2
494

Националната галерия като Обща художествена изложба

kv1

Напоследък се вдигна доста шум около паметника на цар Самуил, разположен до църквата Света София в столицата. Между това, друго едно събитие в културния ни живот, не по-малко, ако не и по-важно и значимо, което се случи съвсем неотдавна само на някакви си 200 м от статуята на българския владетел, беше подминато с почти пълно мълчание.

Събитие, което има, по мое скромно мнение, далеч по-обемен дискусионен потенциал, отколкото въпросът с паметника. Защо ли? Може би, защото Самуил е пред очите на всички, а в музея човек трябва да влезе специално и целенасочено. А може би има и други причини…  Заинтересованият и сведущ читател ще се досети, че става дума за откриването на обновената експозиция на Националната галерия, наречена „Квадрат 500”. Работата по ремонта на сградата и пренасянето на фонда от бившия царски дворец и от НДК в новата обновена сграда се проточи дълго и беше свързана с голяма по обем и като цяло твърде неблагодарна работа. Междувременно се сменяха комисии, различни ръководни състави, директори, временно изпълняващи и т.н., и т.н.

kv2
Снимки: Стефан Джамбазов

Трябва да се признае, че реконструкцията и обновяването на Националната художествена галерия, както и откриването на новата експозиция се оказаха твърде сложно дело, още повече, че всичко това не беше предшествано или съпроводено от предварителна подготовка и от публичен, и професионален дебат. Ако се вгледаме по-внимателно в практиката на по-развитите и напреднали държави, към които уж сме се устремили, ще видим, че при решаването подобни общонационални задачи с висок градус на обществен интерес и с голям духовен и културен заряд, се мобилизират усилията на значителен брой професионалисти, а понякога и на по-широки кръгове заинтересовани граждани. По условие създаването и пускането в действие на един национален музей, независимо от неговия специализиран профил, е екипна, колективна работа, ангажираща усилията, познанията и потенциала на различни хора. От страна на квалифицирани специалисти – най-вече изкуствоведи, музейни куратори, реставратори и т.н. се извършват продължителни предварителни проучвания. Обсъжда се подробно и задълбочено какво и как следва да се включи в бъдещата експозиция, какви да бъдат нейните хронологични граници, нейният облик, как да бъде структурирана (по периоди, по направления и течения, по жанрове) и т. н. и т. н. Всичко това предполага изработване и избистряне на научно аргументирана, съобразена с всички принципи и достижения на съвременната музеология концепция, която, естествено, също би следвало да бъде предмет на дебат сред професионалната гилдия.

kv7
Концепцията за музея, която акад. Светлин Русев представи пред журналистите: налепени на картони снимки на творбите за отделните зали.

Така е по света, но не у нас. Тук това не се случи. Причините са много и могат да бъдат предмет на отделен анализ. Беше пропусната възможността, далеч преди откриването на новата експозиция, нейният проект да бъде всестранно обсъден и приет със задължителните в подобни случаи аргументирани изкуствоведски разработки (концепции, експозиционни и тематични планове и т.н.). С тази задача можеха да бъдат натоварени, примерно, два или три екипа специалисти, които да предложат своите виждания с оглед да бъдат разгледани и впоследствие оценени на конкурсни начала, предложени и дискутирани – защо не – на конференции или на кръгли маси и т.н. За това имаше повече от достатъчно време като имаме пред вид срока, в рамките на който се проточи цялата работа. Страната в това отношение разполага с висококвалифициран научен потенциал. У нас съществуват и функционират, както е добре известно, Институт за изследване на изкуствата към БАН, катедра „Изкуствознание” в Националната художествена академия, Департамент „История на културата” в НБУ, Национален комитет на IKOM и т.н. Човек е в правото си да се запита, в края на краищата, защо държавата харчи пари за обучението на изкуствоведи и специалисти в областта на музейното дело, след като не желае или няма възможност, по неведоми причини, за използва техните познания? При отделянето на толкова милиони за ремонта сигурно можеха да се намерят и няколко хиляди лева за стимулиране на експертните становища и за тяхното достойното заплащане. Въпрос на добро желание, на воля и на организация, които, за съжаление, липсват.

