0
927

Нашият Великден

petkanov

За нашия народ Възкресение Христово е най-големият празник през годината и затова го нарича Великден. За него са определени три пролетни дни.

Целият великденски пост, който трае почти два месеца, не е нищо друго, освен продължителна подготовка на душата да възликува открито, свободно и с щедрост за най-голямото чудо в света – победата над смъртта. Строгото спазване на поста, усилената полска работа, пробуждането на земята, слънчевият въздух – всичко това открива неизмерими граници на радостта за християнското сърце на българския селянин. Последната седмица пред Великдена е толкова наситена с тъга, смирение и мълчание, че ако не са кокошките и пчелите в селският двор да кудкудякат и бръмчат, наистина би се постигнала пълна илюзия за погребението на Безсмъртния в гроба.

През тези тъжни дни, еднички денят и нощта нашепват за приближаването на великия празник. Денят е светъл, широк и с бистри очи. Той открива лицето на земята  и дава на простора свежест и дълбочина. Нивите, ливадите, пасищата са се раззеленили и се радват на синьото небе. Една непобедима нежност се разлива из въздуха. А нощта е топла и кротка. Ветрец минава по гърбовете на вретенилите ниви, задъхва се от умора и заспива в цъфналите градини. Над тоя сън бдят звездите и месецът. Милувката на деня  и прегръдката на нощта поддържат бодростта на духа, и той почва да се готви, с най-голяма щедрост, за празника на Възкресението.

Мъжете започват отрано да се прибират от полската работа. Овчарите отделят обречените агнета и ги откарват в селото. Жените чистят къщите, дворовете, зимниците и оборите. Събират пресни яйца от полозите и в четвъртък, преди Погребението, и ги багрят. Каквито са цветята в градините, такива са и великденските яйца: червени, оранжеви, зелени, сини, жълти и морави. Най-много са червените яйца. След това жените влизат в градините и берат китки за гроба на Христа от най-хубавите пролетни цветя: кокичета, зюмбюли, лалета, кандилки, здравец, пчелиня и т.н.

В съботата преди Великден, младите булки и момите отключват старите големи ракли и изваждат премените. И в облеклото на жената са застъпени всички ярки багри: черни сукмани, сини кафтани, бели партеници, копринени забрадки, шарени престилки и сърмени колани. Отварят се и страничните прегради на раклите и се изваждат нанизите, герданите, гривните, обиците, пелешките, треперушките и пръстените. Всичко това се нарежда в гостната, за да бъде под ръка.

Най-тиха, смирена и уханна е последната вечер от Великия пост. Агнетата са заклани, напълнени и сложени на големи тави. Пещите за запалени и напалени. Мъжете хвърлят агнетата в тях и замазват вратите им с кал. След това излизат на двора, измиват се на кладенците с прясна вода и се заглеждат в мекия мрак на пролетната вечер. Всичко се смирява, прибира се под стряха и настъпва великото селско мълчание. Ни вик, ни звук, а само благ шепот на цъфнали дървета. През тази вечер не се слага софра. Всички лягат гладни и заспиват най-лекия и хубав сън – съня на надеждата.

Към полунощ звъни първата камбана. Чист, радостен звън затрептява над селските покриви и отлита нагоре към усмихнатите звезди. Малките прозорчета светват, вратите се разтварят, и бодра глъчка тръгва из дворовете и улиците. Запалени свещи бележат пътя на богомолците.

Църковният двор е препълнен с мъже, жени и деца. Малки и големи държат в ръцете си запалени свещи и превръщат нощта на градина с огнени цветя. От църквата излизат хоругвите, Възкресението, а след тях певецът и свещеникът. Шествието спира сред двора, свещеникът извишава глас и възвестява с тържествена песен Възкресението на Христа. В тоя миг гръмват пищови, револвери и пушки. След „Христос Възкресе” младите целуват ръка на старите, а децата бързат да се чукат с червени яйца.

Църковната служба свършва на ранина. Селяните излизат вън радостни и приказливи. Небето е побеляло, птичките подскачат по овошките и чуруликат, а улицата е открита. Връщат се по домовете си, преглеждат добитъка и се приготвят за отговяването. Мъжете запасват престилки върху премените си и изваждат печените агнета от пещта. Наоколо са всички съседи, които имат тави. Макар да са се върнали от църква, все пак никой не бърза да се облажи. Отговяването става на трапезата, която жените слагат в гостната. На софрата се слага агнето и великденския колак. Цялото семейство се събира и всички заедно се облажват и то най-напред с червено яйце. Софрата не се вдига – остава сложена и през трите дни. Всички, които влизат в къщата, свои и чужди, за задължени да седнат и да ядат. Чрез сядането на софрата се изказва най-голямата почит към домакините и стопаните.

Утрото разтваря големия си вратник, старите се оттеглят на почивка, а младите излизат да напоят добитъка и радостно да поприказват през плетищата. Слънцето бавно се издига над покривите и се усмихва на премените на селската младост. Тя го посреща с кръшни смехове и радостни викове. Изведнъж се обажда овчарска свирка, изписква гайда и младите се насочват към хорището. Събират се около люлката, люлеят се за последен път, след това свиват първото хоро. Момите го откриват с песен. Великденските песни са прекрасни и са посветени на полския труд. Класили ниви, раззеленили се лозя, цветни ливади, руди стада и след тях влюбена девойка и левент юнак. Думите на песента са най-чиста поезия, а мелодията е радостен вик на плодната шир. Почти всички песни са бавни ръченици. Ето думите на една великденска песен, която се пее из четирите краища на България:

 Велико, моме Велико,

Що си ми толкоз хубава?

От Бога ли си паднала,

Или от земя никнала?

 Боже ле, мили Божице,

Де се е чуло, видяло,

Човек от Бога да падне,

Или от земя да никне?

И мен е майка родила,

С прясно ме мляко доила,

С бистра ме вода къпала,

Над звезди люлка вързала.

Силни са ветри духали,

Та ме у люлка люлели.

На първия ден на Великден няма обяд. Къщата е отворена през всяко време за всички. Който влезе в нея, веднага сяда на софрата. Около обяд хорото на младите се разтуря. Жените се прибират по домовете си, за да посрещнат кумиците или да отидат на кумовете с яйца и колак. Кумиците пристигат пременени и с хубави нови месали, в които са обвити подаръците. Те целуват ръка подред на големи и малки, на кръстника, на кръстницата и на батинайките и батинцата. След тази тържествена церемония сядат на софрата и ядат от агнето и хляба.

Дохожда часът на Второто Възкресение. Слънцето се е издигнало на най-високото небе. Камбаната звъни и селяните тръгват към църквата. Свещеникът и певците изнасят хоругвите, Възкресението и начело на голямо религиозно шествие тръгват през селото. Най-напред вървят млади мъже и носят на рамо железни и дървени клепала. Минават през хорището и излизат извън селото. Младите минават напред, а старите вървят подир хоругвите. Шествието навлиза из нивите. Още в първата нива забиват клепалата, свещеникът прочита кратка молитва и запява „Христос Възкресе”. Тази радостна песен се пее непрекъснато от певци и ученици. Момците и момите бързат, навлизат надълбоко из нивите и обикалят цялото село. Най-радостни и щастливи са стопаните, през нивите на които минава Възкресението. След като кръгът се заключи, връщат се по същия път в църквата. Свещеникът и певците символично, със затваряне и отваряне на църковната врата, известяват слизането на Христа в Ада. След това се отслужва кратка служба и се чете Евангелието на разни езици.

Първият ден на Великден завършва с тържествено хоро, на което играят стари и млади. Прочути кавалджии, майстори гайдари свирят до насита, а селяните играят до заход слънце. На втория и третия ден радостта става още по-голяма. Хората и веселбите продължават до късно. По кръчмите се събират играчи на ръченица и пред по-възрастните се надиграват. На хорото се развиват извънредно интересни събития. Любовта е в сърцето на младите.Ергени пращат деца да крадат китките на момите, а те или се радват, или пък подгонват крадците, настигат ги и ги набиват.

Най-голямото хоро става на третия ден вечерта. От кръчмите излизат старите селяни и се хващат на пояс. Най-почитаният сдръжен старец повежда хорото, завива го на няколко кръга около себе си и после пак го развива. Смрачава се, хорото се изтегля, достига до дворните плетища и в тоя тържествен миг гайдата издъхва, играчите се пущат и бързо се разотиват да посрещнат добитъка и да го нахранят.

Великденът е дошъл и отминал в радост. На другия ден всички отново ще плъзнат по работа из полето. Селото се укротява. Младите свалят премените си, скриват ги в раклите и се залавят да подготвят работата си за утрешния ден. В тая залисия, радостна овчарска свирка се обажда от към края на селото и се изгубва нататък дълбокия мрак на кошарите. От градините еква момински смях и затихва в продължително „Ииих!”…

Настъпва нощта, но сега в нея се е разляла великата радост на Възкресението и тя е по топла от майчина прегръдка. Плахите светлини угасват и селото заспива дълбок сън.

Писателят Константин Н. Петканов (1891-1952) е роден в с. Каваклия, Лозенградско, в семейството на български свещеник, взело участие в църковната борба и в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. От 1910 г. до Балканската война учителства в Малко Търново, Лозенградско и Бунархисар, Източна Тракия.След края на Първата световна война учителства в Созопол, а през 1921 г.  в Бургас. От 1930 се преселва в София. След 1944 г. е директор на културата в Министерството на информацията. Редактор е на списанията “Тракия”, “Балкански преглед” (от 1946 г.) През 1945 г. е избран за академик в БАН. След по-известните му творби са романите „Морава звезда кървава” , „Жътва”, „Златна земя” , „Индже войвода”. Есето „Нашият Великден” е публикувано през 1942 г. в книжка 2-3 на сп. „Изкуство и критика”.