0
886

Нашият политически език (2)

TNikolov

Няма как, все се връщаме към тази тема. Кога омерзени отвътре, щом чашата на търпението ни прелее, кога засрамени, след като прочетем в чужди (немски) медии, че България е европейската страна, в която политиците си служат с най-циничен език.

Защо се учудваме? Да не би да не го знаем? Нали го търпим и го позволяваме. С усещането, че не сме „чак дотам европейци”.

И няма къде да се денем: и да си заравяме главата в пясъка, и да ходим за гъби по време на избори, пак сме наясно, че българската политика все повече заприличва на зловонна клоака, чиито изпарения тровят всичко и всички, пречат ни да живеем нормално. Както е тръгнало, скоро гражданите демонстративно ще си запушват носа на минаване край парламента, съвместявайки физическото си преместване в пространството с необходимостта от морален жест. Докато не намерят друго решение  Докато гласът им на поредните избори не спусне бариерата поне пред най-циничните „атаки”, „цензури” и социални демагози.

Цинизмът на българската политика обаче се конструира на различни равнища – от арогантно пустословие, та до най-долни обиди – „пачаври”, „задни части” и т.н. (пропускам особено образните метафори) – които могат да се чуят и от парламентарната трибуна.

Ето защо не бива да изпускаме от внимание нито „горницата”, нито „долницата” в българското политическо говорене. Тъкмо слепването им прави настоящето ни тъй отвратително.

Проблемът ни е в дълбоката загуба на смисъл: щом политиката (като общо дело) престане да бъде цел на политическия изказ, той явно се нагърбва с други функции. Тогава политическото се замества с всякакъв словесен пълнеж – от откровено замазване на всичко до неприкрити обиди.

Примери – с лопата да ги ринеш.

1) Така например научаваме, че Делян Пеевски е номиниран за евродепутат от ДПС, защото „не е направил нищо лошо”. Човек наистина престава да вярва на ушите си. Може ли някой (бил той и Делян Пеевски) да бъде номиниран не заради онова, което е извършил конкретно, а защото не бил направил някому злото, което би могъл да стори? Къде отиват векове морална мисъл? Да бе проблемът в ДПС само „лексикален”, неизбежно щяхме да потърсим услугите на г-н Лютви Местан като отявлен политически „тълмач” или пък на най-близката му сътрудничка г-жа Мариана Георгиева („личностно проявление на държавата”, а „номинално”  – само министър на младежта и спорта). Уви, пак повтарям, проблемът е не лексикален, а морален.

2) Не бива да пропускаме и падението с „политическото мънкане”, ословесяването с многотонен глас на всевъзможни врели-некипели, отвратило от политиката немалко мислещи хора. През 90-те години това „политическо мънкане” бе известно като „Берово говорене” (по името на премиера Любен Беров, познат още като „премиера на Мултигруп”). Пример за такова говорене днес дава Пламен Орешарски, който, докато „доубива” смисъла в обрулените от него слова, винаги уточнява, че „това не е „политика”. И наистина не е, защото нулира още в зародиш „общото дело” и хората отказват да гласуват.

3) Българският политически цинизъм като цяло е стъписващо брутален. Не само заради превеса на безогледните хули срещу опонента. В това отношение е дори трудно да се посочи кой удря дъното, защото конкуренцията е повече от оспорвана: Николай Бареков с бързи крачки догонва Яне Янев, Ангел Джамбазки или Волен Сидеров. А „лексиката” на нападките им изобщо не е за цитиране.

Да не говорим, че поради липса на въображение, повечето управляващи сляпо копират „спор(т)ната реторика” на Бойко Борисов, известните му „бисери в целофан”, убедени, че това ще им донесе успех.

Нали „хората” го искат. „Те” си говорят така.

С което отговорността за „политическата низост” е стоварена върху „вулгарния плебс”. А всеки политик, особено „новият политик”, следва масите. Стигна се дотам, че българският парламент силно заприлича на чалготека, където като гост-изпълнители започнаха да канят всевъзможни  „петна” и „шамари”, легитимирани като „гласове на гражданското общество”.

И накрая, трябва да признаем, че най-лошото дори не са нецензурните обиди, които се сипят наляво и надясно. Лошото е, че цялата българска политика започва да се превръща в обида по отношение на здравия разум.

Българските управници са убедени, че думите служат за хвърляне на прах в очите на хората и е достатъчно да се даде някакво обещание по даден проблем, и той се решава от само себе си. Така с „вербалните декларации” на министър Драгомир Стойнев днес се решават проблемите с цената на тока и с ЕРП-тата. Както някога, по Живково време. Тогава Партията казваше каква да е цената на тока и цената беше такава. Знаем как свърши това.

Българската левица продължава да е в плен на „магичното мислене”. Вярно, с оглед на новите времена, тя пообогати репертоара си и с „ненормативна лексика”, успешно прилагана от нейните тролове по интернет-форумите. Така де, все пак има и „гражданско общество”.

И в  потвърждение на „магичността”, която продължава да властва в ляво, ще завърша с една история, която ми разказа професор от Софийския университет.

Наскоро в тролея той станал свидетел на бурна дискусия между двама граждани на преклонна възраст по повод на събитията в Украйна. При това, забележете, и двамата поддържали руската позиция, но изглежда единият все пак изразявал идейни съмнения. Тогава другият не издържал и в даден момент му поставил ребром въпроса: „Едно само ми кажи: ти вярваш ли в Путин?” Тогава спорещият свел глава, „магическата вяра” проработила, стопила съмненията му, и той дал отбой.

Не знам защо, но тази история не ми излиза от главата. Приемете я като притча, в която има нещо много скръбно за нагласите, които продължават да предрешават днешната българска политика, с всички тези рудиментарните остатъци на „вяра” пред някакъв чужд „батюшка цар”, дето изведнъж ще удари с юмрук и тогава…Тогава какво? Тогава всичко, за което спорим и се морим, ще се окаже без значение. Защото нищо в българската политика не е такова, каквото е. Дали пък всички особености на родния ни политически език, с цялата му „словесна пяна”, не са следствие на един безусловен робски рефлекс?

Виж още по тематаНашият политически език (1)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОпитвам се да бъда винаги искрен в това, което правя
Следваща статияГеометрия на голотата