kv3

След като експозицията беше открита стана ясно, че при сегашните условия Националната галерия разполага със значително по-голяма и по-разгърната площ, за да покаже своите колекции. В това отношение сградата, безусловно, има редица предимства пред бившия дворец. Разбира се, при това положение новото пространство и днес – така, както беше и преди – отново се налага да бъде адаптирано към характера на колекциите. По-добрият вариант би бил, естествено, фондовете и принципите на селекция на творбите да определят характера и структурата на пространството (както би било, да речем, при конструирането на една изцяло нова сграда, съобразена с всички изисквания на съвременната музеология). Изграждането на изцяло нов музей си оставя все още дело на бъдещето. Така или иначе обаче, наличните зали дават възможност за експонирането на колекциите в по-пълен вид, с включването на редица творби, малко познати или непознати не само на широката публика, но дори в някои случаи и на специалистите. Експозицията, която представлява практическата реализация на един авторски проект, повдига редица проблеми и въпроси и това е съвсем нормално. Основният сред тях е следният: доколко по начало този авторски – а и всеки един друг авторски – проект е съвместим с целите, задачите и облика на една национална галерия?

Нека върнем лентата малко назад във времето. Както е известно, настоящият комплекс е резултат от обединяването на предишните два отделни института –  Националната художествена галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство. Ние така и не получихме убедителни и обосновани доводи в подкрепа на сливането на двете галерии. Възможно е да е имало някакви аргументи в тази насока, но те така и не станаха обществено достояние. Не бихме били толкова непосредствено заинтересовани от всичко това, ако ставаше дума за частен или регионален музей. Но случаят е друг. На всичко отгоре този акт беше извършен твърде прибързано, на тъмно, без обсъждане в професионалната гилдия и без спазването на необходимите за това законови срокове. Освен бившите две  галерии, в новия комплекс влизат: Криптата при храм-паметника „Александър Невски” (където е показано средновековното изкуство и религиозното изкуство от епохата на националното Възраждане), бившият дворец (който остава за временни изложби), т.н. „Музей на социалистическото изкуство” и „Музей на съвременното изкуство” и къщите-музеи „Никола Танев”, „Иван Лазаров”, „Вера Недкова” и „Александър Божинов”. Получава се един внушителен конгломерат от разнородни и трудно съгласуващи се помежду си части. Изработването на единна музеологична стратегия (тъй като става дума за една национална галерия!) при това положение се оказва задача с повишена степен на трудност, да не говорим за проблемите по опазването на фондовете, съхранението им, популяризирането им, поддръжката и бюджетните разходи и т.н.

Експозицията, която е представена сега, е първа по рода си, тъй като съвместява произведения от фондовете и на двете предишни галерии. Нейното съставяне беше съпроводено с редица обективни трудности. Произнесена е само първата буква от азбуката. В бъдеще предстои още много работа, тъй като са възможни различни варианти и решения. В този смисъл бих приел определението „представителна” (нима всека една постоянна експозиция не е едновременно и представителна?) единствено като евфемистично обозначаване на „временна” експозиция. И от пръв поглед става ясно, че основното, което в случая се преследва, са естетическата визия, хармонирането на цветове, обеми, форми и мащаби едни спрямо други и по отношение на разположението на творбите в съответните зали. Получава се една наистина атрактивна и богата художествена визия, един пъстър букет от разнообразни картини, които радват очите и носят автентична естетическа наслада. Единствено отделът, разкриващ изкуството на българското Възраждане, е относително по-цялостен и се държи компактно, така да се каже, по силата на собствената си специфика.

kvad
Сред най-стойностните произведения в музея е колекцията от творби на Жорж Папазов.

