5
1858

На живот и смърт

Родина, в която господства неразумността, става чужбина.
Йоханес Бехер, Защита на поезията

Сърцатият мъж ще открие навсякъде своя родина.
Шилер

Имах един безценен приятел в Торонто – и все още го имам. Да ми даде Бог да го имам още дълги, дълги години. Той е ветеран, изгнаник от първото поколение политемигранти. Избягал беше по един невероятно авантюристичен начин нейде към края на 40-те, когато се наливаха основите, а родните приемници на Железния Феликс изтребваха физически всички другомислещи. Изтребваха ги така, както биеха Паниковски от съветската класика: поединично, на групи, по цели колективи. Дошъл редът и на моя приятел, чиято съдба като секретар на една опозиционна средношколска организация била предрешена. Той обаче не мислел така, той пожелал и сам да участва в биографията си, предпочел собственото решение пред предрешеността на обстоятелствата, свободата пред смъртта предпочел и миг преди да го арестуват си плюл на петите и – дим да го няма! Обстоятелството, че свободата е заставена да оцелява в бягство, не бе негова вина, а вина на цивилизацията ни – той е не автор, а жертва на това обстоятелство, което говори за моралния банкрут на цялата епоха. Емигрирал в първа младост, още незавършил гимназия, докато всичките му съмишленици на родна земя били я ликвидирани, я пръснати по многобройните изтребителни концлагери на мира и социализма. Отвратен и от насилието на Изтока, и от безразличието на Запада към съдбата на народа ни, моят приятел обърна гръб на политиката и лице на икономиката – запретна ръкави и развъртя бизнес. Нещата потръгнаха и с годините и десетилетията приятелят ми се позамогнал – да се замогне човек в страна като Канада, не е чак толкова трудно. И когато някъде през 80-те режимът започна от кумова срама да флиртува дискретно с изгнаниците и да разрешава кое-що на политическите ни емигранти да посещават родината, моят приятел реши да се възползва от великодушието на Народната власт. Тръгна за София някакси и от мое име – като програмен редактор в една вражеска радиостанция Славянският комитет ми бе отнел правото на отечество, анулирал бе ведомствено принадлежността ми към българската нация, бащинството на баща ми и майчинството на майка ми анулира, цялата ми генетика скоропостижно пренареди. От родните бойци на тихия фронт аз бях причислен не към общността на приятелската (икономическа), а към контингента на вражеската (политическа) емиграция. Благодарение на тази селекция в отечеството мен ме чакаше на гюме десетгодишна задочна присъда, заедно с петдесетината колеги от “Свободна Европа” (като изключим десетината ченгета измежду тях), аз все така си оставах враг на народа и предател на родината, който трябва подобаващо да бъде възмезден от меча и щита на партията. Приятелят ми бе прехвърлил вече 60-те и след като бе изживял не по своя воля повече от половин живот по широкия и пъстър свят, копнееше да доизживее годините си по родните места. Взе си билет само в едната, в родната посока, но с междинно кацане в Мюнхен – да ми погостува ден-два в баварската столица, да остави някой-друг спомен от безбройните си митарства по света при мен, от мен пък някой-друг попътен копнеж по отечеството любезно да вземе със себе си по маршрута за София. Простичката му и така леко осъществима на пръв поглед мечта да заживее в родината се оказа обаче химерна. Само след два месеца човекът потегли обратно за втората си родина – отново с междинно кацане в Мюнхен. На въпроса  ми какво се е случило, пътникът между световете отговори: “Не става, не става, Митко, тази страна за живеене.” „Как, ама съвсем ли не става?” – запитах аз шепнешком с последна, с най-последната и сиротна надежда. „Повече от съвсем” – отвърна той с безнадеждност на надеждата ми. Бяхме огорчени и двамата – страната, в която си роден, и в сянката на чиито дървета си израснал, на чийто език си проговорил за пръв път и с чиято култура си закърмен, да не става за живеене,  не е шега работа – това обстоятелство и собственото ти, и личното ти живеене под съмнение поставя. Тогава не знаехме, не подозирахме дори тогава ние, че голямото, екзистенциалното разочарование тепърва ни предстоеше. То търпеливо поизчака десетина години, но не ни отмина.

