11
2401

Националното предателство от 1963 г. (II)

Веднага ще кажа, че от текста на архивите от пленума въобще не личи направеното на съветските „другари“ предложение да е някакъв импулсивен (с елементи на бай-Тошовско юродство) акт, нито пък че е „хитър ход“ на диктатора за спасяване от тежка икономическа криза с прехвърлянето на отговорността за това върху плещите на Кремълския „сюзерен“.

Напротив, предложението за едно скорошно присъединяване на България към Съюза на съветските социалистически републики в доклада е издълбоко теоретически обосновано от най-базисните принципи на марксистко-ленинската „миленаристка“ доктрина и по своему съвсем логично се извежда от нейните фундаментални догми. В текста на доклада личи дори неприкриваната гордост на Тодор Живков от смелата последователност, с която той извлича решението за ликвидиране на суверенитета на страната ни, без да се смущава от неговата безпрецедентност. „Създаването на единното световно социалистическо стопанство и единното социалистическо семейство на народите в света (което е ключов догмат на марксисткия „миленаризъм“ – б. м. К. Я.) – обяснява Живков – е наистина сложен и дълъг процес“. За щастие обаче „този процес е вече започнал. Неговото начало бе поставено от победата на Великата октомврийска социалистическа революция и образуването на Съюза на съветските социалистически републики. Създаването на световната социалистическа система беше нов, по-висок етап в неговото развитие (тоест в развитието на процеса по създаване на „социалистическото семейство на народите в света“ – б. м. К. Я.). Исторически неизбежната победа на социализма в редица други страни – продължава „Първият“ – ще разширява и задълбочава процеса на последователно обединяване на социалистическите страни, ще го издига на по-висока степен“ (стр. 32).

Ясно се вижда следователно базисната марксистка предпоставка, от която изхожда Тодор Живков. „Исторически неизбежната победа на социализма“ по необходимост трябва да представлява създаването на едно „единно социалистическо семейство на народите в света“. И ето: неговият първи етап е образуването на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) – „ядреното“, тъй да се каже, „семейство на народите“ под едно политическо „отчество“. Този етап вече е осъществен. Осъществен е и вторият етап, а именно „създаването на световната социалистическа система“, тоест системата на васалните на СССР социалистически държави, които, макар и все още отделни и по юридическа фикция независими, вече съставляват със СССР някакво „семейство“ – образуват един, тъй да се каже съюз около Съветския съюз, един съюз със Съюза. Оттук нататък този „съюз със Съюза“ (на съветските социалистически републики) – първородните, тъй да се каже, синове на бъдещото „семейство на народите в света“ има все повече да се разширява в хода на развитието на „неизбежната победа на социализма“ в световен мащаб. Но в мярата на разширяването на този „съюз със Съюза“ – и ето тук е „приносът“ на др. Тодор Живков – няма как да не изчезва необходимостта държавите „на победилия социализъм“ да бъдат в някакъв друг, външен на Съюза (на съветските социалистически републики) съюз, да бъдат – само съюзени с държавата СССР държави. Постепенно – чуваме това от Живков – ще се върви към „обединяване на социалистическите страни“, тоест финалното осъществяване на „единното социалистическо семейство на народите в света“, което е „сложен и дълъг процес“, българският комунистически лидер вижда като един бъдещ всемирен Съветски съюз. Ако на първия етап „парадигмата“ на бъдещото „семейство“ е създадена в лицето на поставените под единия Московски суверенитет „съветски“ социалистически републики, ако на втория етап, образувалите се в централна и източна Европа социалистически държави са все още „социалистически републики“ със свой собствен de jure държавен суверенитет, тоест са (само) в съюз със Съюза, в бъдещето те всички трябва да се обединят с „парадигмата“ – да се превърнат в „съветски социалистически републики“, сиреч, повтарям, в един гигантски всемирен Съветски съюз, чийто общ суверенитет, разбира се, ще се осъществява от положения вече център на този съюз в Москва. И ето: изхождайки от тази – трябва да признаем – действително „марксистко ленинска идея“ за „сложния и дълъг“ (но неизбежен) процес на развитието на историята, българският комунистически лидер подхвърля на подопечния си пленум „гениалната“ идея именно България да стане първата от социалистическите страни в „системата“, която от просто съюзник на Съюза, да стане направо член на този „Съюз“, да сложи началото на това „обединяване“ на социалистическите страни на една вече „по-висока степен“.