Сливането на двете галерии обаче не предполага автоматично и сливането на експозициите им. Ето защо най-сериозни резерви и възражения буди, според мен, съвместяването на нашите и чуждите художници. Не мога да се сетя да съм виждал нещо подобно в някоя друга национална галерия.  Свободното съжителство на автори като Морис Дени и Феликс Волотон до Иван Бояджиев и Гошка Дацов, на Сирак Скитник до Йожен Кариер, на Моис Кислинг до Карл Йорданов и т.н., и т.н. е нещо любопитно, но е неиздържано от изкуствоведска и музеологична гледна точка, защото не е подкрепено от съответните доводи и аргументи. Списъкът на неочакваните съседства на най-различни автори и картини може да бъде значително удължен. Ако ставаше въпрос за изложба – да, но музеят е нещо различно. Не е ясно какво се цели с тези съпоставки. Дали това е поредният повод за пробуждане на национална гордост, че „и ний сме дали нещо на света”? Или пък идеята се свежда до това да се разкрият някакви паралелни тенденции и насоки между нашата и чужда живопис? За какво свидетелстват те? Можем само да гадаем. Възможни са и други асоциации – все едно да пуснем в игра „А” отбора на България с „Б” или „В” отбора на чужденците и смело да заявим, че „нашите” по нищо не им отстъпват, дори понякога са и по-добри от тях. Какъв смисъл има в това?

Въпросът със съпоставките и търсенето на сходства между нашите и чуждите художници, ако се превърне в изследователски проблем, следва да бъде решаван посредством временни тематични изложби, които в специални издания формулират смисъла, значението на евентуалните стилови, жанрови или тематични общности от художествени факти и явления. По този начин типологичните паралели се разкриват на солидна научна основа и имат своите обяснителни причини. Във всички случаи нашата Национална художествена галерия би следвало да показва единствено националното изкуство или изкуството, създадено в България – в това, за мен, няма никакво съмнение. В малка страна като нашата, зрителите влизат в Националната галерия за да се запознаят с историята на българското изобразително изкуство. Именно изкуството, създадено в България, представлява основен интерес и за чуждестранните зрители.

kv5

Дори хипотетично да приемем, че е възможно подобно съвместяване в една редица на български и чужди художници, трябва да е ясно, че за да бъде спазен последователно принципът на съжителството, той следва да бъде проведен равномерно в цялата експозиция, а това не е възможно. В такъв случай, например, Джовани Росо трябва да бъде сложен до Захари Зограф, защото и двамата са представители на Възраждането – съответно в Италия и в България. А би ли издържало чуждестранното изкуство на подобни съпоставки? Както е известно, повечето от творбите от колекцията на вече бившата Националната галерия за чуждестранно изкуство от различни европейски художници, освен че отразяват вкусовете и предпочитанията на онези, които са осъществявали откупките, са обусловени и от сравнително ограничените финансови възможности на държавата, както и от специфичните особености на пазара през 70-те години на миналия век. Следователно за цялостна и пълна съпоставка по принцип не може да става дума.

Налице са и други проблеми, които очакват своето решение в бъдеще. За съжаление настоящата експозиция не притежава ясен маршрут, така както е във водещите световни музеи. Тя не е структурирана нито по един от приетите в съвременната музеология признаци – хронология, жанрове, стилове, течения, направления, евентуално индивидуални представяния. Едни и същи автори се разполагат на различни места и т.н. При това положение трудно могат да се водят учебни и образователни занятия – а това е една от основните функции на всеки един музей. Ние сякаш по инерция се вглеждаме почти изключително във визията, която носи експозицията, и забравяме за многобройните други предназначения на една подобна институция – образователна, информативна, опазване на наследството и т.н. Новата галерия не дава отговор и на друг съществен въпрос – как се съотнася с експозицията на вече наличните „Музей на социалистическото изкуство” и „Музей на съвременното изкуство”? Получава се абсурдната ситуация за един и същ период (примерно 60-те – 80-те г. на ХХ век ) в София да съществуват два национални музея! Дори да приемем, че става дума за филиали, въпросът пак остава висящ.

