1
825

На избори с нов късмет

lea1

На ръба на силите си протестът продължава. Ще продължи с нови сили до насрочването на избори. Една от критиките срещу протеста е, че изборите няма да доведат до промяна. Затова може би си струва да се помисли над въпроса как става възможно едно такова твърдение да изглежда валидно и как да се погрижим то да не стане реалност.

Като начало да си припомним какво означава „политическа партия”. Партиите възникват преди всичко като обслужващи групови интереси, които са били обобщавани с понятието „идеология”. Каква дума за обозначаване на тези групови интереси ще употребим, зависи отново от идеологическата ориентация. Казвам това, тъй като плътта на идеологията е в публичното говорене, спрямо което да се съпоставят и оценяват провежданите конкретни политики по области. Да разпозная себе си в даден аргумент и да чувствам удовлетвореност от провеждането на управленски решения е въпрос на идеология. Това понятие е важно, тъй като въвежда легитимността, т.е. валидността на представеното, акцентирайки едновременно върху публичната битка между различни визии за правилното управление на „всички” отвъд частните групови интереси. Затова идеологията не е догматика, не е веднъж завинаги, на живот и смърт, а обратно – самите ляво и дясно, либерално, републиканско и консервативно и т.н. търпят развитие, комбинират се по нови начини тъкмо в зависимост от легитимността им пред гражданите. Става въпрос за непрекъсната динамика между различни групови интереси и цялостното население на държавата.

Тезата ми е, че кризата на представителството, станала особено осезаема по време на изборния процес, е следствие и на криза на идеологическото говорене.

Стъпвайки върху всекидневния си опит в постсоциалистическа България, бих казала, че думата „идеология” тук събужда спомени отпреди 1989 г. и едновременно с това изглежда като притежание само на политическите партии отвъд гражданите, които партиите би следвало да представляват. „Идеология” е мръсна дума, защото означава едностранчив диктат на интерпретацията (вероятно на марксистко-ленинската), а не множество интерпретации. Второ, при открито заявяване на идеологическа позиция сякаш директно представяш себе си като привърженик на дадена партия. А нали партиите са компрометирани и политиката е мръсна работа, затова не е добре да си цапаме ръцете.

Незаявяването на идеологическа позиция e опит да държим ръцете си чисти, защото е бягство от партокрациите. Обаче заедно с това е и отдръпване от битката на визии за това какво е доброто общество, отдръпване и от представителство, заради нелегитимността на официалните представители.

Но плътта на идеологията е в публичното говорене (писане и в предлагането) провеждането на последователни политики от страна както на гражданите, така и на политическите представители. Различието се очертава в конфронтацията между предложения от страна на групи, заявяващи своите интереси. При липсата и на двете в съчетание с отхвърлянето на думата „идеология” се отваря пространство за популизъм, национализъм и черен PR по време на предизборните кампании.

Тъй като проследих „битките” и развоя на предизборната кампания за общинските избори във Варна тази година, смея да твърдя, че ниската избирателна активност се дължи на невъзможността на избирателите позитивно да идентифицират себе си с наличните политически представители. Това е така поради безмилостната компроматна война и липсата на каквото и да е обсъждане на проблемите на управлението на града. Така партийните субекти, колкото и взаимно да се клеветят, са рамо до рамо в пазенето на статуквото, което е да се държат гражданите далеч от визиите за това как да живеем съвместно. Същото се отнася за предизборната кампания на парламентарни избори 2013 г., за които симптоматично не мога да си спомня нито едно дискусионно студио. Именно така бива възпрепятствана възможността позитивно да се идентифицирам, т.е. да бъда представян. Остава наказателният вот, вотът срещу, предизвикващ празното усещане, че няма за кого да се гласува. Това усещане, че всички някога докоснали се до политиката, са маскари, услужливо бива подклаждано именно в предизборните капмании, предизвиквайки мечти за поредния нов.

В такава политическа ситуация друг изход е популисткото говорене през „народа”. Затова нека да си припомним, че Бойко Борисов беше толкова позитивен герой на нашата болна европейска демокрация, защото е човек от народа, т.е. човекът, идващ отникъде, новият човек. Опасната хлъзгавост на думата „народ” е широко обсъждана и анализирана от българските социолози и изследователи. Но бих искала да припомня, че първо, тя лесно се етнизира – например версията „Ще гласувам срещу ДПС, защото турците ще ни превземат, и срещу купените цигански гласове”, лесно обединява срещу, но не може да даде проект, лесно се поддава на консервативни интерпретации – „народът е глупав и неспособен” – и в този смисъл е в полза на статуквото, но не и на гражданите. В капана на „народа” тази година попаднаха февруарските протести и парламентарните избори 2013.

