1
1782

На стадиона

На такава бурна реакция българското общество отдавна не е било свидетел. Никой не остана безучастен. Като че ли някой от метеорите, които мине, не мине година, застрашително приближават към Земята, беше се разбил точно на нашия национален стадион. Толкова много се писа, толкова много се изговори, но голяма част от изписаното и изговореното просто наливаше масло в огъня, нажежаваше страстите, подклаждаше скандала и, както обикновено, фактите не бяха най-важното.

Можем само да мечтаем и по други важни теми, напр. предстоящия избор на главен прокурор, българското общество да реагира толкова енергично. Защо към едното сме толкова инертни, а в другото така се фиксираме? За мен е загадка как общественото съзнание избухва по някакъв повод, а спрямо други, по-важни събития остава равнодушно. Това не е въпрос само на задкулисни манипулации, каквито безспорно съществуват. А след като се разрази някой пожар, винаги се намират хора, които да наливат масло в огъня.

При този пожар например се появиха колажи, че в английската преса българите са наречени „животни“. Медии с претенции да са сериозни, си позволиха да тиражират този фалшификат, да го раздухват и така умишлено да разпалват страстите. Защото не мога да допусна, че фалшивите новини се пускат от недоглеждане.

Председателят на Футболната федерация си подаде оставката, Стоичков се разплака, премиерът се намеси лично като арбитър в сблъсъците и скандалите.

А в случилото се няма нищо необичайно. На нашия национален стадион се случи нещо, което се случва винаги на всички стадиони. Викане, реване, трошене, палене, хвърляне – това се случва на стадионите дори когато играят петодивизионни отбори, дори когато на трибуните има едва по няколкостотин запалянковци. Хулиганските прояви продължават после по улиците и заведенията до късна нощ, дори до ранно утро. При такива именно обстоятелства става убийството на Андрей Монов през 2007 г. Както и безбройните сблъсъци по улиците, градинките, превозните средства.

Такава е атмосферата на стадионите. Дори като изключим крайните прояви на хулиганство, сбивания и палежи, поведението на публиката на стадионите е различно от поведението на публиката в залата на симфоничен концерт. Неслучайно има понятие „футболно хулиганство“. Тоест, това е нещо типично. Така е навсякъде и така е отдавна. Защо сега сме изненадани от случилото се или защо се правим на изненадани? Аз не ходя по стадиони да гледам футбол. Не ми е приятно именно поради атмосферата там. Понякога гледам по телевизията, защото камерата следи играта на терена, а не крясъците по трибуните.

Този неестествен подход ме озадачи най-много в реакциите и коментарите на скандалния мач – строят се огромни стадиони, които събират десетки хиляди разгорещени привърженици на два противникови отбора, в хода на мача страстите се разгорещяват и зрителите от трибуните също стават разгорещени противници. Така е устроен целият футболен бизнес. Това е в зародиша му. Ако публиката на трибуните би се държала като в концертна зала, печалбите мигом биха спаднали. И сега, когато се е случило нещо, което не е по-различно от случващото се винаги – изведнъж взрив от реакции и коментари! Защо се правим на ощипани моми?

Десет човека подвиквали расистки изрази и хайде, расизъм. Ами те друго не знаят. Това е цялата им лексика. Те едва ли знаят какво е расизъм. Колкото знаят какво е термоядрен синтез, толкова знаят какво е фашизъм и нацизъм. За тях това е обичайно поведение на стадиона. Това е просто тяхното поведение. Те са такива и са такива навсякъде и винаги.

Когато една възрастна жена пътува в автобуса права, те не биха ѝ отстъпили място. Ако някой им направи забележка, те биха се нахвърлили с грозни думи – „къде е тръгнала тази…!?“ А тази възрастна жена няма да е нито тъмнокожа, нито еврейка, нито циганка, нито мюсюлманка. Тя ще е кротка, смирена, добродушна българка с бяла кожа и бяла коса. Но ще стане обект на същата грубост и агресия. И това поведение и отношение го виждаме много по-често в автобуса и тролея, отколкото на стадиона. Не бива прибързано на обичайната нашенска невъзпитаност и грубиянщина да лепим етикет „расизъм“.

Затова ми се струва, че избухналата реакция на нашето общество по отношение на агитката от стадиона, е неправомерна. Преигра се, щом се стигна до там, че да фалшифицираме страници от английски вестници, за да имаме повод да отвръщаме на англичаните заради техните нападки към нас. Ако тръгнем по следата на фалшивия расизъм, няма да разпознаем истинския, а това вече би било опасно.

Не реагираме към лошото управление на държавата ни и в същото време проявяваме свръхфиксация към скандала от стадиона. Оправдаваме се че нищо не можем да променим. А с бурната реакция към скандала от стадиона какво променяме? В коментарите си се държим като ултраси един спрямо друг, отхвърляме мненията, различни от нашето, все едно сме на стадиона. Такава вероятно ще бъде реакцията и към моето мнение.

За мен най-тъжният извод е, че не умеем да изграждаме позиция. Това ни прави лесни за манипулиране. Затова и обществото ни е толкова поляризирано. Разделено като две агитки на стадиона. Това е по-тъжно от мач, на който ти вкарват шест гола, а ти не успяваш да вкараш и един. И като не успяваме на терена, изкарваме си го от трибуните. Само че така не може. Както на терена има правила и рефер, така и за трибуните има правила и съдийско отсъждане.

Англичаните видяха какви слабаци сме и ни се поприсмяха. Ако не искаме да ни се присмиват, трябва да завоюваме авторитет и на терена, и на трибуните, и в държавата.

Имаме изострени сетива и чувствителност към това как ни възприемат другите. Към това, какви сме в действителност, сетивата ни са притъпени. А трябва да бъде обратното.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗа филма „Случаят „Балерината“
Следваща статияЛегенда за отхапания език

1 коментар

  1. За времето от 1840г. до към 1930г. от Швеция емигрирали 1,2млн. души, което било около ПОЛОВИНАТА (!) от тогавашното население на страната! Само за една година през 1867-68 г.емигрирали 60 000 шведи подгонени от ГЛАДА! Да, правилно прочетохте – в Швеция тогава е върлувал глад,като основна причина за него е деградиралият и корумпиран шведски елит! (А ние жалим за двата или трите милиона българи, емигрирали през последните тридесет години,от девет милиона през 1989г.) Шведите тогава – също като българите днес през 2019г. – са избирали да избягат,а не да протестират и се борят. И не трябва да ги укоряваме,защото от гледна точка на психическото и физическото здраве,този техен избор може би е за предпочитане.