1
2240

На Атон

Все повече искам да се уча на ум и разум от хората, за които медиите не шумят. Онези, невидимите. Които не получават и не връщат ордени. Които не ни обясняват двайсет години грешките на прехода по телевизиите, а пътьом стават милионери. (Да, да, на теб говоря, не се върти!). Които не залагат фанатично на Обама или на Путин, а ясно си дават сметка, че обикновените радости и тъги на хората по цял свят са едни и същи. И смъртта винаги е смърт.

Такъв е човекът, за който ще ви разкажа нещичко днес. Той си е избрал да помага на нашия Зографски манастир на Атон. И всяка година го прави. Събира хора, води ги на Атон и там бригадата му помага на нашия манастир, с каквото може. А работа за вършене в Зограф има, колкото щеш.

Имах честта и аз една година да бъда в бригадата на този човек. Беше през ноември, в навечерието на зимния св. Георги, втория храмов празник на манастира, който се празнува на 16 ноември.

Бяхме десетина човека от Стара Загора, Казанлък и София. Обади ми се моят казанлъшки приятел, писателят Петър Марчев и каза, така и така, ще се ходи на Атон, идваш ли? И аз казах, идвам.

Когато за пръв път видиш осияния от хилядолетната си свята история и от царските грамоти на редица български владетели манастир, няма как да не се стъписаш. Сградата му наяве е много по-внушителна, отколкото е изображението й по всичките снимки и картички. Към входа на манастира води път, чийто висок южен скат е укрепен от пет метра висока и дълга поне половин километър леко наклонена стена, с такъв равен наклон, сякаш си е играл голям скулптор, иззидана от равни по размер обли камъни. Тя е безвъзмездно дело на майстори-каменари от Банско и Петрич, тяхната молитва за Атон.

Битът в един голям манастир, какъвто е Зограф, не се различава много от казармата. Всеки си знае задълженията и ги върши от сутрин до вечер. Време за почивки много-много няма. Молитвеното дело на монасите е невидимо за очите на външния посетител, каквито бяхме ние – освен по време на среднощните бдения. Тогава, когато влезеш в полумрака на църквата и когато очите ти лека-полека свикнат с тъмнината, вътре няма ток, горят единствено свещи, виждаш, че около теб проблясват като сребърни брадите на монасите, целият полумрак е изпълнен с това сребърно сияние, монахът, който има задължението да пали свещите на огромния полюлей, го прави с търпението на вселенски часовникар, а песнопенията за миг ти дават представа защо, в крайна сметка, никога не си подлагал на съмнение фразата, че животът в България до голяма степен се крепи на молитвеното застъпничество на монасите ни в Атон.

Нашата бригада начело с човека, който ни доведе тук, бате Димо Узунов, трябваше да разглоби и почисти бронзовите елементи на двата огромни полюлея в двете църкви, голямата и малката. Бате Димо Узунов сам се катереше по високата стълба, разглобяваше полюлея парче по парче и ни ги подаваше. Ние ги изтърквахме до блясък с напоените с препарат конопени конци и когато всичко беше готово, пак бате Димо Узунов се качи на високата стълба и сглоби полюлея. И в другата църква стана така.

После почистихме църковната утвар. На мен ми се падна да измия седем сребърни кадилници на възраст три века, и такова чувство никога преди това или след това не съм изпитвал, докато носех кадилниците първо да ги измия на чешмата в двора и после, когато се върнах и минах през църквата, за да ги подам на монаха, който ги прибра пак в олтара. Тихият им звън още понякога лекичко прозвучава в душата ми.

За тази седмица направихме една кратка разходка над манастира, до резервоарите за вода и още една, през маслиновите горички, до Дохиар. Това беше. Другото беше работа.

Оттогава минаха няколко години. Сребърният звън на кадилниците не изчезва, но става все по-тих и все по-тих. И затова толкова се зарадвах, когато в началото на тази година получих писмо по електронната поща от бате Димо Узунов.

Благодарност на всички мои зографски приятели. Благоденствие за вас и семействата ви!

На добър път през Новата 2017 година!

Димо Узунов

Тези хора са хлябът и солта на България, невидимите, вършещи ден след ден своята работа. И нейното спасение е в тях. Така мисля аз.

На снимката съм аз и бате Димо Узунов. Направи ни я моят приятел Петър Марчев по време на кратката ни разходка до резервоарите за вода над манастира в първия неделен следобед от едноседмичния ни престой в Зограф.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа таланта, бездарието, честта и почестите
Следваща статияРелигия и политика

1 коментар

  1. Хм …. Наистина е трудно човек да скрие вълнението си от посещението на Атон. Мястото е магнетично, странно, особено. Пресветата Богородица благослови две мои посещения там. На мен – недостойният. Два пъти съм бил в Зограф, посетил съм Хилендар, Ватопед, Кутлумуш, Дохиар, Великата Лавра, Есфигмен. Последният е манастир, населяван от зилоти. Изключително кротки хора, ревниви пазители на доста строго и крайно разбиране за Православие. Калин Янакиев изобщо си няма и на идея за какво става въпрос.
    Интересно е винаги първото посещение. То пази най- ярък спомен за това как си пристигнал, и как си се върнал от там. На малкият пирс в Уранополи всички са различни – кой дошъл като турист да позяпа, кой с намерения да бъде поклонник. След 4 дни, на слизане от ферибота, хората са променени. Света Гора го умее това – да променя хората. Смирява ги. На всеки е дала някакъв урок.
    След посещението ми там, се запознах и с други хора, които са посещавали Атон. Не ни стигат и 2 часа да споделим преживно и видяно. Както казах, такова е мястото. Не може да се обясни, трябва да се види.