„Какви са съображенията на Политбюро“ за предложения политически курс – пита Тодор Живков. И отговаря: „В Народна република България социализмът победи напълно и окончателно. През следващата година (1964 г., б. м.) ние ще честваме 20-годишнината на социалистическата революция в България“ (стр. 4). С други думи – казва ни тук диктаторът – щом социализмът е победил „напълно и окончателно“ не е нужно страната ни повече да води исторически живот на отделна (от СССР) държава. Политическият модел на победилия социализъм може да е единствено „единното социалистическо семейство на народите“, чийто образец вече виждаме в „семейството на народите на СССР“. И следователно, ако ние сме постигнали – към 1963-1964 г. – „пълната и окончателна победа“ на социализма в нашата страна, то ние сме и вече готови от самостоятелна държава в съюз със Съветския съюз да станем… „съветска социалистическа република“. Политическата цел на социализма – това е принципната политическа убеденост на Т. Живков – е не изграждане на някаква отделна социалистическа България (респ. социалистическа Полша, Унгария и т. н.), а узряването на България, както и на всяка страна от „световната социалистическа система“ да стане съветска социалистическа република – да стане част от Съветския съюз – „ентелехията“ на социализма в политически план. С други думи – сливането със Съветския съюз в предложението на Тодор Живков от 1963 г. съвсем не е лансирано като някакъв акт ad hoc, като някакво „екзотично хрумване“. То представлява, според него, иманентна политическа крайна цел на изграждането на социализма като такъв. Изграждането на социализма в България по принцип е – ни повече, ни по-малко – изграждане на необходимите условия да станем част от Съветския съюз. Затова и тъкмо затова е установена социалистическата власт в България, затова в нея БКП се е борила за победа на социализма – за да прекрати съществуването на една отделна България, за да я погълне (както после ще погълне и всички други социалистически страни)… Съветският съюз.

Че това действително се изповядва с най-пълна откровеност от Тодор Живков, ще чуем след малко. Сега ще добавя, че като допълнително основание именно България, след като в нея социализмът е победил „напълно и окончателно“, първа и още днес – през 1963 г. – да поеме по пътя на скорошно „сливане с СССР“, БКП посочва (в писмото си до Хрушчов) и това, че „В историята  на нашите братски народи няма нищо, което би могло да помрачи или да отслаби любовта на българския народ към Съветския съюз… Поради това съвършено естествено тази изкована през вековете братска дружба прераства постепенно в стремеж на българския народ (sic!) към по-нататъшно задълбочаване на нашето икономическо, политическо и културно сътрудничество… в стремеж към постепенно обединяване на Народна Република България със Съветския съюз“ (стр. 137-138). Както се вижда „топосът“ за вековно-провиденциалното, специално „братство“ на българи и руснаци и неизтребимата от нищо „изконна“ русофилия на българите, се използва от комунистите още тогава, като допълнително към марксистките им „теоретични съображения“ основание към сливането да пристъпим първи ние.

Да, днешните „правоприемници“ на БКП не спират да твърдят, че идеята за присъединяването на България към СССР е екзотично хрумване на Тодор Живков, за което – специално подчертават – „партията на българските комунисти, постигнала редица неподценими успехи в най-новата история на страната ни“ не може да носи отговорност. Както се вижда през 1963 г. обаче нещата изглеждат другояче. След като отбелязва в началото на доклада си пред пленума, че „въпросът, който обсъждаме“, т. е. за „най-тясното сближение и сливане на България със Съветския съюз“, не е нещо, „което може да стане изведнъж“, че това „е процес“, Тодор Живков с пределна откровеност заявява: макар „пълното сливане и обединение на България със Съветския съюз да не стои като непосредствена задача, в следваната от нас линия за най-тясно сближение, обединението със Съветския съюз… е нашата крайна цел“. Именно затова – продължава Живков – „тази задача е необходимо да се постави още сега, за да има пълна яснота за перспективата на нашето развитие“ (стр. 3).