Борейки се за демокрация в настоящия протест, аз вярвам, че се борим и за разумна предизборна ситуация, в която биват обсъждани въпросите на общото ни управление и биват наказвани всички, които рамо до рамо си се калят, за да ни държат погнусени надалеч. Нека да спрем да копнеем за новия човек, а да се опитаме да практикуваме демокрация по нов начин в една бъдеща предизборна ситуация. Затова смятам, че говоренето за нов изборен кодекс измества проблема. Сигурна съм, че няма да са малко тези, които ще кажат, че това е едно нереалистично предложение – как да накараме партиите да водят свястна предизборна битка. На тях ще кажа: не вярвам да стане бързо, засега политическите субекти не показват, че се учат.

Затова на ръба на силите си протестът продължава.

 

Леа Вайсова е докторант по социология в Нов български университет, хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на сборника Портрети на изчезваща София (в съавт., 2012) и на публикации по съвременна политическа философия, социална теория и социология на околната среда.

 

Още по темата: Срещу конспиративната интерпретация на протеста

 

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов

1 коментар

  1. Трябва де се посочи една очевидна даденост: Докато разпадът в политическата ни система след злополучното включване на Симеон Сакс-Кобурготски разкъса двуполюсния модел, днес модел изобщо няма. Имаме твърдоглавието на комунистическата порода от една страна срещу разделената и разпокъсана останала част на българското население. Българското население е увредено поколенчески през последните седемдесет години, смазано, потискано от комунистическия режим, лишено от граждански ориентири, напълно заблудено по какъв начин може да преодолее последиците от впилата се в тялото му колония от червени паразити. Днес няма идеологически аргументи, които да крепят зверската жажда за перманентна власт на БСП, лишена от някогашния член първи в Конституцията. Феноменът „комунисти“ продължава да съществува единствено заради разбойническо-кастов принцип, беловласи баяти велможи и простовати беловласи четници от репресивните апарати, желаещи да оставят властта и облагите от властта на всяка цена в ръцете на своите наследници. Демагогията им за някаква социална грижа към населението никак не съвпада с кастовото им статукво на господстваща класа на национално-отговорни капиталисти, точно те са богатите, те неизменно упражняват властта от 1944 г.насам, точно това е кастата на олигархията. Питат ехидно: „какво е олигархия“, уверени в мимикрията на своите политически подразделения, създадени след 10 ноември 1989 година, които успяха да измамят населението, че има партийна алтернатива, на която то да се довери. Надеждата за постепенна филтрация на комунистическите рецидиви и оздравителна еволюция в общественото съзнание се съзерцава за съжаление единствено сред една много малка част от постоянно живеещите образовани хора в България, при това съсредоточени в два-три големи града.
    Лоша тенденция в изборното статукво е и наличието на малцинствена турска компактна маса, феод в държавата, сляпо спазваща регионално-феодално подчинение на дс-бейовете си от ДПС, без да има каквато и да е политическа солидарност към българското население и тъкмо тази архаична раздалеченост все повече добива омразни очертания. Турското малцинство не гласува заради някакви политически идеи, то гласува за своята партия. Днес никой българин не би могъл да харесва турци, гласуващи безропотно за лидери като отвратителния и безпринципен Местан, с чиято помощ се крепи исторически прокълнатата червена върхушка. Нещо повече, българската милиция окървави главите на български граждани, охранявайки български депутати от турски произход. И ако наглата муцуна на украинския гражданин не се тревожи с подаването на оставка, Местан нямаше морален никакъв изход, още същата нощ трябваше да оттегли подкрепата си към кабинета. Ролята на Сидеров , връщането на ГЕРБ в Парламента говорят не за държавническа отговорност, а за зле прикрита васалност към ДС и КГБ. Протестите пред Народното събрание са стихийни и слепи, те някак консолидизират несъгласните с комунистическата хегемония , но не притежават оръжието за решителен изход, а то е ясно изявена готовност за гражданска война. Нещата ще стигнат рано или късно до крайни сътресения и до откъсване на югоизточните региони в косовски вариант. Ето защо незабавната оставка на това правителство е изключително наложителна.