С увереност, че неизразимото е все пак изразимо, пристъпвам към поредицата пътеписи за неотдавнашното ми велосипедно пътуване през Франция, Испания и Португалия към двете светилища за християнството – Сантяго де Компостела и Фатима.
След завръщането си от поклонническо пътуване човек осъзнава три неща: първо, че пътуването уж е приключило, но май не е; второ, че то най-вероятно никога не ще завърши, и най-сетне – че то безспорно го е променило и продължава да го променя по начин, който е трудно да бъде определен и описан.
Поклонничеството е духовен опит, а духовното може да бъде описано само косвено или образно. Ако се опитаме да го облечем в точни думи, да го украсим със сюжетност, философия или емоции, ние най-вероятно ще спечелим откъм образност и изразителност; ще предизвикаме разсъждение, съпреживяване и дори, представяте ли си, възхищение. Боя се обаче, че това ще си остане просто литература – добра може би, но все пак литература… Казано между другото, съвременният човек толкова обича да „преживява”, че в името на това „преживяване” лесно може да пожертва или да пропусне да усети Непознатото и Съкровеното, които могат да бъдат изразени и доловени само от най-фино настроените душевни струни.
Наистина описанието на едно поклонническо пътуване е начинание с повишена трудност, но все пак духовният опит се поддава на изразяване. Духовното може да бъде „преведено” на езика на житейската опитност, тъй като всеки миг и всяко наше преживяване са пронизани от духовност и излъчват духовност. Духовното придава истинност на конкретния вътрешен и външен опит на човека, докато голата конкретика, изложена без тайнственото всеприсъствие на духа, си е сива проза дори когато е занимателна, охудожествена и емоционална. Как тогава да сторим така, че духът, т.е. душата на видяното и преживяното, да присъства в описанието, така че то да придобие живот? Това вече не знам, знам само, че е възможно.
С тази надежда и увереност, че неизразимото е все пак изразимо, пристъпвам към поредицата пътеписи за неотдавнашното ми велосипедно пътуване през Франция, Испания и Португалия към две светилища за християнството – Сантяго де Компостела и Фатима. Тези две духовни места бяха, ако може тъй да се каже, пътеводните фарове, осветяващи целия ми поклоннически път, което придаваше още по-голяма сила и изразителност на изначално духовното излъчване на събитията и предметите, за което споменах по-горе. Така още от най-дълбока древност е осъзнала ролята на Светилището християнската Църква – и изобщо всяка религия, тъй като поклонничеството не е привилегия само на християните.
Като казвам „поклоннически”, бих желал да подчертая и нещо друго: всяко поклонничество, дори да преминава по едни и същи места и да е насочено към една и съща крайна точка, е различно за всекиго. Като личности ние се различаваме и, естествено, поклонничеството, към което сме призвани и което ни се открива, е различно за всекиго. И това е възхитително.
Освен това дори човек да измине същия път десетки пъти, той ще открие, може би с изненада, че това правило важи и за него самия – и не тъкмо заради различните хора, с които се среща, или заради различните преживявания всеки път; не и защото животът е прибавил по някоя и друга година към неговата плът, или най-сетне, защото е нараснала житейската му опитност.
Основният тон, композицията, натюрелът, общият духовен облик на всяко ново поклонничество се различават от всички предишни… Всъщност човек може да усети това единствено ако поддържа душата си открита за веянията на Духа. Така той развива особена чувствителност и все по-свободно и доволно се оставя да бъде отвеждан в предназначените за него съкровени духовни пространства – отвъд всякакви предварителни планове, очаквания и външни събития… Защото Този, Който е Вятърът, същият Този е и Кормчията на нашата душа-лодка.
Обобщавайки всичко горно, бих желал да построя своите повествования върху основата на съкровеността, загатнатата неизразимост, одухотвореността на ежесекундното и повсеместното, както и – нужно е да кажа и това – на свободата, произтичаща от отказа от лакомията да осъзнаваш. Защото във всеки опит за осъзнаване се крие опасността от узурпация на огромни духовни пространства, определени да останат девствени в нас и във владение единствено на тайни любовни стихии. Само при такъв отказ човек може да се надява да му бъдат разкрити тези пространства или пък да успее да ги изрази несъзнателно и за другите.
И така, нарекох този уводен пътепис „Началото”, тъй като в него, освен много важната основа, изложена по-горе, бих желал да опиша и причините за тръгването ми по този поклоннически път.
