0
2118

Начинът, по който Марк изглеждашe тази вечер

Новото 11-о издание на фестивала „Антистатик“ се анонсира като „Извънредно положение“. То включва 18 спектакъла, 5 чуждестранни и 13 български, които ще бъдат представени до 30-и април на различни сцени в София пред българска публика и специално поканени чуждестранни специалисти. Инициаторите на фестивала – Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев, енергично и последователно изграждат и разширяват рамката на фестивала, който наред с още няколко подобни форума за съвременен танц се превърна в актуална информационна инжекция за българската културна и артистична среда. „Антистатик“ си изгради имиджа на фестивал, който представя провокативни и неконвенционални произведения. Публиката му вече очаква с интерес какви ще са новите изненади и дори „шокове“, които фестивалът ще ѝ поднесе. 

Фестивалът беше открит та 20 април в ДНК със соловия спектакъл на американския хореограф, режисьор, танцьор, преподавател, актьор и певец Марк Томкинс. Неговият спектакъл се нарича „В памет на…“ и е инспириран от известни артистични фигури: Вацлав Нижински, Жозефин Бейкър, Валеска Герт и Хари Шепард. Спектакълът е изграден от няколко части/сола, всяка от които е със собствен характер и изразни средства.

Солата са изградени предимно върху музика от кабаре и мюзикъл, с подвеждащо сантиментален, но всъщност дълбоко, самоунищожително ироничен стил на себеизразяване, в който копнежът за взаимност е предварително отречен. („Аве Мария“ звучи като фон на даване на милостиня към самия себе си – Томкинс сам пуска стотинки в чашите, с които огражда сакралното пространство на шоуто си.) Имената, вдъхновили Томкинс, са с колоритни биографии, а хореографът ги разглежда през тялото и ума си, постигайки силно ироничен и крайно минималистичен ефект. Този подход поражда интелектуална дистанция, която държи солото на повърхността на емоционалните течения.

Солата имат подчертано изповеден характер. Те сякаш са „остарявали“ през годините заедно с артиста. Информацията, която носи неговото изпито от времето тяло, кореспондира със смисъла, вложен в движенията и поведението му. Тялото на Томкинс не крие възрастта си, напротив – демонстрира я. То е едновременно обезсилено, но и активно преживяващо спомените си. Движенията му не са енергични, изцедени са от свежест и дистанцирани от първичност.

„Уморен съм…“, смирено признава още в началото Томкинс, докато маркира емблематичните жестове на Нижински от „Следобедът на един фавн“, плътно загърнат в нещо подобно на халат и шинел едновременно. Умората струи от всяка фибра на тялото му по софистицирано изтънчен начин. Тя е заредена с памет, с емоционално и интелектуално съдържание на клетките, които разказват историята на един живот, а всъщност разиграват съдържанието на една любов.

I’ve got you under my skin, пее Томкинс в солото посветено на Жозефин Бейкър, обгърнат от огромен ореол от бели пера, които го превръщат в някакво друго същество с неясен вид, ефирно разперено и смущаващо трептящо в пулсираща светлина. После тялото се освобождава от перата, за да застане в позата на „разпятието“ и да произнесе разказ за „голямата си и единствена любов“, тази, която е едновременно баща, майка, брат, „със сигурност сестра“, приятел и любовник. Всичко е толкова интимно, лично, съкровено и оголено, че само ироничният блясък зад очилата на Томкинс го спасява от пропадане в баналността и мелодрамата. „Да направиш от живота си шоу“ също не е извънредно откритие, но какво ли би могло да се нарече „откритие“ в нашите преситени от информация времена?

Томкинс сменя изразните средства с лекота, така както сменя костюмите си. От говор преминава в танц, после в пеене, после пак в танц и т.н. Костюмите подкрепят или отричат смисъла на действието – шинел, бутафорен кабаретен костюм, боксьорски шорти, покривка за легло… Тялото се модифицира, тича насам-натам, залита, влиза и излиза от кабаретни щампи, импровизира моментното си състояние… И накрая скромно благодари за вниманието. Постепенно свикваме с оголената му до болезненост възраст, с аскетичната слабост на структурата му, с характера на движението, което е по-скоро спомен за движение. И тогава остава усещането за дълбоко меланхоличен полет на чувствата към нещо невъзможно, недостижимо и вечно желано като The Way You Look Tonight …

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.
Предишна статияТрагическият акт
Следваща статияПроникване в кръвта