kv6

А каква е съдбата на декоративните или декоративно-приложните изкуства? Един много важен дял от визуално-пластичните изкуства в България се оказва напълно игнориран. Между впрочем, ако вземем пример от Париж, там съществува отделен музей на декоративните изкуства. Съществен е и въпросът за селекцията на участващите в експозицията художници, за степента на представителност на творбите, за пропорциите между авторовите участия. Въпросът дори не се свежда до това защо е включен „х”, а не „y”, макар че и това не е без значение. И при най-идеалната експозиция (а такава по начало не съществува!) винаги ще има доволни, по-малко доволни и силно недоволни. Но рисковете и неудобствата при един екипен подход, осъществен при това от неутрални експерти-изкуствоведи, със сигурност щеше намалее. Освен това, ако тези екипи бяха формирани своевременно и ако им беше даден ясен мандат, щяха да се сведат до минимум възможните конфликти на интереси, които сега несъмнено се налице. Всички тези, а и други въпроси няма как да не възникнат в публичното пространство, тъй като те произтичат не от някакво абстрактно желание за омаловажаване на стореното, от капризи или от произволни субективни желания, а са резултат на безпристрастен и добронамерен изкуствоведски анализ.

kv8
Андрей Николов, „Дух и материя“

При все това не би следвало да бъдем максималисти и да искаме всички тези пожелания да се превърнат като с магическа пръчка в действителност. Убеден съм обаче, че в интерес на всички нас е тези въпроси да се поставят конструктивно и своевременно за да се вземат пред вид в работата, която тепърва предстои да се върши. Въпреки сложността на идните задачи аз съм оптимист. В галерията работят много добри специалисти – изкуствоведи, реставратори и музейни куратори. Немалко от тях са сравнително млади колеги. Те са освободени от предразсъдъците, зависимостите и предубежденията на хората от моето поколение и са по-добре от нас информирани за нивото и характеристиките на съвременното изкуствознание и съвременната музеология. Ето защо можем да се надяваме на добро бъдеще.

Чавдар Иванов Попов (р. 1950 г.) е сред водещите историци на изкуството на ХХ век, професор в катедра „Изкуствознание” на Националната художествена академия. Автор е на много книги, учебници и статии. Сред трудовете му са: „Българската живопис 1878–1978”, 1981; „Рафаел. Рисунки”, 1995; „Тоталитарното изкуство”, 2004; „Съвременната българска живопис: между локалното и глобалното” (съставител, съвместно със Свилен Стефанов), 2004; „Владимир Димитров Майстора” (в съавторство с Ирина Аврамова и Илона Захариева), 2008; „Секул Крумов”, 2008; „Христо Ботйов. Паметници. Скулптурни портрети”, 2008; „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те – 90-те години на ХХ век”, 2009.

Текстът е публикуван в сайта въпреки.

 

2 КОМЕНТАРИ

  1. Би трябвало да се каже нещо друго: гражданите Вежди Рашидов и Светлин Русев са отговорни за махането на две чудесни и отлично поддържани, реставрирани наскоро държавни галерии. Събраха картините и ги изсипаха като чувал боб, размесен с грах, слънчоглед и замразени кубчета моркови в изключително неподходяща подредба.

