Начало Идеи Гледна точка На гарата
Гледна точка

На гарата

3660

Влакът не идваше. Нещо повече. Никой не му знаеше разписанието. Но касиерката на гишето продължаваше да продава билети. Хората се трупаха и вече бяха напълнили чакалнята. Вътре беше топло, огромната печка в средата на помещението равномерно бумтеше. Дори един с ватенка се беше изхитрил да си препича филийки отгоре. Той беше с толкова дълги мустаци, че си ги беше завързал отзад на врата да не би да ги опърли.

Всички пейки в чакалнята бяха заети до една. Ако някой станеше, към мястото му се спускаха десетина души и веднага наставаше олелия и крамола. Затова тези, които бяха заели места, внимаваха за нищо на света да не ги напускат, освен в съвсем извънредни случаи. Така например на черноборсаджията с брезентовата торба, в която носеше парите си, вече страшно му се пикаеше, но той знаеше, че стане ли веднъж, после няма да си намери място. А място му трябваше, защото все не успяваше да преброи точно парите си, постоянно плюнчеше палеца си и бъркаше в торбата да брои, но все объркваше сметката. Толкова плюнка беше изхабил вече, че езикът му се беше превърнал в парче дърво.

На съседната пейка лежеше родилка, която стенеше. Около нея се суетяха две възрастни жени, едната се усети по едно време, изтича до стаята за персонала и помоли да стоплят вода. Чистачката се зададе с пълна кофа, изгони мустакатия с филийките, но преди това го помоли да вдигне тежката кофа и да я сложи отгоре на печката.

По-натам, на друга пейка лежеше старец. Лицето му беше бяло като восък и близките му май знаеха, че вече е пътник, защото предвидливо бяха пъхнали между пръстите на скръстените на гърдите му ръце свещичка и имаха готовност веднага да я запалят, щом предаде Богу дух.

Четири войничета бяха окупирали една от пейките и не мърдаха, въпреки че навярно вече страшно им се пушеше, защото пред тях по права линия седеше момиче. Момичето се правеше, че спи, за да не среща постоянно острите като щикове погледи на войничетата, които не я оставяха на мира, ами постоянно я бодяха на най-различни места по тялото ѝ. Но по едно време майка ѝ грабна от багажа едно одеяло и я зави и тогава от гърдите на войничетата едновременно се разнесе такъв тъжен поплак, сякаш се беше спукала гумената лодка на четирима корабокрушенци.

Двама стражари с избръснати вратове минаваха от време на време между пейките и сритваха краката на тези, които ги бяха изпружили. Те също така внимаваха някой да не яде семки и да плюе шлюпките по пода.

Един човек беше обикалял по скалите и беше набрал цял чувал костенурки. Но на костенурките явно им стана топло, защото почнаха да мърдат, а тъкмо тогава човекът задряма. От мърдането чувалът се катурна и костенурките плъпнаха по пода, а жените, съзрели под пейките змийски глави, започнаха да пищят.

Пищенето им съвпадна с виковете на родилката, жените около нея се засуетиха, оня с мустаците скочи и свали кофата от печката. Някой дръпна и одеялото от снагата на момичето и го занесе при родилката и войничетата отново замръзнаха като на стенопис. След малко сред общата олелия се чу гласът на бебето. В тоя момент синът склопи очите на баща си и запали с клечка кибрит свещичката в ръцете му.

Тези до голямата дървена врата на чакалнята към перона първи разбраха, че влакът е пристигнал. Хората наскачаха и се юрнаха натам. В бързината някой бутна брезентовата торба на черноборсаджията и по пода се посипаха пари. Тичешком хората се навеждаха, сграбчваха по някоя банкнота и хукваха пак към вратата.

Скоро чакалнята се опразни. Останаха само родилката с бебето и двете жени край нея и покойникът с догарящата свещ между пръстите му. И костенурките, които потракваха с корубите си под пейките. Сред общата суматоха никой не разбра, че влакът, който беше пристигнал и на който всички се качиха, е в другата посока.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора