0
1384

Нашият Солженицин

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. На 11 декември 2018 г. се навършват сто години от рождението на Солженицин.

Има писатели, които са само талантливи автори на книги. И има писатели, които сливат съдбата на литературните си герои със собствената си съдба, писатели, които се превръщат в личностите на епохата, писатели, при които творецът и гражданинът са едно и също. Ако Лев Николаевич Толстой живя с живота на Пиер Безухов и княз Нехлюдов, то Александър Солженицин носи върху плещите си обречеността на Иван Денисович Шухов.

Моето сравнение не е случайно. Няма друг писател от времето на мъдреца от Ясна Поляна, толкова близък по дух и характер нему, както Александър Солженицин. Понякога ми се струва, че той е духовният син на Толстой. Както няма два по-близки образа в руската литература от Платон Каратаев и Иван Денисович. Бих казал – това е душата на вечната Русия. Това е дълбокият, необятен, пропит от неизмеримо страдание, стоицизъм и мъдрост образ на русина.

Човек, който познава добре напълно корумпирания характер на съвременната тъй наречена литература на социалистическия реализъм, не може да бъде изненадан от трагикомедията, която се разиграва във връзка с награждаването на Солженицин с Нобеловата награда. Не знам до каква степен в играта участва съветското правителство, но съм сигурен, че най-напред изпищяха други. Беше време, когато нескончаемият рефрен на партийни глупости изведнъж пресекна, за да се чуе силният глас на говорещата човешка съвест. И точно това е, което не само Кочетовци и Фединовци не могат да понесат, но което накара и Михаил Шолохов да се почувства смъртно засегнат. Знае се, че опетнената съвест не търпи чисти съвести. Най-малко съветският и българският конформисти могат да търпят нравствени еталони. Все пак много по-удобно е да ловиш риба по Дон и да се опитваш да бъдеш интересен, отколкото да се опитваш да удариш камбаната на „Св. Василий“, за да пробудиш отдавна заспало съзнание.

Иска се да имаш дебело перде пред очите, за да твърдиш, че Александър Солженицин е изобретение на западната пропаганда, чиято цел била да уязви всехармоничния съветски строй. Но е необходимо двойно по-голямо нахалство, за да крещиш, че най-руският автор на нашето време бил антинароден елемент. Нека ми покажат един съвременен жив руски писател, чиито творби са пропити с по-голяма и по-истинска любов към отделните хора в тая особена страна.

Наистина, аз съм съгласен със Съюза на съветските писатели, че Солженицин няма право да членува в този съюз. Неговото място просто не е там. Не виждам нищо общо между масата от около 3000 таваришчи, занимаващи се с литература, и един творец, за когото писането не е партийно поръчение, а необходимост на човешкото съзнание. Както няма нищо общо между вонящия фалш на съветското литературно съчинителство и жестоката и горчива искреност на човек, платил безвъзмездно за правото си да я изрази.

Не мога да отмина и един друг въпрос. Като български писател все пак аз съм длъжен да кажа на Александър Солженицин, че Съюзът на българските писатели не успя да задължи и не можа да говори от името на националната ни литература. Гласоподавателите в този съюз прибавиха и своите гласчета към резолюция, одобряваща изключването на Солженицин от съветския прототип. Документът за това е всъщност документ за изключването на Съюза на българските писатели от съюза на достойнството.

Но това, което ме кара да се гордея, са неколцината български писатели, които отказаха да се присъединят към този унизителен протокол. Мисля, че те просто последваха примера на Солженицин, тоест постъпиха така, както изисква съвестта им. Ето го доказателството за силата на примера на Солженицин. Не един и двама общественици и писатели във всички източноевропейски страни започнаха да разграничават себе си и собствената си съвест от партийната агитка, на която волю-неворю пригласяха в хор. Не един и двама творци скъсаха с всички примамки на конформизма, за да останат верни на себе си.

Спомням си първите дни, когато „Един ден от живота на Иван Денисович“ се появи на бял свят. Имахме чувството, че в нашето ежедневие на купените мъртви души, в жестокото битие на съвременните партийни Чичиковци, се е появил друг Гогол. Никое друго произведение на никой друг писател не ни е давало по-големи надежди. И тези надежди живеят и до днес и ще живеят дотогава, докато на земята се раждат писатели като Александър Солженицин.

Не съм го виждал лично никога. Зная лицето му от снимките. Върху него лежи печатът на самообречеността. В очите му гори пламъкът на спокоен фанатизъм, на вяра в себе си, в света и живота. Като че той знае нещо повече от нас. Като че той е видял малко по-далече от нас и очаква с твърда решителност бъдещето.

Защото въпросът не е за Нобеловата награда и за никоя друга награда, а за това мъничко нещо, наречено правото да бъдеш човек.

И за това аз смятам образа на Иван Денисович Шухов за олицетворение на вечния всечовешки оптимизъм.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияВ сянката на доктор Кръстев
Следваща статияЯ, колко „консерватори“!