Може би някои от читателите ще си спомнят, че преди пет години извърших велосипедно поклонническо пътуване между Рим и Сантяго де Компостела, плод на което, както предстои и сега, беше поредица от пътеписи, публикувани в Портал Култура. Тогава подтикът беше следният: около три месеца преди заминаването, по време на неделна литургия „почуствах”, „чух вътрешно” мощната и съвсем отчетлива заръка да го направя. Може би такова заявление ще се стори странно на мнозина; на мистиците и феноменолозите на религиозния опит обаче този вид „съобщения” или „вътрешни послания” са добре познати, както им е позната и голямата прилика на последните с всеки шизофренен вътрешен монолог – по същия начин ядливите гъби приличат на своите отровни двойници. Ето защо в Църквата всичко, свързано със свръхестествените опитности, бива щателно проверявано – дали съответства на началата, залегнали в Писанието, и на правилата за духовен живот – чрез неин представител, опитно в тези неща духовно лице. Подчертавам дебело последното, тъй като ако съответният духовен съветник не притежава сам опит или представа за тези явления, ако е обучен по определение да ги отхвърля като „опасни”, той неминуемо ще ги зачеркне като „духовна прелест”. Желанието да тръгна на поклонническо пътуване можеше и да не получи „вътрешновербален” израз, можеше да почувствам просто подтик, желание да го направя, нещо, което изпитва всеки, стъпил на Пътя на св. ап. Яков. Това щеше да е напълно достатъчно и съвсем равнозначно. Наблягам обаче на свръхестествения елемент, тъй като той засяга важния вътрешноцърковен въпрос за признаване или отхвърляне на прекия и личен духовен опит на вярващия – отвъд общоопределените пътища, по които протича животът му в Църквата. А такъв свръхестествен опит, смея да твърдя, има всеки човек – и вярващ, и невярващ. Човекът е духовно същество, а Духът е напълно свободен да общува с нашия дух по начин, който намери за добре – и тайно, и явно.
„Чутото” (слагам глагола в кавички, защото такива послания трудно могат да бъдат приравнени с ясно изречените слова) тогава ме удиви тъй много, че веднага се обадих на отец Фернандо – мой приятел, испански мъдрец и свещеник, вече покойник. Той каза само: „Ами струва ми се нещо добро. Давай напред!” Това ми бе достатъчно. Колелото на събитията се завъртя и след безпроблемни над две хиляди километра през Италия и Франция, слава Богу най-сетне пристигнах в Сантяго на 10 септември 2014 г. Целият път и всичко, което ми се случи тогава, както и опазването ми от всяко злощастие, идват да потвърдят, че първоначалният подтик е бил правилно уловен и разпознат.
Вземането на решение за тръгване на поклонение този път беше по-различно, което пък разкрива колко разнообразен и непредвидим е духовният живот; колко малко е податлив на формулиране и колко често проявлението му може да се окаже коренно различно от очакваното.
Имах три възможности да „вложа” двата летни месеца, с които разполагах: първата бе да уважа най-сетне настойчивите покани на най-добрия ми приятел от детството, кубинец, живеещ в Маями, и да му ида на гости. Втората бе свързана с желанието ми да направя велосипедно пътешествие в Грузия и Армения, изконни християнски земи, към които ме привлича душевната им близост с нас, българите, а също и високите върхове на тяхната народна и духовна култура. И на трето място, отново да посетя Сантяго, но сега, изминавайки Северния път по испанското атлантическо крайбрежие, за чиято красота бях чувал от мнозина.
Възможността да отида в Маями отпадна бързо, тъй като, честно казано, ако едно пътуване няма ясно изразена духовна „закваска”, то не е тъй привлекателно; още повече, че моят приятел ми бе гостувал в България тази пролет за една седмица. Вариантът за Грузия и Армения изискваше по-добра подготовка и проучване, за които нямах време и контакти, тъй че и този план отпратих в бъдещето. Не ми се щеше да предприемам авантюри точно сега. И ето, като най-ясна възможност се очерта Пътят на св. ап. Яков по северното крайбрежие, т.нар. „Камино дел Норте”, преминаващ през испанските провинции Страна на баските, Кантабрия, Астурия и Галисия. Към поклонението пред мощите на Апостола добавих и посещение на светилището във Фатима, Португалия, мое отдавнашно желание. И най-сетне, реших да измина около петстотин километра през Франция, в която се влюбих при предишното си пътуване, и няколкостотин километра през непознатата Португалия с нейния мистичен Лисабон.
С други думи, решението да тръгна към Сантяго и Фатима дойде след процес на отхвърляне, завършил с едно поривисто „Да!”.
Както направих и първия път, споделих намеренията си с друг голям мой приятел и брат, игумена на Правешкия манастир „Св. Теодор Тирон” отец Йоан – благообразен и свят старец над 80-те. Той веднага ме подкрепи, а след това продължи да го прави всеки път, когато ме нападаха съмнения. Последните произтичаха от опасенията, че действам необмислено, от това, че е необходима немалка сума, което щеше да измете почти изцяло финансовия ми хамбар, от чувството за вина, че не ще мога да посещавам и помагам в манастира за тъй дълго време и т.н. Отец Йоан обаче оставаше непреклонен: „Иди, иди, ти не отиваш на обикновено пътуване, отиваш да се поклониш на мощите на св. ап. Яков. Иди сега, защото не се знае дали в бъдеще ще можеш. Ей го, виж ме мене, вече ми е трудно дори да ходя. Аз тука ще се оправя”. И тъй, решението бе взето, а съмненията – преодолени. Отслужихме молитва за успеха на делото и аз се заех с подготовката.
Освен това, ако не като решаващо, то поне като потвърждаващо обстоятелство, споменавам и казаното от моя позната. След като споделих своите опасения с нея, особено тези от финансово естество, тя отвърна: „Това е поклонничество и този е най-добрият начин, по който би могъл да похарчиш тези пари, за да почетеш паметта на родителите си”. Споменавам тези нейни думи, защото (и това проличава особено ярко на поклонническия път) нерядко се случва да чуеш от другите нещо, което сякаш в миг подрежда хаоса в съзнанието ти, отваря очите те и ти дава ясна насока и подкрепа. Подобни думи са тъй навременни, истинни и безапелационни, че човек има усещането, че другият само ги изрича, но източникът им е някъде другаде. На Пътя слушах с особено внимание чуждите думи и никога не се разочаровах относно това, което трябваше да разбера чрез тях. В по-нататъшните пътеписи ще гледам да спомена и случаите на неволни, ако мога тъй да ги нарека, пророчества на моите събеседници.
Бих желал да добавя също, че по Божия воля се занимавам с велопоклонничество от десет години. Пътешествал съм по различни маршрути из България. След пътуването ми до Сантяго преди пет години продължих с тази дейност, като през 2017 г. изминах маршрута от Велико Търново през Свищов, Никопол, Плевен, Бяла Слатина, Враца, Мездра, София, Железница, Чуйпетльово, Рилски езера, Дупница, Рила, Рилски манастир. Това бе първото изминаване на целия маршрут от поклонническия поход „Рилският чудотворец”, който се провежда вече десет години. През настоящата година това разстояние бе изминато за пръв път цялостно от търновска инициативна група по друг маршрут и под друго име. За връзката между Камино де Сантяго, похода „Рилският чудотворец” и тазгодишния търновски поход ще поговоря по-нататък.
Поради натрупания опит подготовката за пътуването не беше кой знае колко сложна – знаех какво да взема, как да го опаковам; по-нататък – закупуване на самолетен билет, сключване на здравни застраховки, стягане на велосипеда и т.н. Впрочем велосипедът ми бе сглобен от човек, който вече мога да нарека приятел, тъй като винаги ме е спасявал след повреда или кражба. Инженер Петър Петров е запален по колелата от малък – не толкова да ги кара, колкото да ги човърка, поправя, сглобява, подобрява… Той се постара много – избра удобна рамка, предложи кормило, което се оказа особено практично, монтира добри спирачки, скорости и т.н. Когато колелото бе готово, той ми се обади да отида да го прибера. Оказа се, че не иска да ми вземе и много пари – за него било важно, така се изрази, да види дали това, което е сътворил, ще защити професионалната му чест. Сега вече, след изминатите 1 850 километра, мога само да му бъда благодарен. Защото е излишно да обяснявам колко е важно за велосипедиста машината под него да е издържлива, удобна и надеждна.
Окончателният план се оформи по следния начин: полет със самолет до Париж, престой и опознаване на френската столица в продължение на три дни, след което – влак до Бордо, откъдето да започне пътуването. От Бордо към испанската граница, сетне по испанското северноатлантическо крайбрежие; спускане на югозапад към Сантяго де Компостела, откъдето – по т.нар. Португалски път – до Фатима и Лисабон с престой, както и в Сантяго, около три дни. В общи линии това беше и изминатият маршрут – наистина с известни вариации спрямо предварително замисления…
Преди да тръгне на дълъг път всеки кандидат-пътешественик трябва да притежава следните пет неща: здраве, сила, време, пари и пътешественически дух. За мое щастие това лято и петте условия бяха налице. Първите две са най-ценно наследство от моите родители, време имах повече от два месеца, основната част от сумата също беше налице с допълнителната помощ от мой приятел и някои хонорари. Колкото до пътешественическия дух – в случая поклонничеки – той вече беше проверен.
В следващия пътепис възнамерявам да опиша престоя си в Париж, премеждията при пътуването ми в Бордо и изобщо случилото се и преживяното във Франция. Благодаря ви и доскоро!
Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. През лятото на 2014 г. прави поклонническо пътуване между Рим и Сантяго де Компостела, описано на страниците на това издание. Известен автор на хайку-поезия. През 2014 г. излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София, а през 2015 г. – книгата му „Хайку“ на испански език. Превел е дванадесет книги, между които е „Книга на моя живот“ на испанската мистичка Св. Тереза Авилска.
Още по темата:
Константин Димитров, Буeн камино, перегрино
Константин Димитров, Буен камино, перегрино (2)