    И кой взе това решение? Един миропомазан гражданин- бивш член на ЦК на БКП, налагал десетилетия чрез несменяемата си властност и съмнителен вкус своята си насока за художествените процеси в епохата на комунистическата диктатура.
    Основната задача на престарелия за подобна отговорност гражданин Светлин Русев е била да нагласи за своя си кеф националното художествено богатство. И ако първите зали, започвайки от Захари Зограф и последователно минаващи през изкуството ни в края на XIX в. са добре подредени в светли зали и светли стени, в хронологичен ред и добре представени в пълнота автори ( явно изкуствоведите от галериите са го вразумили), то нататък следва безобразна каша. Човек остава с впечатлението, че вероятно се целят две неща – да се омаловажат всячески творбите и на нашите най-добри майстори, и тези на представените в колекцията чуждестранни автори, чрез размесването им в ужасяваща и невежествено дементна експозиция, както и да се съсипе директно художественото въздействие на самите великолепни творби, чрез поставянето им в рамки с черен кант вътре, върху огромни черни пана и паравани, с които галерията е превърната в чудовищен траурен дом. Чернилката навсякъде доминира, захлупва, сковава, пречи, убива художеството. Не само това, подиумите за скулптурните творби са черни, дори върху тях чернеят пластики. Картините в няколко от „черните зали“ са подбрани по изобилието на черни тонове. Отвратително и грозно, неестетично, вредно експониране, за което са потрошени безотговорно и безобразно огромни суми държавни пари.
    Само ще дам няколко драстични примери: Вероятно по свое усмотрение, гражданинът Русев, слага в най-представителната по площ и височина, добре осветена зала на централно място картините на Дечко Узунов, демонстрирайки очевидно пристрастие, даже убедително, не може да се отрече. Обаче ги принизява чрез пространственото оформление, разпокъсвайки общата им експозиционна внушителност в разредени карета от черни паравани, които буквално загробват бликащото от духовност и изящност творчество на художника. За „красота” са прибавени и статуи на академика наоколо, които обаче не са на равнището на картините му. За сметка на това, в разбъркан вид са експонирани в стил „миш-маш с грозде“ в далечния лав ъгъл на залата творби на Илия Петров, Корнелиу Баба, Хенри Мур, Далчев, Ренату Гутузо и т.н, пак на черни плоскости и подиуми.
    „Разстрелът” на Илия Петров, имаше цяла статия за неговата композиция и защо точно така е мащабирана героичната фигура, сега се губи в площта на черното пано, сякаш е джудженце. Срещу него чернее на огромен черен фон изпълнената в черни тонове картина на Гутузо, а между тях на черен подиум тъмнее овална пластика на Хенри Мур. И за капак, изящната фигура на момиче от Л.Далчев, която се отразяваше така прекрасно огромното огледало в реставрираната дворцова зала, сега е набутана до Разстрела на И.Петров, но пък закривайки почти изцяло завряните в ъгъла картини на румънския класик Корнелиу Баба.
    Недоразуменията в експонирането буквално крещят измежду траурно-гробарската чернилка на рамки и плотове. Връстникът на Леонардо, Антонио Алегри, наречен Кореджо, знаменит италиански майстор, е буквално наказан в кьошето в дъното на една от залите със своята прекрасна Мадона. Затова пък венецианецът Джовани Батиста Морони е току до антрето с тоалетната, при това обърнат срещу светлината, така че да се вижда блестенето над замазаната ръка в платното. Нататък смесицата или е идея, родена от удивителна простотия или е израз на някаква зла проява. Да сложиш Арпини до български пейзажи от 20 век, да размесиш безобразно картините на Бенчо Обрешков с картините на Ролан Удо, тази дивотия да смесваш между наши художници от различни години и движения между войните с френските художници, както ти падне, е умопомрачителна глупост. Губи се идентичност, хронология, иди сега да търсиш „Бараците”, иди да търсиш „Родно изкуство”, иди да търсиш Марсел Громер, Моис Кислинг, Албер Марке, Вламенк в наваляка. Катастрофа!
    Ами Никола Михайлов, Стефан Иванов, Андрей Николов и Цено Тодоров? Защо трябваше да се размесват като в гаден коктейлен шейкър, а портретът на Вазов от Н.Михайлов е просто шутиран от колекцията.
    Манджата с грозде е забъркана и с холандци, фламандци, немци от различни векове, че чак в бъркотията е попаднал Алфонс Муха, а и Корнелиус Ван Пуленбург, за чиято творба „Бетсаба” ( тогава под името„Вирсавия”) имаше цяла страница в „Народна култура” седемдесетте години. Нерде Султана Суружон, нерде Йожен Кариер! Затова пък Е. Холарек, А.Пиотровски и Франц Фон Щук са разкарани без колебание. Изключително майтапска е залата, наредена по селски персонажи, там са и Христо Станчев, и Стоян Сотиров, а персонажите са предимно почиващи си или лежащи селски труженици. Човек ще си рече, че селяните само се излежават. Щеше да е забавно, но не е…
    Нататък ще ми трябват няколко дни да описвам идиотщините в новото крило. На първо място да се отбележи злонамереното скриване в глух полуетаж, скрит зад стълбите най-важната и представителна част за всички времена на нашето изкуство. В няколко тъмни и ниски малки стаички и едно тясно коридорче са струпани в безпорядък картините на Майстора, Стоян Венев, Златю Бояджиев, Васил Стоилов… разбира се не липсва и гробарски момент – пано с маска на Н.Райнов. В коридорчето, пак в кьошето, любимо място за наказание на другаря Светлин, практикувано с мерак за някой голям творец, е натикан Цанко Лавренов с цели …три картини. Обаче н другия край на коридорчето , на най невзрачното място е поставен Иван Милев. Недолюбваният В.Минеков е представен с една едничка стара статуя – селянка. Васил Стоилов е разположен в,нещо като малка килия, картините опират в тавана. Не ми се говори. Драстично е отношението с Борис Георгиев, най-поутичният и изящен наш художник, ожален, естествено, с черен кант в рамката, загробен в огромен черен квадрат, същото е положението и с Никола Кожухаров, същото е … навсякъде. За капак там е набутана Олга Булгакова, е, има -няма 60 години разлика до създаването на нейните картини, ама пък има черни гробарски плотове за всички

    Българското изкуство от комунистическия период е обръснато буквално, най-значими автори отново са махнати или нарочно подценени, примерно бледата картина на Христо Стефанов, пак в ляв ъгъл, стената с гръб към входа.
    Но пък за любимците, сплотени в „ Кръга Русев” са отделени огромни пространства, акцентирано е върху тях, те са поставени за главно съзерцание. И другарят Светлин се е самоподредил на баш-място. Изборът на съвремените художници, да не се обиди някой е неудачен, лош и злонамерено търсен, за да изпъкне талантът на нашия Маестро( роден в с.Обнова).
    Виж, за една пастелна рисунка от Реноар едва се е намерило мястенце баш срещу ослепителното слънце на ападжик отворения прозорец. Знаем, че слънцето унищожава цветовете на пастела, не случайно по време на гостуването, пак тук, на Пти Пале върху пастелите бяха сложени черни кадифени покривки.
    Ами копието от Рубенсовата творба, наказана в едно коридорче, блеснала срещу слънцето, така че да не може да се види изобщо в еднометровата дистанция? Ами наказаната в малка стаичка японска колекция , ами изгонената „Вълна” на Кацусика Хокусай, ами разбишкания между другите гравюри Утамаро? Ами …
    Но най-голяма подигравка, чак мъчно ми стана, е новото наказание на Александър Жендов, чиито гавроши са пак натирени в кьошенце, даже без табелка на автора. Не че великият Жан Франсоа Миле е по-уважен, неговата рисунка на момиче е до слънчев прозорец, в неугледно място, без табелка.

    Посетих „Квадрата” еднократно, всичко на всичко за три часа.
    Понеже стотици пъти съм посещавал двете чудесни галерии, понеже знам наизуст предишното местоположение на картините и подредбата в залите, предлагам да възстановя експозициите обратно безплатно, както си бяха в старите галерии, а за новата част на Квадрата да се избере многочленен съвет, с обширно участие на учени, изкуствоведи, историци, журналисти, общественици. Предлагам прокурор пък да изясни за какво, аджеба са употребени 470 000 лв за 2000 работи, по 250 лв подреждане и за окачване на картина, след като японските, индийските и африканските колекции са просто пренесени на ръка, а старата българска живопис си идва сглобена в същия непроменен хронологично порядък директно от НХГ.

  2. Дори в оскъдно представените снимки в статията горе се виждат навсякъде черни рамки и черни паравани. Траурен черен покров на светлото ни изкуство ли бе целта?