Нека се чуе ясно от всички: обединяването със СССР, тоест превръщането на България от независима държава в съветска република поначало е „крайната цел“ на комунистическата власт в България. Тя затова е установена, затова е водила „тежки борби“ за „ликвидирането“ на българската буржоазия, българското селячество и българската интелигенция – за да изпълни в края на краищата същностната цел на социалистическата власт – да присъедини страната ни към СССР, истински „изпълненото“ място на една овладяна от социализма територия изобщо.

Но ето защо, тутакси след като е отчетена „пълната и окончателна победа“ на социализма у нас, БКП намира за нужно открито да прогласи тази „крайна цел“, за да е ясна „перспективата на нашето развитие“. Независимо следователно, дали през 1963 г. за изтъкването на въпросната „крайна цел“ и за конкретното обсъждане на мерки за нейното скорошно осъществяване, е имало и някакви други (икономически) причини, БКП, както става ясно, поначало има за пределна политическа задача ликвидирането на самостоятелната държава България и за присъединяването й към СССР.

Ще повторя пак: не знам какво се влага в мантрата на днешните „правоприемници“, гласяща, че за екзотичната идея на Тодор Живков столетната партия не може да носи отговорност, след като пред стенограмата на пленума четем имената на повече от 90 члена на ЦК и около 40 кандидат-члена на ЦК, които – записано е в решението – „одобряват единодушно и с въодушевление доклада на първия секретар на ЦК на БКП“. Та това е управителното тяло на партията на българските комунисти във възможно най-широкия му състав.

Или може би – ще ни възразят – самите (нееднократно направени) уговорки на „Първия“, че въпросното пълно присъединяване към СССР не е нещо, което „ще трябва да стане утре“, са дали знак на членовете на ЦК да разберат, че декларираната тук „крайна цел“ е не повече от поредният (и да, твърде емфатично извършен този път) жест на вярност към КПСС, който не означава нищо конкретно. Ето затова те са го и приели без каквото и да било смущение и опасение. В бъдещето – да, в „светлото бъдеще“ може и да станем република на СССР, но днес – това разбира се са само приказки! Нищо реално като решение не скрепяваме днес с подписите си.

Добре. Нека тогава за последен път се вгледаме в доклада, в който (наистина) Тодор Живков неведнъж повтаря, че нашата крайна цел – обединението със Съветския съюз представлява процес и не е нещо, което ще се извърши утре или дори през следващата пленума година. Има ли все пак в документите някакви указания за сроковете, в които „Първият“ си представя постигането на въпросната „крайна цел“? И действително ли толкова неопределени и далечни са те?

Ето какви са буквално думите на Тодор Живков, произнесени в края на продължителните „обсъждания“ на доклада му: „това сливане – повтаря той – не може да стане тази година, когато (забележете – б. м. К. Я.) има трудности и в Съветския съюз и у нас… Не си представям, че трябва да чакаме десет-двадесет години, обаче за две-три години това не може да стане. Това не значи, че няма да направим решителна крачка. Може би след две години да отворим границите. Това са въпроси, които могат да се решат“ (стр. 128).

Какво разбираме от изявлението на диктатора? Разбираме, че – първо – сливането със СССР, за което „пълната победа на социализма“ у нас е изпълнено условие – може и да е „процес“, но той не бива да трае десет-двадесет години, макар че, второ – не би могъл да приключи и за две-три години. От което резонно можем да заключим, че превръщането на България в съветска република под суверенитета на Москва Живков си представя като осъществимо след минимум пет-шест и максимум девет години (т. е. някъде между 1968-1969 и 1972 г.). Нещата, както се вижда, съвсем не са чак толкова абстрактни, както се опитват да ни убедят някои. Още повече, че първият секретар начертава и съвсем конкретни мерки за непосредствено близкото бъдеще („може би след две години да отворим границите“ – т. е. да опразним поне формално съществуващите граници на държавния суверенитет за Съвтетския съюз).