И така, върна се по живо, по здраво приятелят ми в Торонто, прелетя като волна птица от страната, която не става за живеене, обратно в страната, която става за живеене, поживя там петилетка-две, понатрупа още парици и преди някоя-друга година отново литна за София – отново с междинно кацане в Мюнхен. Междувременно бе прехвърлил 70-те и се прибираше отново с еднопосочен билет в България – този път не за да живее в родината си, а за да умре в нея. Като свободен човек в едно свободно, в едно новоосвободено Отечество да умре. Патриотизмът мира не му даваше: след като не успя да остави биографична диря на родна земя, поне костите си на родна земя бе решен да остави. Заедно с едно крупно наследство, замислено от него като база за една частна благотворителна фондация. Само след две седмици обаче аз отново го чаках на мюнхенското летище. Думите му ме смаяха: “Митко, тази страна и за умиране не става.” За да установи, че България не става за живеене, му бяха необходими навремето цели два месеца, а сега само за две седмици стигна до извода, че България и за умиране не става. Скоростите на тези разнопосочни констатации нарастваха обезпокоително и с този печален рекорд в спомена приятелят ми се завърна да умира в Канада. Където си живее здрав и читав и до ден днешен. Пожелах му да ме покани и на стотния си рожден ден, за да си поговорим за родината, но той отвърна, че не само такава дума – и такова понятие в биографията му вече не съществува, че там, където е България на глобуса, за него има само една малка, нащърбена с географските ни граници дупка. А най-малко в недостиг на родолюбие можеше да бъде обвиняван този рядко благороден човек. Неговата интернационална биография е живо опровержение на тезата на Лудвиг Бьорне, че опознаването на далечни и чужди страни е извор на родолюбие. Оказа се, че както има страни, чиято политика може да превърне един национален нихилист в родолюбец, така има и страни, които превръщат природното ни родолюбие в нихилизъм. За съжаление и Народна Република България, и Република България се оказаха от последните.

Констатацията, че България не става за живеене, бе направена в дебрите на живковизма, докато обстоятелството, че същата България и за умиране не става, бе регистрирано в разцвета на демокрацията. Този факт само допълнително нагнетява тревожността, с която споделям тези си меланхолични размисли. Защо хора, които една властолюбива и цинична партия насилствено е лишила от правото на родина, и след гибелта на комунизма не могат ни да живеят, ни да умират в нея?  Защо и на цял един народ не му се живее на родна земя? Защо, ако имаха като моя приятел сънародниците ми на разположение един резервен канадски вариант, България щеше да опустее начаса? Защо, след като еднопартийният деспотизъм прогони хиляди българи в изгнание, демокрацията не само че не ги върна обратно, а продължава и днес да ги прогонва? Защо и в карцера на комунизма, и под слънцето на демокрацията, емигрирайки, бягайки от страната си, хиляди мои сънародници гласуват с краката си? Защо, както писа неотдавна един роден поет, ние открай време обичаме нашата родина със силата, с която ненавиждаме нашата държава?

Гостувайки ми в Германия само десетина дни преди да бъде убит на моста “Ватерлоо” в Лондон, Георги Марков ми каза с пророческа мъдрост: “Че ще се избавим един бъдещ ден от комунизма, за мен съмнение няма. Как обаче ще се отървем от балканизма, акълът ми не стига.” Тогава не му повярвах – сега виждам с очите си смазващата достоверност на тъжните му думи.

Коренът на злото се крие може би в едно лекомислено пренебрегвано от нас обстоятелство: ние натоварихме младата ни демокрация с очаквания и надежди, които никое обществено устройство не е в състояние да реализира, които не са предмет на политиката и просто нямат политическо съдържание. Ние наивно повярвахме, че демокрацията ще ни направи не само по-свободни и по-богати, а и по-добри и по-благородни. Такива чудеса демокрацията не прави – ако обществено-политически системи можеха да облагородяват цели народи и общности, светът отдавна да се е превърнал в небесен рай. А той си остана старият земен свят на злини и пороци. Всеки от нас е свободен сам да потърси път към съвършенството, но колективен изход няма – още по-малко обществено-политически. Демокрацията не е инкубатор на християнски добродетели и на рицарствено великолепие – сама по себе си тя няма да ни направи нито по-добри, нито по-лоши. Демокрацията само ще даде простор за външна, за обществена изява на вътрешното ни съдържание, ще ни предостави и обезпечи, ще възстанови потъпканото ни десетилетия наред право на собствен избор да бъдем едните или другите. (Или, казано с опростителството на ремкианеца академик Михалчев, от едно спукано гърне може да изтече само онова, което е вътре в него.) Т. е. демокрацията ни позволява да се видим и себеразкрием не такива, каквито целят да ни произведат в идеологическите си лаборатории некрофилните граждански утопии на деспоти и деспотчета, а такива, каквито сме си в действителност, такива, каквито нашият собствен избор, нашият собствен път ни е изградил. С други думи, такива, каквито сме се себеизградили. И ако портретът не ни харесва, няма вече кого да обвиним, освен себе си – става дума не за моделиран от неумолими обществени регламенти образ, а за автопортрет. За разлика от недемократичните системи, които са копия на самозваните си господари, всяка демокрация приема, придобива и носи облика на хората, на личностите и народите, които я населяват, които са я избирали и които я изграждат и структурират. Ако един абсолютен монарх може да каже: „Държавата – това съм аз!”, едно демократично гражданство трябва да каже: „Държавата – това сме ние!”. С всичките си недъзи и добродетели. И най-съвършената демокрация не може да се издигне над равнището на избирателите си, не може да бъде по-морална, по-благородна, по-цивилизована от хората, чиято производна тя е – установи Бърнард Шоу. И ако това е обезпокояващо, има и нещо окуражаващо: и най-несъвършената демокрация не може да бъде по-неморална, по-неблагородна, по-нецивилизована от избирателите си. Сиреч от нас самите. Както диктатура и граждани се самоигнорират взаимно, така демокрация и граждани се себесъдържат взаимно. Единствено и само тази реципрочност решава дали родината ни ще бъде място за живеене или място за умиране.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияРисуване със светлина
Следваща статияЗа истината в любовта

