0
3139

На лов за вещици

„Вещиците“

Роалд Дал е известен с „пренебрежителното“ си отношение към чувствителността на детското възприятие, иначе казано, литературното му творчество е наситено с повече или по-малко зловещи образи и сцени, в които полетът на приказната фантазия често граничи със сюрреалистичен „терор“. Сега си представете какво би се получило, ако към подобна авторска стилистика се прибави въображението на фентъзи-хорър майстора Гийермо дел Торо (помните ли неговата гениална „детска приказка“ „Лабиринтът на фавна“?). Двамата обединяват подходи в новата екранизация по „Вещиците“ на Роалд Дал, над която Дел Торо работи с още двама съсценаристи. На напористия в афроамериканската тв тематика Кеня Бариш явно дължим неочакваното пренасяне на действието на книгата от Норвегия и Великобритания от 80-те години в щата Алабама от края на 60-те, което води след себе си не само трансформация на главните персонажи, но и логичната намеса на мотиви за расова и социална дискриминация, неприсъщи за литературния първообраз. А на Робърт Земекис дължим очакването за смислено забавление „по детски“, което май не се оправдава.

„Вещиците“

Поучителната история, че вещиците съществуват НАИСТИНА и са особено опасни за децата, чуваме от „първа ръка“ от момче, което отива да живее при баба си, след като родителите му загиват в автомобилна катастрофа. Едва преодоляло шока от драматичната житейска ситуация, момчето се сблъсква с истинска вещица, а после с баба му, знахарката, заминават за крайморски хотел, където под прикритието на Кралското дружество за борба с жестокостта към децата заседава световен вещерски събор. В компанията на домашния си любимец, бяла мишка, момчето се оказва неволен слушател на грандиозния план всички деца по света да бъдат превърнати в мишки с помощта на специално разработена отвара. За съжаление той става и първата жертва на въпросната Формула 86… И така нататък. Като изключим алабамските нововъведения, киносюжетът си тече в очертаните от книгата рамки до самия край, с подобаващи дози натурализъм и зловещина в откровените традиции на Роалд Дал.

През 1990 г. първата екранизация на „Вещиците“ на считания за чешит британски режисьор Никълас Рьог („Човекът, който падна на Земята“) залага на Анджелика Хюстън в образа на Върховната вещица и на фабриката за кукли и ефекти на Джим Хенсън. Необходимата злокобна атмосфера е постигната, а най-сериозният упрек, който филмът отнася, е за промяната на финала (наистина драстична намеса в „архитектурата“ и посланието на Роалд Дал). Благодарение на специалните ефекти тридесет години по-късно вещиците вече няма нужда да носят маски, за да са страховити, но дори политическата коректност не може да ни затвори очите пред факта, че Ан Хатауей в ролята на Върховната се превръща малко нещо в „бялата заплаха“ (въпреки че подчинените ѝ са от различни раси и националности; което пък на свой ред „репликира“ изрично подчертаното в книгата на Дал, че вещиците от една държава нямат право да общуват с посестрими от друга националност!).

От многото „лица“ на режисьора Робърт Земекис (от култовото приключение „Завръщане в бъдещето“ (1985) и анимацията „Кой натопи заека Роджър?“ (1988), до научно-фантастичната драма „Контакт“ (1997) и трилъра „Полет“ от 2012) във „Вещиците“ най-ясно се усеща нещо от безпардонната „бруталност“ на „Смъртта ѝ отива“ (1992), за съжаление без иронията. Духът на Роалд Дал живее в този филм, дори под привнесената проблематика, но доколкото това не е най-задълбочената история на британския писател, често усещаме и лутането, и напразните усилия на Земекис да я обогати и доразвие.

„Вещиците“

Истинският проблем е в очакването, както и във възрастовата аудитория, която ще оцени екранизацията. Защото, ако „Вещиците“ не е най-ефектният резултат от обединените усилия на Земекис и Дел Торо, нито най-добрата приказка на Роалд Дал, то специалните ефекти могат да се окажат достатъчни, за да задържат вниманието и интереса на хлапета на определена възраст. Друг е въпросът, че филмът е оценен като неподходящ за лица под 12 години… И тук изскача гатанката за кого всъщност е предназначен „Вещиците“ (2020) – от стряскащите трансформации на магьосниците до милите говорещи мишлета; от високомерното отношение към афроамерикански клиенти в хотела в Алабама до лова на вещици, предприет от баба и внук и „рекламиран“ пред събрания на деца по целия свят; от дяволито зловещото чувство за хумор на Роалд Дал до каламбурите в стил анимация на Disney. И за капак – една неизменно въздействаща с мъдростта си Октавия Спенсър, която аха да поведе поход срещу расовата дискриминация, а срещу нея убедително злокобната Ан Хатауей, която на моменти напълно „открадва шоуто“ и се откроява като персонаж от друг, доста различен като жанр и фабула филм…

Дали в резултат от сложното време, в което живеем, от свръхамбиция, съчетала разнопосочни таланти, или от желание да се съберат на едно място колкото се може повече теми и поуки, но „Вещиците“ на Робърт Земекис е доста объркващ и недостатъчно забавен.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКнигата на Монел
Следваща статияПод знака на барока