За това, че нещата тук са мислени сериозно най-красноречиво говори обаче строгото предупреждение на Живков към партийния форум: „след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било“ (сиреч, за взетото решение за бъдещо „сливане“ на България със СССР). „Ако ние започнем да говорим, ще плъзнат слухове“ – предупреждава първият секретар. И добавя, че „ние не можем да говорим“ още и затова защото „този въпрос не е само наш. Този въпрос е и на Съветския съюз. Ние не знаем Съветският съюз какво конкретно има предвид в практическото му провеждане“ (стр. 127). Не трябва ли – ще попитам – прочитайки последното изречение непредубеденият читател да съобрази, че предложеният на пленума „исторически въпрос“ (най-малкото) вече е бил консултиран със СССР, след като българските комунисти все още не са наясно не с нещо друго, а само с това какво Съветският съюз „конкретно има предвид в практическото провеждане“ на поглъщането. Ще посоча в тази връзка и едно от най-последните изречения на Тодор Живков: „Друг е въпросът за насоките и каква форма ще вземе това сливане. Другарят Хрушчов каза: Трудно е сега да кажем, може би ще бъде федерация, може би конфедерация. Трудно е да се каже как ще бъде“ (стр. 129). Изключително интересно е кога другарят Хрушчов е казал цитираните от Тодор Живков думи, ако той едва тепърва, след пленума на БКП, ще научи от писмото на българските комунисти за „историческото“ им решение да поемат курс за „сливане на Народна република България със Съветския съюз“. Цитираните от Живков думи на Хрушчов свидетелстват също, че определени консултации за предаване на българския държавен суверенитет на СССР вече са били правени, че дори е била обсъждана евентуалната форма по която това предаване ще се извърши. А всичко това говори за сериозно, определено намерение, за конкретен план, а не за някаква риторическа абстракция.

Нека отбележа най-накрая и съвсем практическите идеи, с които участниците в пленума на партията (която „не носела отговорност за екзотичното предложение“ на юродивеца Живков) започват да обсипват лидера си веднага след неговия доклад. Те свидетелстват, че предстоящото „сливане“ тутакси е започнало да се мисли в детайли и вече се изтъкват дори неговите „несъмнени преимущества“. Така (нека цитирам най-забавното), другарят Лъчезар Аврамов припомня пред пленума, че „България е най-южната част на лагера (социалистическия лагер – б. м. К. Я.), с най-много слънце, природни условия, бани. Известно е, че такива в Съветския съюз няма. Един съветски гражданин ще попадне в Сочи на три-четири години един път, даже и толкова няма… би трябвало (следователно) да обърнем особено внимание на превръщането на България в курорт на лагера и преди всичко на Съветския съюз“ (стр. 97). Повтарям, както се вижда, другарите имат вече съвсем конкретни визии за социално-икономическия „профил“ на страната ни като съветска република. Тя, поне в черноморското си крайбрежие, би могла да бъде чудесен „курорт на СССР“.

Не, никаква просто абстрактна риторика в предложението на Тодор Живков за „най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз“ тук няма. То е съвсем определено предложение, с предвиждан срок за осъществяване не по-дълъг от 5-8 години, очевидно под някаква форма консултирано с господарите в Москва, под някаква форма принципно прието от последните и наистина „с въодушевление“ и с букет от конкретни визии за реализацията му прието от членовете и кандидат-членовете на ЦК.

Безпрецедентното в българската и новоевропейската история национално предателство е съвсем реално решено на 4 декември 1963 г. Ето защо, ако, както се казва, с „вечна слава“ остават в националната памет дейците на българското освобождение, то с противоположния на нея „вечен позор“ би трябвало да бъдат запаметени в нея следните дейци на Българската комунистическа партия, както следва:

Членове на ЦК (по азбучен ред):

 

Александър Обретенов

Али Рафиев

Ангел Солаков

Ангел Цанев

Апостол Пашев

Бончо Митев

Борис Вапцаров

Борис Велчев

Борис Николов

Боян Българанов

Велко Семков

Вера Начева

Владимир Бонев

Владимир Виденов

Ганчо Ганев

Георги Караславов

Георги Манев

Георги Павлов

Демир Борачев

Дико Диков

Димитър Димов

Димитър Попов

Димитър Стоичков

Димо Дичев

Добри Джуров

Дочо Шипков

Евгени Матеев

Елена Гаврилова

Енчо Стайков

Живко Живков

Здравко Георгиев

Иван Абаджиев

Иван Башев

Иван Бъчваров

Иван Врачев

Иван Михайлов

Иван Пръмов

Иван Тенев

Иван Тодоров /Горуня/

Йовчо Йовчев

Йордан Милев

Кирил Лазаров

Кръстю Стойчев

Кръстю Тричков

Ламбо Теолов

Лозан Стрелков

Лъчезар Аврамов

Магда Гинова

Марин Вачков

Минчо Минчев

МирноСпасов

Митко Григоров

Мишо Мишев

Мишо Николов

Младен Стоянов

Надя Живкова

Начо Папазов

Никола Балканджиев

Никола Палагачев

Нинко Стефанов

Пенко Кръстев

Пенчо Карапенев

Петко Кунин

Петър Коларов

Раденко Видински

Райко Дамянов

Роза Коритарова

Рубен Аврамов

Сава Гановски

Сава Дълбоков

Славчо Трънски

Спас Господов

Станко Тодоров

Стоян Гюров

Стоян Стоянов

Тано Цолов

Титко Черноколев

Тодор Живков

Тодор Павлов

Тодор Стойчев

Фердинанд Козовски

Христо Калайджиев

Христо Шанов

Цвятко Божков

Цола Драгойчева

 

Кандидат-членове на ЦК (по азбучен ред):

 

Ангел Ст.Тодоров

Андон Пенев

Андрей Михайлов

Атанас Семерджиев

Благой Пенев

Васил Петров

Венелин Коцев

Георги Атанасов

Георги Владиков

Георги Петков

Георги Петров

Горан Ангелов

Господин Корцанов

Георги /Гриша/ Филипов

Давид Елезар

Делчо Чолаков

Димитър Гогов

Димитър Неделчев

Димитър Стоянов

Иван Добрев

Иванка Николова

Иван Тодоров’

Кирил Косев

Коста Керемидчиев

Костадин Гяуров

Любомир Кръстанов

Мако Даков

Марий Иванов

Марин Бангиев

Милко Балев

Никола Ганчев

Никола Калчев

Никола Пелов

Николай Жишев

Николай Тонев

Николай Чернев

Пеню Желев

Петър Данаилов

Правда Рускова

Първан Аначков

 Симеон Симеонов

Стамо Керезов

Станка Чобанова

Стефан Василев

Стефан Крумов

Стефан Ралев

Стою Станоев

Стоян Стоименов

Съботин Генов

Христо Келчев

Христо Орловски

 

(Краят следва)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияРадев – трагическото творение на Борисов
Следваща статияСутринта като залез

11 КОМЕНТАРИ

  1. за предателите от БКП Историята изгледа е едно постоянно влизане и излизане – преди влизане в Съветска Русия а днес излизане от НАТО. От вътрешни хора знам че около Радев се оформя консервативна група, чиято политическа цел е да върне българите в Персийския свят след 15 века митарства из Европа. Така сме щели да се предпазим от русофобската опозиция а в същност пак сме щели да сме съюзници с Кремлин… Хей, хей из дълбоко ловят риба другарите…

  2. У нас комунизмът беше внесен насилствено веднага след окупацията на България от съветската армия. Цялата история на комунистическата диктатура у нас се състои от актове, точно копирани от действията на кремълските сатрапи. На практика всички български правителства след злокобния септември през 1944 г. бяха марионетни проводници на господарите от Кремъл ( и да уточним – до днес наследниците на комунистическата каста, в каквато се превърна БКП, продължават наследствено своята зависимост от Москва). Зверилницата на терора в духа на Вишински през есента 1944 г. тук доби извратен размах, стотици хиляди жертви паднаха под куршумите на червените палачи. Съветското господство бе осигурено, българите бяха пречупени. Идеите на Димитров, Коларов, Червенков, Югов и Живков за доброволно коленичене пред съветските велможи бе съвсем проста – така те осигуряваха закрила за своята диктаторска позиция, отплащайки се с предаването на българските интереси. Факт е, че в СССР имаше символично прочистване на сталинисткия апарат, а у нас това просто не се случи дори до днес. Просъветски дс-агент откри настоящия Парламент, про-съветски вице-президент коленичи пред руския патриарх, под благосклонния поглед на нашия дс-едо Патриарх. Руският патриарх назидателно наруга про-руския ни президент.
    Вълко Червенков остава във властта до 1961 г, а си живя докрай със запазените привилегии и снабдяване по първо направление. И Червенков и Живков баха свалени по нареждане от Москва, но паметниците им си стоят в Златица и Правец ( почетен лично от Бойко Борисов) . Докато наследниците на обкръжението на Сталин бяха низвергнати, наследниците на Червенков , Коларов и Живков имаха (и имат) завидна позиция.
    Но какво не се случи през 1963 г. ? По онова време борбата за износ на комунизъм бе забавена след разминалата се на косъм ядрена война. Въпреки че България се намираше в позиция на абсолютна колония на СССР, правешкият диктатор бе решил да се възползва чрез подаряването на националната ни независимост( фиктивна наистина, но не и по Конституция), опитвайки се да закрепи равновесието в икономиката, застрашено от постоянната стопанска криза ( през 1962 г. се наложи спасителна смяна на парите), закачайки се за ресурсите на съветската империя. ход, целящ и някакво хитро по-привилегировано положение пред съперниците от социалистическите държави. Но , както се казва, прекален комунист и на Кремъл не е драг. Просто червените велможи от Москва са си дали сметка, че нямат никаква изгода да плащат каквото и да било на колонията си, която и така фактически си е тяхна окупирана територия. Колениченето на Живков е било обречено, той не е бил в позиция дори да подари държавата ни, камо ли да я продаде срещу хитра пожизнена изгода. Нашият диктатор втори път се опитва да закрепи позицията си и при Брежнев успява. Именно Живков пръв яростно настоява за военна инвазия в ЧССР. Да не си мислим, че това колониално обвързване с СССР ще се размие така безболезнено. Визитата на Сидеров в Крим доказва брутално, че май нашата евроориентация може да се окаже своеобразна лакировка, „две крачки назад“, ленински казано, а „крачката напред“ скоро може съдбоносно да ни върне обратно в кошмара.

    • Колега Ждребев,
      когато руските комунисти са взимали някое решение,никога не са правили сметка колко пари ще им струва то! Включително и Горбачов,който уж беше пестелив,но води до последно финансово разорителната за СССР война в Афганистан.
      Пак ще го кажа – според мен кремълските вождове и със сигурност аналитиците от КГБ,са стигнали до правилният извод,че ако приемат България в СССР,това скоро ще предизвика анти-съветски настроения сред българският народ,които няма да може да бъдат лесно и завинаги потушени. От Освобождението си България на практика постоянно е била във враждебни отношения с Русия и по-късно със СССР. Това са фактите. Стамболов е водел твърда анти-руска политика. Българската армия е воювала срещу руската. Русия е капитулирала пред България към края на Първата световна война. Царска България до края си е била съюзник и приятел на Германия,като дори ДОБРОВОЛНО се е съюзила с Хитлер. Българската държава е обявила БКП за терористична организация и я е сложила извън закона. Лишила е от гражданство и Георги Димитров. Сега се поставете мислено на мястото на кремълските вождове – нима бихте се доверили на България,(и то през 60-те години!), дотолкова,че да я смятате за способна на лоялност към СССР?!
      (Впрочем,Сталин не е вярвал и на „лъвът“ от Лайпциг и затова го е убил. Също нито на Червенков,нито на Югов. Има свидетелства,че и Хрушчов се е съмнявал в българските другари.)

      • deaf, разбирам че се опиташ да пришиеш некакви положителни черти на българския народ, но се съмняваме че такива има. Де да беше вярна българската омраза към Расия. в същност повечето българи са като премиера си – русофоби сиреч страх ги е от Расия и се гънат пред руския натиск… Съмнявам се руснаците да са мислили и анализирали толкова много дали България… Ние сме били техна колония. Те са си правили с нас каквото си поискат. Дали ще сме във Съюза или не е имало значение. Руснаците.