5 КОМЕНТАРИ

  1. Имаше един филм на Кончаловски, правен почти емигрантски в Щатите, та там главният герой, избягал от затвора престъпник, предпочете смъртта, качен в последния си полет към Нищото върху влака-беглец.Велик филм.
    Подобна екзистенциална нишка сме виждали преди това в книги на Хайнрих Бьол( тук бяха го позабранили малко), в романа „Мадрапур“ на Робер Мерл, но разбъркани в други сюжетни обстоятелства. Да, дори и емиграцията, дори и смъртта не те правят освободен напълно от вързаната за косата на съдбата ти замисимост от пъклената червена зараза. Омерзението, каращо те да се откажеш от драгоценното си право на родна стряха, на роден език, бягството и скокът в неизвестността са почти равностойни на самоубийство. Некакъв бит, никакви пари, охолство и широта около врата, ведър въздух, удобно кафене и чувство за защитеност там, в далечния град, не могат да отлепят проникналата в порите ти вечна омърсеност от досега с комунистическата проказа. Тя ще те преследва до гроб, а и в отвъдното. Понякога Смъртта е най-добрата приятелка, по-добра от самоспасението. И затова стихотворението, така добре вместено сред атрибутите на идиотската идеология, затрила отечеството ни, продължава да е актуално при днешните всевъзможни промени в страната ни. „Като на някакво животно в клетка очите светкаха във мрака“, колко точно отговарят думите и за днешния триумф на комунистическата банда.
    Но нали днес два милиона сънародници са при „Филипините и едрите звезди над Фамагуста“, нали ако всички емигрират, тук ще остават до смъртта си само турските и ромските популации. По-скоро упование и морална позиция можем да търсим от останалите правостоящи сънародници, предпочели мизерното опропастяване на живота си поради несъгласието си се инжектират с комунистическия бацил. Разбира се, всеки българин от чуждия бряг може да дарява с насърчаващо послание клетниците тъдява, може и с филантропски постъпления да се грижи за бащиното огнище. Едва ли можем да се надяваме на създаването на двумилионна легия от емигранти, готови да се прекосят Дунава с оръжие в ръка и да освободят от БСП, ГЕРБ, АТАКА и най-вече ДПС своето Отечество.

  2. След днешната поредна манифестация на правителствен гьонсуратлък на фона на перманентната демонстрация на взаимна непоносимост между българи и комунисти, между българи и милиционери, между българи и турци, между българи и московски подлоги, мимикриращи „национализъм“, си даваме сметка, че не само социални, икономически, политически различия разширяват пагубно пукнатините в основата на надписа „Съединението прави силата“, превръщайки ги в непреодолима вече пропаст.
    Пукнатините между българите и комунистите може да послужат скоро и за окопи.
    Днес излиза главната и недоизказана причина, таена подсъзнателно и караща участниците в протестите да набират злоба и готовност към радикализация. Защото се оказа, че преди комунистите имаха и властта, и парите, те владееха живота на робите. Днес отново наблюдаваме същото: комунистите имат властта и парите, те са владетели на живота на робите. Никакви разлики между тогава и сега, само през последните 24 години слушахме и слушаме честичко: ДС – това, ДС – онова, ДС, ДС, ДС …

