Начало Идеи Гледна точка На пейката
Гледна точка

На пейката

2264

Едно време през терасата на кухнята на шестия етаж се виждаха златните кубета на „Св. Александър Невски”. Сега се виждаха блоковете на жилищния комплекс „Белите брези”. Преди долу се виждаха едноетажните къщички на бежанците от Егейска Македония с дворчета, пълни с дървета и лехи. Когато цъфнеха през пролетта дърветата, гледката изглеждаше тъй, сякаш някой с гигантска шепа бе минал и поръсил навред с пуканки. Улиците носеха имената на селищата, от които идваха бежанците. После новият жилищен комплекс погълна къщичките и дворчетата, а бруталното ново строителство през последните години отне и последните градинки. Сега дори и тротоарите се бяха превърнали в паркинги. Само сградите на 126-о училище и на читалище „Светлина” стояха като знаци за онова отминало време и помагаха да познаеш отгоре, от шестия етаж квартала.

Но той бе отраснал тук и обичаше своята малка част от София, въпреки че кварталът бе сменил така драстично кожата си. Неговият блок гледаше към булеварда и бе построен в каре с още три дълги блока. В карето между блоковете още навремето бяха посадили дръвчета, които сега се бяха превърнали в истинска гора, наистина дива, неподдържана, но поне имаше зелено. Единствено фактът, че градинката бе между блоковете, я бе спасил от застрояване. В тази градина, под клоните на ясена бе усетил за пръв път стрелите на любовта. Тъкмо бе завършил първи клас и бе започнала ваканцията. Още от сутринта той хукваше да си играе долу. Често се засичаха с една Роси от съседния блок, която бе навярно втори за трети клас, той така и не посмя да я попита. Роси имаше ролкови кънки и когато се понесеше на кънките по асфалта със загорелите си крачета, той започваше да се върти като пумпал в кръг, за да може да следи движенията ѝ. Докато караше кънките, на коленцата ѝ отзад се опъваха по две трогателни жилички, които направо щяха да му скъсат сърцето. Първата му любов трая кратко, защото се оказа, че Роси е дошла на гости на баба си и дядо си за ваканцията и когато настъпи петнайсети септември, тя изчезна. Но образът ѝ на малка разбойничка, която се катереше по дърветата наравно с момчетата, се вряза дълбоко в паметта му. И затова сигурно, след повече от трийсет години, успя да я познае веднага, когато веднъж с приятели влязоха в боянската кръчма „Лимончето”. В лицето на сервитьорката той безпогрешно разпозна Роси, онази Роси от онази ваканция. Сервитьорката бе с плещи на дървосекач и с яки бедра, опънали до скъсване дънките ѝ под късата мръсна престилка. Гласът ѝ бе груб, косата ѝ боядисана в червено, а в устата ѝ два от зъбите липсваха.

Реши да слезе долу, в карето между блоковете, и да поседи на някоя от пейките. Ами да, като се замислеше, той не беше слизал от години долу. Тъкмо и цигари щеше да си купи после, че почти ги беше свършил. Той пъхна кутията и запалката в джоба на ризата, взе ключовете и джиесема, щракна вратата зад гърба си и излезе на стълбищната площадка. Натисна бутона на асансьора, върху който някой си беше пробвал запалката. Асансьорът потегли сякаш от центъра на земята, но накрая все пак пристигна на етажа му. Ритна два пъти като умиращ кон и спря. Той се качи в кабината и потегли надолу.

Карето между блоковете му се стори обрасло като джунгла. Изведнъж си даде сметка, че не е слизал тук поне от десет години. Едно време, в детството му, карето представляваше огромна площадка за игра – с тревни площи, с дръвчета, с гладък асфалт, върху който можеш да караш ролкови кънки или колело. Имаше и люлки, и маса за тенис, и пейки.

Сега асфалтът, където още го имаше, се бе напукал като при земетресение. Дърветата бяха станали големи, стигаха до четвъртия, до петия етаж. Между тях растяха всевъзможни храсталаци, които служеха за леговища на глутниците кучета и на няколкото отчаяни пияници, които обитаваха квартала и тук, сред гъсталака, бяха примъкнали пейки и си почиваха през деня. Все още тук-там по алеите имаше пейки, наистина, разнебитени като рибарски лодки, изхвърлени на брега след корабокрушение.  

На някои от пейките седяха баби и дядовци, слезли долу да глътнат въздух. Настани се на една празна пейка, разпери ръцете си на облегалката и вдигна нагоре глава. И се загледа в небето. И веднага си припомни как като малък правеше същото – и му се струваше, че не облаците се носят по небето, а че той самият пътува и се носи нанякъде с огромна скорост.

Извади кутията с цигари, бяха му останали две. Запали едната и пое дима, все така загледан в небето. Изведнъж чу шум от тътрещи се стъпки. Към неговата пейка бавно, като навит с ключе, вървеше някакъв старец. Но пружината почти се беше развила, а нямаше кой пак да навие ключето. Явно бе получил инсулт, защото десният му крак се влачеше, а пръстите на дясната му ръка бяха свити като на граблива птица. Иначе не беше занемарен, запуснат, беше обръснат сравнително прилично, само от лявата страна на врата му стърчеше туфа бели косми, пропуснати от бръсначката. Навярно имаше кой да се грижи за него. Седна на пейката, отпусна ръце на коленете. Почина си малко. И сетне каза:

– Дай една цигара, момче.

Заваляше думите, но не много, разбираше му се.

Той отвори с палец капачето на кутията, погледна последната цигара вътре и му я подаде. Сетне щракна запалката. Досмеша го малко. За да кажеш на петдесетгодишен мъж момче, ти самият трябва да си на сто.

– На колко години си, дядо? – попита.

– Септември ще направя деветдесет и две.

– Браво – искрено се удиви. Значи правилно му беше казал момче, съвсем правилно.

– Дълъг живот. Много си видял.

– Животът е един сън, момче. Един сън.

– Е как така? Имаш хиляди спомени. Сигурно имаш семейство, имаш внуци, правнуци.

– Животът е един сън, момче…

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора