0
2377

Нашите млади левичари

Признавам, че откъм 2013 г. – тоест примерно откъм началото на „ерата Борисов“ и деградацията на ляво-дясната политическа полярност у нас, решително се дистанцирах от каквото и да било лично участие в политическия ни живот. Което не означава, че не го наблюдавам с интерес (макар и без особен ентусиазъм и надежда). Може би и защото вече навлизам в достатъчно зряла възраст, от няколко години вниманието ми започнаха да привличат най-младите генерации в него. И особено две групи сред тях, които – иронично за тях самите – доста си приличат. Приличат си по това, че и двете се състоят от относително добре образовани, успешно професионално позиционирани и отчетливо градски по манталитетния си профил люде. Практически всичките им представители нямат лични биографични спомени от комунистическото време и дори бурните години на прехода са свързани за тях с впечатленията от детството и ранното им юношество (все пак от 1989 г. вече ни делят цели три десетилетия). И ето – при цялата им манталитетна прилика, едната от тези групи изповядва страстно левите, а другата – дясно-консервативните идеи (или онова, което напоследък започнаха да разбират под това понятие). Наглед – нищо учудващо, дори би могло да се помисли, че това именно са бъдещите „попълнения“ в традиционните партии на българската левица и българската десница. Тук ще се опитам да обясня защо не смятам, че това е така и защо мисля, че благодарение на фаталната си политическа инфантилност тези групи едва ли имат бъдеще в настоящата наша ситуация.

В този текст обаче ще изкажа мнението си само за първата от тях – на „левите“, от която имам и по-преки впечатления, доколкото някои от най-активните ѝ членове са и мои колеги в университета, а с неколцина от тях съм имал възможност да говоря и дискутирам лично (за разлика от старите комунистически „бонзи“ те са способни да разговарят с „разномислещи“ като мен).

Веднага ще кажа, че основен проблем при тях е инфантилният им опит да съчетаят несъчетаеми (най-малкото на наша почва) неща. От една страна те добре са схванали в какво се състои „тренда“ на най-съвременното (европейско) „ляво“, а именно: съсредоточаването върху малцинствени (в това число и сексуално-малцинствени) права, радикален екологизъм – преливащ в борба срещу глобалната бизнес и техносфера, срещу „анонимния“ съвременен капитализъм, срещу метаморфозиралите форми на задълбочаващо се разделение между „първия“ (евро-атлантическия), „втория“ (източно-европейския и близкоизточния) и „третия“ свят и т. н. Техни интелектуални авторитети – които истински възпламеняват мисълта им – са шумните „деконструктори“ на модерността като Дерида, Дельоз, Жижек и т. н. От друга страна обаче, „омагьосани“ от тяхното антизападничество, въпросните леви младежи са склонни да се заслушват в гласовете на по-възрастните комунистическо-носталгични генерации у нас (вероятно на своите родители) и острастено критично настроени към „либералната демокрация“, която „ни наложиха“ след 1989 г. да се опитват да доказват (на нас – вече поостарелите демократи), че онова, което така ентусиазирано сме „разрушили“ след падането на Берлинската стена, е било „далеч по-добро за народите и децата ни“.

И ето: струва ми се, че именно тук е основната слабост на тези млади левичари. Защото европейският ляв прогресизъм, противо-капиталистическият антиглобализъм, хиперлибералното (граничещо в определени области наистина с трансхуманизма) правозащитничество въобще, въобще не може да бъде „бракосъчетано“ с комунизма, от който излязохме мъчително след 1989 г. Там е работата, че комунизмът, който те познават само от травматичните носталгии на татковците си, бе тоталитарно-колективистки, докато съвременното левичарство, което те поддържат е подчертано индивидуалистично. Комунизмът отпреди 1989 г. бе казионно-националистичен (блоков, източен, съветистки), докато съвременното левичарство е космополитично. Комунизмът – особено в своя последен период бе геронтократично-охранителски (и не по-малко „консервативен“ от „буржоазния“ патриархализъм), докато съвременното, а изглежда и всяко левичарство е ювенилно радикалистично. Ето защо нежеланието на разглежданите тук наши млади левичари да „отсекат“ от себе си комунистическите „сантименти“ (повтарям – собствено на своите родители, защото самите те нямат лични такива), ги осъжда на маргиналитет и политическа безперспективност у нас.

Ще кажа, че, макар да не споделям по-голямата част от съвременните леви идеи, смятам че те имат своето място в европейския политически дебат, имат място в палитрата на политическото в либерално-демократичния обществен ред на цивилизацията ни. Мисля дори, че те биха могли да намерят някакво място и в новия български политически живот – немалко млади градски хора стихийно ги споделят, други – травматизирани от корумпираната ни икономическа среда биха ги споделили. Само че… в никакъв случай в съчетание с „комунистическата класика“. И не защото активно я ненавиждат, а по други по-дълбоки причини, за които след малко.

Всъщност казвам това, защото съвсем наскоро научих, че разглежданата тук група млади „леви“ – инак подкрепящи и „гей-парадите“ и „куир-мероприятията“ – били организирали (поради карантината видео-) конференция, посветена на… делото на В. И. Ленин във връзка със 150-годишнината от неговото рождение. Същата тази група организира и проведе – спомням си – през 2017 г. научна конференция в чест на 100-годишнината от „Великата октомврийска социалистическа революция“ (тогава съчетана с 500-годишнината от началото на протестантската Реформация). Изкушавал съм се – изкушавам се и сега – да кажа на тези млади хора: с подобни прояви осъждате „лявата“ си кауза на абсолютен маргиналитет. И знаете ли защо? Защото се опитвате да свържете нещо, което, каквото и да мислят за него такива като мен, има в себе си определен резон, най-малкото като един от „гласовете“ в модерния политически дебат с нещо, което е… определено мъртво. Прочее, дайте си сметка, че доктрина, която е имала такива глобални претенции като комунизма (на Маркс, Ленин и „Великия Октомври“), която десетилетия наред е внушавала, че проповядваното от нея е пределен етап от развитието на световната история, че е „абсолютно научно обоснована“, че няма как да не победи „в световен мащаб“, след своя световен провал, както и да биха го обяснявали днес, е жестоко, фатално стигматизирана. Тя не е отминала просто като пореден исторически епизод, а – именно поради своята неимоверна претенция – е дълбоко, дълбоко мъртва. И колкото и да ви изтъкват нейните „преимущества“ пред „сегашното“, колкото и да ви залъгват с лъжи за „идеалите, реда и морала“ на „онова време“, трябва да знаете – от нея, тъкмо защото са я приемали като религиозна истина, са дълбинно, непоправимо (макар и непризнавано) разочаровани дори най-горещите ѝ адепти. Ето защо да се „съдружава“ съвременната лява идеология с тази провалила се утопия, да се търсят основите на лявото днес отново в Маркс, Ленин и „Октомври“ е равнозначно на – нека се изразя така – съзнателно самозаразяване с трупна отрова.

Всъщност – казвам аз – онова, което основно не разбират визираните тук от мен „нови леви“ е, че лявото, на което те са страстни привърженици, би могло да има някакъв шанс у нас (и в тяхно лице) единствено ако започне напълно наново. Ако буквално „отсече“ от себе си десетилетията на „народната власт“, „класиците“ на марксизма-ленинизма и всеки конфузен спомен за провалилата се комунистическа утопия. Ако започне сиреч направо например с критиката на „съвременния турбокапитализъм“, с разобличаването на „експлоатацията на третия от първия свят“, с борбата, ако щете, срещу „лицемерния и потискащ патриархален морал“ и т. н.; ако започне с Франкфуртската школа, а не с безнадеждно анахроничния Маркс, с „деконструктора“ Жижек, а не с убиеца Ленин.  И това е така, повтарям, защото макар и антикомунизмът все повече да се дезактуализира три десетилетия след краха на съветския блок, самият комунизъм обаче запазва за „дълбоката памет“ на нашите народи образа си на тоталитарен „монстр“, не можещ да има нищо общо със „свободата“, „ювенилността“ и „прогреса“.

Всъщност нека тези млади хора погледнат състоянието на т. нар. „традиционна лява партия“ в България – БСП. И нека си дадат сметка, че тя не успя да се превърне в истински „лява“ у нас, именно защото не прояви куража да „отсече“ комунистическия тоталитаризъм и комунистическия провал от себе си – защото си остана съзнателно тяхна „правоприемница“ и в резултат бавно и постепенно се превърна в партия на измиращите носталгици, ръководени от „новобуржоазна“ клиентела (все по-осезателно пояждана от гербаджийската), редуцира идеологията си въобще до първосигнално антизападничество и митологична русофилия (с което въобще не се отличава от „крайнодесните“ атакаджии и пр. „консервативни патриоти“), включи се в хора на популистите, разпространяващи „барневарн“-фобии и т. н. Това ли – ще попитам членовете на въпросната младежка група – е „тяхната“ партия в България?

Нека не бъда разбиран криво. Аз наистина ни най-малко не съм „ляв“, но доколкото съм убеден демократ и тук бих повторил съвета си към тези млади хора, който съм отправял и по-рано в лични разговори с някои от тях. Отсечете решително комунистическите сантименти и марксистко-ленинската „класика“ от себе си, позовете се на своята младост и престанете да пригласяте на червените старци за „реда и идеалите“ през „онези 45 години“, които не познавате. Скъсайте решително с Ниновата номенклатура и бихте могли да родите някакво „ляво“ в посткомунистическа България. Доколкото си мисля обаче, че няма да го направите – не виждам присъствието ви в политическия живот в бъдеще. Пък и… твърде градски вид и вкусове имате, за да се харесате на „народните маси“, които си обичат… Борисов и калоферските хорá. Впрочем, точно като събратята ви от противоположния лагер на „консерваторите“, за които, за да бъде честно, трябва да напиша някой следващ път.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКитай и Западът (II)
Следваща статияВирусът на миналото