0
2505

Нашият Татко

Моя приятелка ми разказа за своето пътуване с корабче покрай Атон. То траело няколко часа. Тръгнали от Урануполи, корабчето обикаляло около полуострова, гледката била пронизваща с красотата си, зеленината, белотата на манастирите, извисяващият се връх Атон. Морето било тихо, спокойно, изумрудено под слънчевите лъчи. Нямало нито един облак. Всичко било синьо, необятно синьо. Изведнъж корабчето спряло, двигателите замлъкнали, то започнало да се върти около оста си съвсем бавно и да се поклаща, виждали се ту манастирите и прашните пътища между кипарисите, ту морето с пронизващата си светлина.

И в настъпилата притихналост духовниците, които пътували заедно с туристите, ненадейно започнали своята неочаквана молитва насред морето, сред приказната, невъобразима тишина, нарушавана само от плисъка на вълните. Всички пътници ги наобиколили. На пълната допреди миг горна палуба не останал никой. Имало само морето, слънцето и благодарственото песнопение. Някои коленичили, други останали прави, имало и такива, които кротко се разплакали. Не можело да се разкаже. След молебена всички били някак преобразени, макар че моята приятелка не можела да каже как. Смълчали се, обърнали поглед някак навътре, някои заспали, а едно детенце запяло заедно с майка си и баба си. Бях потресена, завърши тя разказа за своето пътуване, а аз чувствах, че огромна част от вътрешния, емоционален монолог е останал неизречен, че той въобще е неизречим. Защото опиташ ли да го разкажеш, несъмнено ще се появи патетичността и ще му придаде лош привкус.

Тази случка ме подсети за нещо, което отдавна си мисля, но не можех да формулирам. Какъв небесен дар и привилегия притежават християните – по всяко време и на всяко място да могат да се обърнат към своя Създател, към Твореца на Вселената, „на всичко видимо и невидимо“ и да го нарекат Отче. Татко наш. Да Му кажат, че Го обичат като баща, че очакват, че молят, че искат Той да ги погали. Някакъв невъобразим, шеметен скок, който съзнанието прави от необятността и абстракцията на понятието Бог до най-интимното и съкровено, почти детското, нежно, безпомощно – Отче наш. Татко.

Молитвата, така покъртващо необходима за нашата цялостност, молитвата, която ни възвръща някаква най-важна част, пропиляна и изгубена през безпаметни дни.

Но когато не се опитваш да я изричаш, когато безмълвно я носиш в себе си и я пазиш в съкровищницата на сърцето си, когато не я оставяш да се обезцвети от ежедневието, страховете и задълженията, струва ми се, че тогава именно молитвата с лекота и детинско доверие ти помага да се обърнеш към своя Създател с думата Отче. Татко. Такъв красив и неразбираем скок вътре в теб. Като че ли минаваш мигом по небесна дъга, която свързва Новия завет с Ветхия, която те води от строгостта на Яхве към милостта на Иисус и ти вече се рееш в тази невидима дъга, вече си се прелял в нейните преливащи се цветове.

Тази молитва ни е дадена от Бога. Двама от Евангелистите – Матей и Лука, предават Господнята молитва с малки различия в текста и в доста различен контекст. Лука казва, че учениците помолили Иисус да ги научи да се молят. Матей предава различни обяснения и примери, които Иисус разказва и с които като че ли подготвя учениците да разберат молитвата и най-вече това нейно интимно-съкровено обръщение. Казва им да не проявяват своята праведност показно пред човеците, да не тръбят пред себе си като лицемерците, когато правят милостиня, да не се молят така че всички да ги видят по кръстопътища, а напротив, да влязат в скришната си стая. Това условие е най-важно, за да може да бъде изречено синовното обръщение Татко наш. При всяко едно изричане на тези думи, ние сме деца, обърнали взор към своя баща. Обръщението към Него не може да бъде показно, лицемерно или формално. Точно обратно – всяка нотка на фалш или лицемерие мигновено го помита и обезсмисля.

Необходимо е Иисус да подготви своите ученици за тази молитва, тъй като поколения наред в Старозаветната епоха те са възпитавани в думите, които Бог казал на Моисей: „Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив“. На планината Синай Бог говори с Моисей „като да говореше някой с приятеля си“, но си остава все така суров, гневен, изтребващ. В книгите си по-късните пророци постепенно предусещат Бога като Отец, но това е именно предусещане и е отнесено по-скоро към бъдещето. Всевишният остава все така непристъпен, дори името Му Яхве е непроизносимо и свещената тетраграма и при четене се заменя с Адонай, Господ мой. В Стария Завет името изразява истинската същност на човека, но и на Бога. А Божието име е толкова пресвято, че е непроизносимо за човеците.

Едва Божият Син  разкрива същността на Бога като наш Баща. И сякаш е странно, че когато Иисус казва на Своите ученици как да се молят и как да се обръщат към Него, те не изразяват никаква изненада или неразбиране. Като че ли обръщението Татко е съвсем естествено и обичайно. Човек усеща със сърцето си, че Творецът на Вселената не е чужд и непристъпен, защото хиляди неща в необятния свят му показват точно обратното – че светът е сътворен като негов дом и, че Творецът се грижи за този дом като Баща.

Мисля си, че може би именно това са усещали туристите в онова корабче около Атон, когато двигателите му спрели и то започнало да се върти на едно място. В спонтанния молебен скупчените  пътници се обръщали към своя Баща и знаели, че Той чува молбата им. Както детето не се съмнява и колебае дали баща му чува молбата му, така и тези пътници са станали деца пред своя Създател.

Именно това съкровено и топло обръщение към  Твореца прави възможно да Го молим за насъщния хляб и за всичко насъщно. Обръщението Татко ни приближава до Бога, но и Него до нас. То заличава всяко разстояние и всяка преграда, защото е неустоимо със своята нежност и съкровеност.

Няма я вече онази недостъпност на Бога, която в Стария Завет позволява само първосвещеникът и то само веднъж в годината да влиза С Татко наш ние се обръщаме към Бога от нашата вътрешна Светая Светих, от най-съкровеното в себе си – от скришната ни стая.

Иисус Христос ни е научил да се обръщаме така към небесния Отец, защото Самият Той е Негов Син. Той ни показа, че имаме общ Баща. Така безкрайната Вселена става близка, защото Този, Който я е сътворил е наш Баща. Необходимо е само да не се превъзнасяме, да не бъдем като лицемерците, да не говорим излишно и да не мислим, че в многословието си ще бъдем чути. В скришната стая говорим съвсем тихо. Нашият Баща чува нашият шепот.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРазмисъл за предела на страданието
Следваща статияПризрачният човек оркестър