На тринадесетия ден от Протеста ми подариха картичка, на която е изрисувано сърце, а в сърцето пише – интернет лумпен. За тях това би трябвало да е обидно, за нас, обаче, не е. Приемаме го с усмивка. Те не знаят как да ни квалифицират, как да ни унизят, защото всички ние, протестиращите, сме толкова различни по душевност, по нагласа, по същност, че не успяват да ни обхванат.
Срещнах мои познати, които ми казаха, че предишния ден са били на шествието с плакат – NATO HELP. Едва ли помощта ще дойде от НАТО, но този плакат показва, че не сме наясно, че не знаем, че се лутаме. Търсим помощ хаотично, но все някъде навън от себе си. Когато фарисеите попитали Иисус Христос за царството Божие, Той отвърнал: „няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е.” И щом дори царството Божие е вътре в нас, то и всичко останало е вътре в нас, трябва само да полагаме грижи то да съзрява. Ето тук имаме още много дълъг път да извървим. Сега само сме намерили посоката. Сегашните протести се различават от февруарските най-много по това, че са по осъзнати и имат по-ясно изразена посока. Затова е и трудно да бъдат манипулирани.
Велислава Дърева пренебрежително ни нарече „сити” – тоест оядени, богати, доволни, капризни, фриволни, разглезени. Д-р Николай Михайлов като да похвали наблюденията от ляво и полуизрече, че зад протеста стои друга олигархия с трансатлантически цели. Струва ми се, че и двете квалификации са далеч от действителността. Да, не гладуваме в буквалния смисъл, както през зимата на 90–та и през зимата на 97-ма, не се изхранваме от контейнерите, до каквото състояние бяха доведени немалко българи. Но не си правим илюзии, че проблемите на България ще бъдат решени с популистките 5 процента намаление на тока, раздаването на дърва за огрев и парична сума за първокласниците.
Не се поддаваме на популизъм не защото сме преситени или разглезени, а защото съзряваме!
Това, което аз виждам всеки ден са хора с ведри лица, с приветливи ведри лица. Ведростта идва от споделената радост от другия, от събуденото чувство за общност, за гражданство, за заедност. Това, вероятно, е най-тежкото за управляващите – възвърнатата ни енергия, излизането ни от блатото на апатията. А именно нашето безразличие и униние гарантираха тяхното статукво, което за първи път от много години е нарушено, благодарение на нашето съзряване.
И точно това съзряване, което ще е бавно и мъчително, точно това съзряване плаши уродливата тройна коалиция.
Затова от трибуната на най-висшия орган на страната един треторазреден клоун ни обижда, ругае и обикаля с шпицкомандата си из софийските улици, за да раздава правосъдие. А главният прокурор на републиката господин Цацаров – тази институция, а не личност, както самият той се самоопредели, мълчи, наблюдава, не възразява, приема изстъпленията на трафаретния фашизоид за нормални в демократичната ни държава.
Затова пък балетистът Александър Александров беше арестуван и ще бъде съден по бързата процедура за дребно хулиганство. До този момент полицаите се отнасяха с респектираща толерантност и професионализъм. Но изглежда вече са получили специални нареждания от министъра – да ритат с кубинки по главата непокорните протестиращи, да ги сплашват, да проявяват грубост, грубост, а не солидарност.
Ние, които добре помним протестите през 90-те, знаем колко лесно можехме да бъдем премахнати. Помним „Най-добре да дойдат танковете”. Помним лекотата, с която това беше изречено. В смисъл – тук тълпата, народа, изметта, лумпените, пропадналите, платените нещо искат, нещо се бунтуват, нещо ни пречат, нещо ни се бъркат в разпределението на богатствата, какво ги търпим, откъде накъде ще ни смущават, я най-добре да дойдат танковете!
Не си правя каквато и да е илюзия, че отношението към нас се е променило. Отношението към нас е същото. Ние трябва да сме безсловесни, послушни, безропотни и доволни от това, което те правят. Казвам те и имам предвид Държавна сигурност в образа на столетницата и олигархията. Когато протестираме, ние сме измет, тълпа, лумпени, в най-добрия случай – седянка, които пречат, смущават, възпрепятсват охолството и спокойствието.
Смятам, че ако не се страхуваха, танковете, образно казано, досега щяха да са дошли при протестиращите. Щяха набързо да са приключили работата си. Помислиха, въобразиха си, че като ни подхвърлят оставката на Пеевски, ние ще запеем в хор от благодарност. Впрочем какво става с Пеевски? Къде изчезна Пеевски? Пеевски беше най-важната личност в парламента от първия ден на отриването му. Първият закон, най-важният, който гласува 42-то Народно събрание, беше законът за Пеевски. Къде изчезна Пеевски? Що за мистериозен начин на правене на политика? Задавам тези въпроси с голяма тревога, защото отсъствието на Делян Пеевски е не по-малко тревожно от неговото присъствие!
Накрая ще се върна на това, с което започнах, защо ни наричат интернет лумпени. В тяхното съзнание думата интернет е по-обидна от думата лумпен. В интернет те се чувстват безсилни, не могат да ни цензурират и манипулират. Което не означава, че не се опитват. Още сме много далеч от истинско градивно дясно обединение. Още не можем да предложим здрава и силна алтернатива. Защото май забравяме, лесно забравяме, че и Орешарски, и Бисеров, и Сидеров, и Местан, и д-р Йордан Цонев, и още много знайни и незнайни герои произхождат от „дясното”. Проблемът не е техен, проблемът е наш, нашата координатна система е объркана. Имаме да се учим.
Ведри сме, прегърнати сме, но като политическо представителство сме неорганизирани, хаотични, противопоставени. Караме се кой е по-десен, по-истински десен, кой е фалшиво десен. На това разчитат тези, които се представят за леви. И злорадо се хилят в лицето ни, защото много добре знаят, че те не са нито леви, нито десни. Могат всеки момент да извадят от фокусническия си ръкав червено, синьо или зелено зайче. Разчитат на нашия политически далтонизъм. Разчитат на нашата къса памет. Разчитат най-много на нашия най-голям национален недостатък – да не умеем да бъдем солидарни.
Затова тепърва трябва да започнем да градим нашата Солидарност.