        • watmark,
          смирено да те попитам как си представяш ПРАКТИЧЕСКИ България като 16-та република от СССР?! Ако можеш да си представиш би трябвало да схванеш,че е било невъзможно.
          Защото тогава Москва щеше да стане столица на НРБългария! Знамето на България щеше да бъде червено със сърп и чук и само в долният край с трицветна лентичка с бяло,зелено и червено. БКП щеше да отдел на КПСС. Тодор Живков щеше да е пряко и напълно подчинен на поредният вожд в Кремъл! В ръководството на БКП щяха да членуват съветски другари. И да управляват. Всички български министерства щяха да бъдат част от съответните министерства в Москва. Целият български държавен апарат щеше да бъде задължен да изучава и говори на руски език. В училищата руският език щеше да се изучава НАРАВНО с руският. Българска армия нямаше да има – тя щеше да е част от Червената армия. А Добри Джуров ПОДЧИНЕН на върховният главнокомандващ на СССР,като Брежнев например. Униформите на българските войници щяха да са червеноармейски. Голяма част от тях щяха задължително да служат в поделения някъде на майната си в СССР. В Сибир например. Български граничари щяха да пазят границата на СССР с Китай,а съветски да пазят тази при Свиленград например.
          Телевизията щеше да е съветска. Учебниците на учениците – изготвени в Москва. Национализмът и патриотизмът в СССР се е изкоренявал безпощадно. Песен като „Една българска роза“ нямаше да се роди. Москва нямаше да позволи на „Балкантон“ да издаде „Бийтълс“. За „Дженезис“ да не говорим! По кината нямаше да пуснат „Междузвездни войни“,защото в противен случай анти-съветските настроения щяха да се увеличат в геометрична прогресия…
          Нямаше да има български отбор по футбол,а съветски. Гунди и Стоичков щяха да играят с фланелки с надпис СССР!
          В никакъв случай Москва нямаше да позволи да се чества 1300 годишнината помпозно.
          Нямаше да позволи на Тодор Живков първи във Варшавският договор,да произвежда Кока-Кола в Благоевград.
          И така нататък,и така нататък…
          Разликата между ВАСАЛНА и АНЕКСИРАНА страна е огромна. Както вече знаем днес,НРБългария е била управлявана от съветското посолство,но ТАЙНО. Именно за да не дразнят българите.
          Присъединяването на България към СССР би срещнало съпротива дори и сред българските комунисти и русофили. (Спомни си Иван Вазов,който е пял оди за руснаците ПРЕДИ да ги срещне,но след това ги е проклинал!)
          Културните различия между България и СССР,(Русия),са толкова големи,че е невъзможно те да живеят заедно. Кремъл и КГБ са разбирали,че ако приемат България в СССР,значи да си сложат таралеж в гащите.

          • я да видим. ние имахме сърп и чук в герб, който бе нов. ЦК беше отдел на КПСС – ставаше това което казват руснаците. Във всички министерства имаше руски резиденти, учихме задължително руски и гледахме руска телевизия в петък. Книгите бяха руски (преводните и бяха по евтини), филмите – руски. БНА беше руска – обучение на офицери, техника, устави, цели. Имахме старшина който знаеше ттд на една ракета тип Скъд на руски щото не можеше да си я преведе думите. Един ротен ни викаше „редовой“ И най вече ни се обясняваше че при война трябвало да задържим нещата докато дойдат руснаците. Да правихме кола но спряхме булгарено поради натиск от Кремъл. ние бяхме руска територия формално поддържаща държавност. Елитите ни учеха в Москва и говореха руски. Примерно Луканов. Руснаците тогава по идеологически причини подържаха етническото разнообразие и русифициранито ни не бе в ход. Виж сега е друго. Канят ни се да ни русифицират след като ни освободят отново…

  3. watmark
    няма как комунизмът „по идеологически причини да поддържа етническото разнообразие“! Точно обратното,неговата идея е да изкорени напълно инстинктът за собственост у човека,част от който е чувството за СОБСТВЕН етнос и/или нация.

    Съгласен съм с теб в едно – московските вождове не са приели България в СССР,за да не носят негативите от управлението и. Но тогава изниква най-важният въпрос по темата,която дискутираме,а той е ЗАЩО? Защо Москва е отказала да приеме комунистическа България в Съюза на съветските социалистически републики?! Какви са тези толкова страшни негативи,носени от миниатюрната България,които биха повлекли гигантската червена Русия?! Все едно по същото време ако Хаваите бяха поискали да станат щат от САЩ,те да им откажат?! С аргумента,че ще им носят негативи!
    Забележи и нещо друго,не кой да е,а могъщият Сталин също е нямал намерение да приема България в СССР! Напротив,веднага след ВСВ той праща Георги Димитров в Блед,(Хърватия),да преговаря с Тито за присъединяване на България към Югославия! Преговорите се провалят,по вина на…Сталин,защото от самото начало са били замислени като блъф от него. Ако България беше се включила в Югославия,тази федерация е щяла да стане най-силната държава на Балканите,която дори и Сталин не би могъл да контролира. Това той го е разбирал отлично.
    Аз само задавам въпроси…

    П.П.
    България не е била колония,а васална на СССР,държава. Просто защото културното ниво на българският народ е било много по-високо от това на руският/съветският. И не СССР,а България е всмуквала природните и ресурси на ниски цени. Кой на кого е бил колония при такова положение?
    И още,има няколко взаимно изключващи се версии за закриването на Булгаррено. Но няма доказателства за нито една от тях.

