0
3513

На лов за изкупление

„Убийството на свещения елен“

„Омарът“ (Награда на журито от Кан 2015) беше сюжетно налудничав филм, независимо от (анти)утопичните претенции, философските метафори и потенциала на посланието си. „Убийството на свещения елен“ (Награда за сценарий от Кан 2017) е великолепен психотрилър, независимо от странноватата атмосфера и мистично-религиозния двигател на интригата. В основите на фабулата са вградени принципите на класическата древногръцка трагедия, което не е изненадващо предвид националността на режисьора. Новият филм на Йоргос Лантимос флиртува с паранормалното, отличава се с емоции на ръба на замръзването и ни изненадва със смразяващата логика на събитията в сценария. 

Стивън е кардиохирург, а съпругата му Ана – офталмолог. Двамата имат подреден живот, чудесна къща, дъщеря и син. В същото време Стивън демонстрира подозрително близки отношения с едно странно момче – 16-годишния Мартин. Подарява му часовник, после го кани в дома си и го запознава със семейството си, а след това на свой ред гостува в дома на Мартин и се среща с майка му… Младежът постепенно се сближава с Ана и децата, а поведението му е смущаващо и обезпокоително, до мига, в който обяснява на Стивън как стоят нещата…

Кой е Мартин? Наскоро открит незаконен син? Любовник, който получава скъпи подаръци? Двусмислието и безпокойството, излъчвани от персонажа хвърлят мрачна сянка върху поведението и намеренията му и едва след края на филма е възможно да узреете за идеята за потенциално алегоричната природа на този образ.

„Убийството на свещения елен“

Йоргос Лантимос ни предлага зловещ фарс, изследвайки човешкото поведение на индивиди от различни социални класи, от „най-нормалните“ до най-откачените, все така въоръжен със своя дяволски ефикасен, безизразен, (много) черен хумор, с невероятните си реплики (които на моменти звучат като сентенции), с ледения тон и атмосферата, едновременно грандиозна и обезпокоителна, и с един системно абсурден, но адекватен наративен подход, предназначен да взриви отвътре едно самодоволно  семейно ядро.

„Убийството…“ е елегантен и маниерен портрет на заможно американско семейство, чиито ценности са поставени под въпрос, в съчетание с темите за разпадането на личността, жертвоприношението, изкупването на греховете, справедливостта, отмъщението, идеята за неизбежното и непреклонността на съдбата. Заглавието звучи тревожно, като заклинание, идващо от нищото, но обявяващо дълго и окаяно изпитание. Тонът е радикално мрачен, студен като острието на скалпел. Тежката атмосфера е съчетана с перфектна естетика, двусмислени диалози и визуална поезия от разцъфващи метафори. Заплашителната музика подчертава пленничеството на персонажите в ситуация без изход и подхранва чувството за дискомфорт, което се поражда у зрителя още с първите кадри на туптящото сърце, особено красноречиви що се отнася до проумяването на обратите в сюжета.

Визуалните решения в „Убийството…“ са тенденциозни до последния детайл, в това число умишленото „изкривяване на линиите в центъра на екрана, обсесивното присъствие на камерата, неочакваната употреба на преден и заден фарт по коридорите, видимото повторение на движенията… А звуковият монтаж на моменти граничи с агресия. Прецизната режисура допринася за формалната изтънченост на творбата и се е справила отлично с разпределението на ролите. Никол Кидман като Ана е забележителна, едновременно изтерзана и неуловимо заплашителна с играта си. Колин Фарел отново дава всичко от себе си (Лантимос явно знае как да го провокира, за да се представи на висотата на актьорските си възможности). Същевременно откритието на филма е младият Бари Кеоган (чието нестандартно излъчване в България вече познаваме от „И после светлина“ на Константин Божанов). В ролята на Мартин той е объркващ, хипнотичен и необяснимо зловещ още с първата си поява на екрана, което постепенно разтваря вратите към кошмара…

„Убийството на свещения елен“

В отделните етапи от  „Убийството…“ можете да разпознаете намигване към „Ангелът унищожител“ на Бунюел, препратки към „Теорема“ на Пазолини и към различни елементи от стила на Кубрик (най-вече в „Сиянието“), съчетани с „хладнокръвие“ а ла Михаел Ханеке (или Ларс фон Трир). Независимо дали ви звучи като алегорична притча, или трилър, дали усещате превеса на съспенса, или на психологическата драма, този филм си остава най-близо до автентична гръцка трагедия, свободно вдъхновена от различни митове (от Ифигения до Едип, минавайки през Медея), а Йоргос Лантимос е патологично жесток, подобно на гръцки бог, който ни кара да се съмняваме във всичко и във всеки момент да очакваме най-лошото. И не спира да ни изненадва, като никога не ни отвежда там, където си мислим, че отиваме. Така зрителят се оказва в капан, безпомощен пред финалната развръзка.

„Убийството на свещения елен“

Казват, че Лантимос имал специфично чувство хумор, но ако не го усетите в „Убийството на свещения елен“, не се притеснявайте – явно сте на друга честота на вълната. Едно от ценните качества на този филм е, че всеки може да извлече „изпод руините“ материал за размисъл, съобразно своята моментна или личностна нагласа.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБежанците и „християнската ни традиция“
Следваща статияКъсметът