпирия блика теория, но почти всяка теория намира своя коректив в емпирията. Същевременно никой не отрича значението на социалната, културната, стопанската история, но изоставянето на държавно-политическата и дипломатическата история може да доведе до крайно нежелани последствия за съвременните общества, както отбелязва и британското списание „Икономист“ в един от последните си летни броеве.

Според мен отговорност не само на историците, но и на интелектуалните и обществени елити на нашите две страни, е да се отнасяме с уважение и коректност към историческите извори, които ясно очертават елементите на нашата обща история. Това съвсем не отменя необходимостта всички граждани да полагаме усилия, за да разберем миналото си, а не да го променяме от днешна гледна точка. Така ще помогнем на европейския път на Република Северна Македония, но и същински ще допринесем за преодоляване на дълбоките проблеми, с които тя непрестанно вътрешно се сблъсква.

Доц. Наум Кайчев преподава нова и съвременна балканска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите Македонийо, възжелана: армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878-1912) и Илирия от Варна до Вилах: хърватското национално възраждане, сърбите и българите (до 1848 г.). Той е заместник-председател на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси между България и Северна Македония.

На главната страница: Хуан Миро, Ръце и птици в космоса, 1975 г.