    П.П.-2

    Щеше ли българският народ безропотно да прати в Афганистан през 80-те години синовете си да се бият за СССР,ако България тогава беше част от Съветският съюз?

  4. Ще го кажа,пък вие както щете го приемайте,но точно днес характерът на отношенията между България и ЕС,са на колония и мегаполис. Фактът,че от България изтичат „мозъци“ към ЕС го доказва.

  5. абе хора дайте да уточним понятията. „Колония се нарича зависима в политическо и икономическо отношение територия на земното кълбо, владение на чужда държава. „. Васалитетеа е феодален тип отношение свързано със закрила и задължения. В нашия случай ние сме били колония. Руснаците ни окупират, унищожават българската държавност(тяхни Конституция, символи, политическа подредба, история), създават колониална администрация (БКП) и контролират пряко през цялото време територията. Изкупуват на безценица произведеното от българите и ни продават на монополни цени енергоресурси и въоръжение и друго каквото имат За ПП пишете русоидни глупости. България изнася СС продукция в СССР на цени под себестойност през целия период. Нефта който руснаците ни продават е на по високи цени от борсовите. Руската пропаганда ни е убедила че руснаците ни хранят и ни дават всичко без пари. Некои се ловят. Лошото е че тези некои имат право на глас… Васалната държава предполага да оправя вътрешните си неща сама. Ако бъден нападната сюзерена ще я защити. Ако сюзерена воюва васала изпраща войска. Обаче ние дори не оправяме вътрешните си работи сами. Руснаците се бъркат на всякъде а и всичко трябва да съгласуваме. Тато разправя на Междуречки когато го праща в Германия посланик когато трябва да му докладва да не праща грами, защото преди той да ги види те са на масата на руския посланик…. Куфарчетата с милионите са раздавани по списък одобрен от руския посланик. И още глупости. ЕС не ни е окупирал и не ни е налагал нищо което не сме го искали. Отново ни предлагате русоидни тези. Изтичането на мозъци е цена на цивилизоването ни. Света е отворен. Лагери няма. Освен Расия. Германия вдига доходите и минава към детските градини и здравно осигуряване на работниците когато милиони започват да бягат в Щатите и Украйна. Това през 19 век. Хората отиват там където им е по добре. И още руски глупости. БНА участва в чешките събития. Нали? Сега защо да не е в Авганистан? И малка разлика. Тогава беше наборна. Днес е професионална. И още русизми. Много хора използват готовите схеми набити в главите им от руската пропаганда вместо мисли. У нас като все още руска колония такива са в изобилие. За да помогнем на такива българи ще им предложа следното. Когато слушате или четете новини си повтаряте на ум „ние не сме руснаци…“ и ще видите как нещата изглеждат по друг начин. Нали така ПП и deaf? Ние не сме руснаци и Запада не е дядо Торбалан… Руското иго има начало и край но руската шизофрения в българските глави край нема…

  6. watmark,
    Виктор Орбан беше този,който преди две-три години обяви,че Унгария вече не е колония на…Запада и конкретно на Германия. И не ми излизай с глупавата пропагандна лъжа,как Орбан бил скрит русофил и едва ли не путинист! ФАКТИТЕ говорят за обратното. „Мерцедес“ откри в Унгария най-големият си завод на стойност €1млрд за производство на модела „Майбах“. В България няма и не се очертава да има дори приблизително такава инвестиция от западно-европейска страна. И как да има с такова колониално българско правителство,дори и то да не беше зависимо от Русия!
    Няма смисъл да продължавам по-нататък watmar,защото ти „твориш“ стъкмистика,не приемаш фактите и си противоречиш.

  7. deaf, няма смисъл да продължаваме защото говориш с руски опорни точки. ние бяхме колония на Русия. Факт. На ЕС не сме колония. Отварянето на автомобилен завод е работа на Даймлер а не на Брюксел. Проста разлика… В България вече има доста германски заводи. И ще има повече когато руснаците се изтеглят от страна ни.