  3. Някога един глас можеше да бъде опора в чувството за изолираща самотност на нехаресващите комунистическия триумф българи. Премълчаването и замъгляването на несправедливостите, които времето и съдбата хвърлиха върху поколенията, живели през социалистическата диктатура, не могат да заличат значимостта на хората, имали достойнство да работят за свободата на народа си. Ето такъв пример: Джилда Карол.
    Свинщината на комунистическата пропаганда още вмирисва историческите пътеки на обществото ни, романите на духовно пропадналия Богомил Райнов позорно описваха емигриралите българи в западните страни като предатели, изменници, естествено заслужаващи „най-сурово възмездие“. Услужливи медийни босове четвърт век след краха на комунистическата система венцехвалят достойнствата й, а жалката картина на онези бедняшки години на каскетна уравниловка и борба за бира в кафяви шишета в сладкарницата ( това днешните поколения не могат да го разберат и по-добре) се докарва за изгубен Рай. Всеки завръщащ се у дома българин, още от прага тук забелязва колосалната разлика между „гнилия запад“ и родната посткомунистическа гледка. И ведро казва на тукашните обитатели: „Е, там не е чак толкова хубаво“. Когато по границите ни вече не напират и гладуващи африканци от най-прашасялите пущинаци, трябва да си дадем сметка докъде пропаднахме в пътя, очертан от Държавна сигурност и комунистическите „национално-отговорни капиталисти“.
    Всъщност, разликите в лозунгите на някогашния болшевишки вожд и днешните му верни червени последователи у нас доведоха метаморфозата на идеологическия пашкул до гротескни съчетания: за Ленин комунизмът бе социализъм плюс електрификация, днес БСП продължава делото: социалистическа власт плюс АЕЦ Белене. Аз бих добавил: ДС плюс ДДС.

    • Аз не бих бил толкова краен. Не бих бил и толкова дистанциран, защото интелектуалните превземки в стил „аз нямам нищо общо“ са достатъчно изтъркани и достатъчно неубедителни. Да не споменавам, че са и безрезултатни. Сякаш самопровъзгласилите се за интелектуалци са призвани единствено да се наливат с уиски, коняк или най-обикновена гроздова, докато си интелектуалничат из кръчмите, а тълпите трябва да ги възпитава някой друг. Изобщо, тази изтъркана, комунистическа, болшевишка нагласа, че елитите могат да съществуват извън социума, е толкова абсурдна, че ми се ще да шамаросам един-двама отявлени претенденти за принадлежност към подобен „елит“. Подир 23 години тотално оскотяване на нацията, довело до днешната ситуация, господинът Боби гръмко вини комунистическата пропаганда, а той самият, ангажименти в този казус няма. Тук не се обсъжда, кой трябва да се противопостави на споменатата комунистическа пропаганда, понеже туй би довело Боби до необходимостта да се срещне или лице в лице, или медийно, интерактивно, през социалните мрежи – със реципиентите на тази пропаганда и да намери аргументи, които да противопостави на нейните. Но Боби е прекалено ленив и извисен, за да губи ценното си време в образоване на тълпите. За него е достатъчно да хули нищите, та да се насладим всинца на неговата извисеност. Колко и как Богомил Райнов е описвал българите, аз отдавна съм забравил. Блудкавите му социалистически криминалета бяха изтрити още от клетата Агата Кристи, далеч преди да се сблъскам с Хамет, да речем. Или Гришам. Но това са си празнословия. Трябва ясно да се разбере посланието на текста, под който словоблудстваме, а именно – има много работа за вършене, тя не може да бъде свършена с една декоративна табела „ДЕМОКРАЦИЯ“, залепена на входната врата и отговорността за свършването на тази работа лежи на плещите на всички ни. Та господинът Боби да се пробуди, да пробуди и спящите около него и да се осеферят малко, че от феодални старци и кръчмарски интелектуалци, България е заприличала на същичкия този нужник, който дружно и съвсем систематично оплюваме.

  4. Г-н Стоянов, приемам вашата справедлива критика, даже и шамарите, enjoy.
    Веднъж, през 1961 г. ни бяха строили в П-образна форма в двора на несъществуващото днес 89-то училище на ул.Будапеща, щеше да идва важен началник на гости. Бях малчуган с къси панталонки под ученическата престилка, по едно време ми се припишка и свободно, дори демократично излязох от редиците, прецапвайки двора към тоалетните. На връщане ме пресрещна на стълбището другарката Христова и ми изсъска: „Ждребев, Вие сте саботьор!“, да си призная, уплаши ме не толкова, че се обърна към мен с фамилия и на „Вие“, колкото с непознатата и страшна дума „саботьор“, веднага ми се допишка отново…
    Оттогава все съм си уплашен и се крия по кръчмите( правилно сте ме локализирали), наливайки се с каквото падне.
    Обаче се оказа, че в детството си очевидно не съм се страхувал достатъчно изявено, та по-късно ме изпратиха войник в една особено приятна трудова част, където имаше в повечко и шамари, и идеологическо възпитание имаше, че и бая смъртност над нормата имаше. Да не описвам какво беше, че ще ДС-наблюдателите ще се разчувстват или пък направо ще ме изкарат черен неблагодарник и клеветник.
    Покойният Добри Тонев бе написал блестящо : “ …стихове се пишат не когато ти е леко, а когато животът ти е длъжник“.
    Опитвам се понякога и аз. Ето, имам 32 г.стаж като учител, а пенсия никак не се вижда на хоризонта, та по този повод написах следното стихче:

    И да си Шива многорък,
    и да работиш, без да спираш,
    ти просто си един карък
    и няма да се пенсионираш.