0
3536

На точното място сте

„Мястото“, реж. Паоло Дженовезе

„Мястото“ на Паоло Дженовезе е прекрасен филм, може би не чак толкова страхотен, колкото хитът „Перфектни непознати“ (чийто испански римейк излезе в края на 2017 г., а премиерата на френската версия е предвидена за октомври), но почти. И това навежда на мисълта, че италианското кино е попаднало на наистина обещаващ разказвач в лицето на режисьора от Рим.

Кариерата на Дженовезе започва с откровени комедии в началото на XXI век, но едва когато решава да добави повече драматизъм към десетия си проект, през 2016 г. се появява „Перфектни непознати“, а творецът явно е открил интересна посока на развитие. Следващата година рецептата се затвърждава с „Мястото“, от който комизмът е изчезнал напълно. Заключението е, че в италианското кино лесно се прибягва до комедия, но истинската слава идва с драмата.

Наскоро може да сте попаднали на „Била ли си на луната?“ (2015), включен във филмова седмица, посветена на Пулия, който съдържа някои намеци за интереса на Дженовезе към психологизация и размисъл за човешката природа, но като цяло си остава романтична комедия. А за преобладаващата част от българската публика първата среща с филмографията на Паоло Дженовезе трябва да е била с „Перфектни непознати“ (близо година и половина след премиерата у нас все още можете да чуете как приятели си го препоръчват за гледане). Фабулата ни приковава с театралното единство на време, място и  действие. В рамките на една вечер, събрала седем приятели на явно традиционна среща около масата, ставаме свидетели на неочакван преход от шеги и дебелашки закачки „по приятелски“ към неудобни тайни и разкрития, съсипващи взаимоотношенията им. Движещата сила на този „тайфун“ е отварянето на своеобразната кутия на Пандора, превъплътена в случая от Н.В. Мобилния телефон (в седем екземпляра). Удивителният ефект идва от привидно делничните ситуации и теми на обсъждане (върхът на айсберга), съчетани с постепенното потапяне в дълбините на общуването, където се крие истинската същност на хората и събитията. Паоло Дженовезе се оказва майстор на това „гмуркане“ и го доказва отново с „Мястото“ (чиято кинопремиера българската публика може да очаква през есента).

„Мястото“, реж. Паоло Дженовезе

В кафе-бар, наречен The Place, един мистериозен мъж се среща с „просители“. Всякакви хора се отбиват на масата му в дъното и излагат съкровените си желания, които ще бъдат изпълнени след извършването на ответната „услуга“, „предписана“ за тях в дебелата книга, с която мъжът не се разделя. Желанията са всякакви, нерядко с криминално естество. Услугите, поискани в замяна – също. Действието набира скорост, преплитайки отделните казуси по неочакван начин, прецизно консултиран с неумолимата логика на сценария и живота.

Подобно на „Перфектни непознати“, действието отново е съсредоточено на едно място и зрителят напуска The Place само колкото да му хвърли поглед през витрината отвън. Времето обаче е доста относително понятие в „Мястото“, преминавайки през неустановен брой свечерявания и зазорявания, като по този начин ни потапя в странно безвремие, където темпоралното разделение е между „работен ден“ и „самотна уморена нощ“.

Интригата, от своя страна, е доста по-динамична от тази в предишния филм на Дженовезе, защото всеки от персонажите ни увлича в своята собствена история, а те са около десетина и  въпреки пресечните точки ни разкриват индивидуални съдби, подредени в мозайката на един безразличен свят. И тук отново на преден план излиза разказваческият талант на италианския режисьор, който успява да съживи пред очите ни всеки един от тези микросветове само със силата на думите (и актьорското присъствие), без да напускаме масата в кафенето.

„Мястото“, реж. Паоло Дженовезе

Ако не ви се вярва, че на екрана „показването“ може да бъде абсолютно заменено от „разказване“, непременно трябва да видите този филм. Повествованието е едновременно лаконично и наситено дотам, че от един момент нататък напълно забравяме за възприетия от авторите похват на гръцката трагедия (когато събитията се случват извън сцената, а зрителят само чува за тях). И причината за това не е, че реалното действие е само повод за равносметка в кадъра – постъпките на героите и анализът, на който ги подлага (или не) мъжът, са еднакво значими за развитието на историята. Доста интересни са и моралните измерения на всеки един елемент от сценария, като се почне от желанията и мотивите на „клиентите“ и се стигне до мистичното естество на поведението (и природата) на главния персонаж. Библейски или не, параметрите на този сюжет са достатъчно всеобхватни, за да провокират размисъл от различно естество и да поддържат напрежението от развитието на фабулата до самия ѝ край. И също както в „Перфектни непознати“ важна роля за задържането на зрителското внимание играят актьорите, с които Дженовезе се е обградил. Трима от тях (вероятно най-интересните образи в „Мястото“) са стари познайници от вечерята на седмината приятели. А безспорно най-любопитното присъствие в центъра на този психоаналитичен мистъри трилър (маскиран като скромна драма) се пада на Валерио Мастандреа (освен в „Перфектни непознати“ може би сте го гледали в „Сладки сънища“ на Марко Белокио и в „Най-красивото нещо“ на Паоло Вирдзи). В ролята на Мъжа, енигматичното му излъчване концентрира едновременно философското послание и цялото сюжетно любопитство, бликащо от филма на Паоло Дженовезе.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЛетни размишления 2
Следваща статияАвгуст