0
447

Начало

В това умъртвено от слънцето и камъка време овцете почти не помръдват. Главите им са се изгубили вътре, в центъра на кръга, който са сключили с телата си. Телца, казва си той. Толкова са крехки, толкова мънички изглеждат сега, когато са остригани. И голите им крака са такива слаби и тънки, че ти е трудно да повярваш как така стоят на тях с часове. Без да полягат на земята. Кожата им е нежна до прозрачност и през нея се виждат сините жилки, веничките. Като реки са, като ручеи и реки, спускащи се напролет от високите планини между снеговете. Като води, бягащи в ниското през снегове са, помисли си.

Главите им са скупчени и притиснати една в друга. Как ли успяват да дишат? Муцунките им са плътно долепени, ноздрите се докосват, очите сигурно са си затворили. Целуват се. Всичките сега са като едно, като едно само животно на множество тънки крака и с множество опашки. Които сега, когато са остригани, извикват у теб съжаление и скръб. Защото подсещат за смъртта и тлението.

Овцете сега мръх-тят. И се чувстват спокойни, чувстват се незастрашени и сред свои. Сега са щастливи в прегръдката си, в своето си, заедно. Може би като са така, заедно, долепили главите си една до друга, не се усещат като отделни, ами са се слели и в душите си. Светло и чисто е на душите им, защото в тях няма нито бъдеще, нито минало, продължи пред себе си той. В този момент му заприличаха на облак.

Човекът ги гледаше, седнал до тях в сянката на старото маслиново дърво, и гледайки ги, се натъжи още повече. „При хората е съвсем друго.“ Това помисли той.

В краката му имаше черни, изсъхнали маслини, други все още гниеха и във въздуха човекът долавяше тежката миризма на плодовете, узрели, паднали и гниещи сега, за да наторят с телата си почвата на дървото, което ги е родило. „Ето, и това е друго при хората. Рожбите на дървото узряват, падат и умират преди него и то се храни от техния край, и е така от край време, и е добро. А човешките рожби трябва да надживеят своя родител, те трябва да го продължат, и това също е добро. Но често, толкова често рожбите на хората умират преди родилите ги, падат, също като маслините и смокините, преди да е изсъхнало и паднало дървото. Страшна мъка отваря тази гибел в сърцата на изгубилите рожбите си… А него Всевишният наказа да не види плод животът му. Години наред той и жена му молиха Бога да ги благослови с деца. И не спряха да се уповават на милостта на Господа, не изсъхна вярата им, не се втвърдиха сърцата им, не се ожесточиха от болката. А днес в храма свещеникът го видя и му каза: „Защо си тук? Твоята жертва не е угодна Богу! Окаян грешник си ти, противен Господу, и затова нямаш челяд!“

Тогава човекът си тръгна, та дойде при овцете си, за да постои с тях. „Че при животните ми е мястото, при безсловесните твари, не при хората. Но виж ги. Знаят ли те що е обич, милост, жал що е? А главите си от слънцето заедно пазят и като че се стремят и себе си да скрият, но и на другите да помогнат.“

Човекът седеше до своето стадо, облегнат на сгърчения под старостта си, но и силен ствол на голямата маслина. Същата, която се вижда отдясно веднага след завоя и след градината с наровете. Там, където пътят се разделя на две. И рече под дървото човекът пред Бога във времето, в което слънцето се отлепи от средата на свода, за да заслиза: „Господи! Четиридесет дни ще бъда в пустинята и не ще хапна нищо. Нека сълзите ми са храна и пустинята – дом, докле не проявиш милостта Си към мен и не ме дариш с рожба!“

Жената виждаше през клоните как пърхат с крила малките птичета. Вятърът, който духна неочаквано, размърда листата и лъчът блесна в обърнатите й нагоре очи. Ярката светлина я потопи за малко в мрак и тя сведе поглед към земята. За да прогледне скоро отново и да ги погледне пак. Високо над побелялата коса на жената в своето гнездо птиците се радваха, цвърчаха в неистова възбуда от слънцето, от полъха на вятъра и от обич. Майката и бащата току излитаха, завъртаха се наоколо и се връщаха отново при децата си. Във вече помътнелите от годините очи на жената се появи влагата, която душата й беше държала в себе си толкова дълго затворена. В ръцете й, сега отпуснати върху скута, имаше нож. Защото тя почистваше с него нещо, плодове някакви. Пръстите й отпуснаха съвсем хватката, ножът падна на земята и никой в пустия двор, потънал в зеленина, не чу, че тя промълви: “ Навярно аз съм най – грешна от всички на света и затова Бог ме е лишил от щастието да бъда майка. Всички милват децата си, а аз съм лишена от тая утеха. И птиците небесни имат свои птиченца, и зверовете земни – деца, земята принася плодове за слава на небесния Отец.“

Нямаше никой друг в скътания двор, потънал вече в златото на залязващото слънце. Никой, който да види откъде дойде онзи, който застана пред жената и каза: “Ано, Ано! Чута е твоята молитва; въздишките ти стигнаха до Господа. Той видя сълзите ти, ти ще родиш дъщеря. Чрез нея ще бъдат благословени всички земни племена и ще се даде спасение на цял свят. Ти ще я наречеш Мария.“

В същия този час човекът караше стадото нагоре по склона. Маслината си беше долу, под тях, в притаилата се долчинка, в която вечерната сянка падаше като саван. Сега телцата на животните му се виждаха още по – крехки и нищожни и тъгата го преряза.  Тогава видя в сумрака едного пред себе си. А този беше същият, кой стоеше по това време и пред жената в двора. „Иоакиме! Бог чу молитвите ти и прояви към тебе Своята милост. Жена ти ще роди дъщеря, а за нейното рождение ще се зарадва цял свят. Иди в Иерусалим, в храма Господен. Там, при златните врата, ще намериш жена си, на която е вече възвестено същото.“

И тя настина беше при златните врата, а на Иоаким всичко му се завъртя, нещата наоколо започнаха да преливат едно в друго, очертанията им се пресичаха. Но жена си той виждаше ясно и видя, че лицето на Анна светеше с ярка светлина. По-ярка от златото на храмовите врата.

Рождество Твое, Богородице Дева, радость возвести всей вселенней: из Тебе бо возсия Солнце правды Христос Бог наш, и разрушив клятву, даде благословение, и упразднив смерть, дарова нам живот вечний.                                   

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияСтефан Десподов – образи и състояния
Следваща статияПолът в езика