0
751

На фокус Dimiter Gotscheff

Изданието „На фокус Dimiter Gotscheff” (ИК „Изток-Запад”) е посветено на един от най-значимите режисьори в съвременното театрално изкуство – големият Димитър Гочев. Публикуваме откъс от книгата.

Виолета Дечева и Георги Каприев – независимо един от друг – следят постановките и новаторските търсения на Гочев повече от двайсет години. Книгата им „На фокус Dimiter Gotscheff” включва двайсет и осем текста, посветени на творчеството на театралния режисьор, проследявайки творческия му път в България и Германия. Текстовете в изданието са подредени по хронология и дават на читателите възможност да се запознаят с делото на определяния като „един от най-важните немски режисьори”. Корицата и дизайнът на книгата са дело на Чавдар Гюзелев. Към изданието е включен диск с филма „Homo Ludens – играещият човек” (режисьор и сценарист Иван Панталеев), посветен на Димитър Гочев.

picture1Димитър Гочев е роден през 1943 г. в Първомай. Завършва театрознание в Хумболтовия университет в Берлин. Режисьорският му дебют е постановката „Когато гръм удари” от Пейо К. Яворов през 1972 г. До 1986 г. работи в театри в София, Плевен, Монтана, Русе, Варна и Бургас. От 1986 г. живее в Германия. Многократно отличаван на Берлинските театрални срещи; два пъти избиран за режисьор на годината от германската критика – през 1991 и 2005 г. През 2007 г. Гочев е удостоен със Специална награда за творческа чест и принос към българското и европейско театрално изкуство „Аскеер”. През 2011 г., заедно с актьора Самуел Финци, получава престижната театрална награда на Берлин (най-високото театрално отличие в Германия) заради феноменалните спектакли „Битката на негъра и кучетата”, „Иванов”, „Перси” и „Палата номер шест”, поставени във Фолксбюне и Дойче театер Берлин. През 2013 г. Димитър Гочев си отиде от този свят.

 

На фокус Dimiter Gotscheff”, Виолета Дечева и Георги Каприев, ИК „Изток-Запад”, 2015 г., оформление Чавдар Гюзелев, 18 лв.

 

Предговор

„Когато двама критици се срещнат, често има поне три мнения“ – гласи едно твърдение, включено в тези текстове. Така е и при нас. Само дето е възможно мненията да се окажат доста повече. И нищо чудно. Става дума за над две десетилетия, в които, гледайки театър и мислейки чрез него, сме имали ясно фокусиран център: Димитър Гочев.

Гочев не е само и просто извънредно театрално събитие. Той не е само „един от най-важните немски режисьори“, както пише в немската Уикипедия. Не и само име, чието споменаване в Германия спонтанно изпъва ръцете на театралите по кантовете (това не е метафора). Гочев е скандал във всички смисли на думата: в театъра и извън него. Социален и екзистенциален скандал. Радикална антропология, воюваща срещу лойта, най-вече в умовете и душите. Разтърсващ в дълбочина театъра. Радикално отношение към мястото му в живота на човека. Търсене на сценичната форма под радикалния натиск на текста и съществуването на модерния човек. Винаги започване от нулата в търсеното на театър, мислещ човека с утопиите му. Гочев бе призван да не (си) дава покой.

Немският период на Гочев бе на фокус и от България. Наистина по технически причини от началото на 90-те години. Когато си говорихме за пристрастието и интензивността, с които е удържан този фокус върху сцената на Гочев, констатирахме не без изненада, че ние – всеки от своята камбанария – може би най-системно и аналитично сме следили неговия театрален път в Германия, както и твърде редките му гастроли в България. Става дума за 28 текста. Така възникна идеята за тази книга. Трябва да има памет, казваше Митко.

Вижда се, че текстовете ни проследяват работата му през тези години не континуитетно. Че всеки от нас се е „включвал“ в неравноделни периоди и съвсем не в един и същи жанр. Решихме да подредим текстовете си не по авторство, а хронологично (принцип, спазен почти изцяло). Осмеляваме се да настояваме, че така действително се дава думата както на някои от най-възловите му спектакли и теми, така и на други, които са се оказвали „попътни“, очертавайки – поне с пунктир – най-радикалния, исторически решаващия период от неговото дело. Благодарни сме на Алмут Цилхер за множеството снимки и записи на представления на Гочев, които щедро ни предостави.

Част от тези текстове са резултат и от разговорите, и от споровете ни с Митко – повече в Германия, отколкото в България. Така те се оказаха част от дългата „репетиция“, станала и негова родина, и начин на живот. Оказаха се част също от едно не задължително единодушно, но задължително щастливо съучастничество в неговата работа като режисьор, тоест в „прекрасната клептомания“, както той я наричаше, присвояваща онова грандиозно човешко създание – театъра, – което Гочев бе убеден, че „идва от петите“.

И най-сетне тези текстове са резултат от концентрирането във фокуса Gotscheff, сложил неумолим печат върху начина ни на гледане.

Гледане колкото към театъра, толкова и към света.

Виолета Дечева & Георги Каприев

Скок в празното

Георги Каприев: Понятието за театър се променя. Интересува ме твоят театър, и то сега.

Димитър Гочев: Какво значи „и то сега“? Каква е разликата между вчера и днес?

Георги Каприев: Има ли разлика между вчера и днес?

Димитър Гочев: Има съществена – днес няма репетиция. Театърът идва от петите. Това съм го запомнил от Мюлер. Гигантско определение за хора като мен. Мисля, че го разбрах бързо. Разбрал съм го, но доколко го мога – да влязат петите в ход, да се затресе тялото, – това е друг въпрос, това го правят актьорите. Аз също се опитах… на моменти след трийсет и повече години среща с Мюлер и „Филоктет“ усетих това друсане, тая енергия отдолу, играейки – не знам думата дали е вярна… дали се играе. Текстът, който те прехвърля в друго състояние или ти дере карантията, и съжалявам, че съм се оял, лой има по мен. Ще играем през лятото „Филоктет“, ще го покажем във Варна и ще опитам да сваля поне 7–8 кила, защото с лой не може да се играе, не става.

Георги Каприев: Описваш ситуацията, която засяга актьора, сигурно засяга и режисьора. Какво става всъщност – режисьора какво го тресе?

Димитър Гочев: Треска. Не знам при другите как е. Аз не знам дали съм режисьор, но знам, че страдам от някаква прекрасна клептомания – да открадна нещо от актьора и да му го върна, естествено. Какво връщам? В повечето случаи най-добрите мои намесвания са грухтене, ръмжене или възторжени крясъци. И така се разбираме най-добре – поне с тия актьори, с които последните 4–5 години работя. Взаимен амок – това е репетицията. Без да знаеш накъде отива всичко това… Не се знае. Никога не се знае… В този смисъл Финци, Алмут… за тях представлението няма щампа, не завършва… Постоянно нещо ги човърка. И те се човъркат и продължават. То е скок в празното.

Георги Каприев: Репетицията продължава. Това е хубаво да се чуе от някой български режисьор.

Димитър Гочев: Актьорите да слушат!

Георги Каприев: Сигурно най-цитираното ти изречение е „Репетицията е моята родина“. Продължава ли да е така?

Димитър Гочев: Плюс тия животни в репетицията – актьорите. Става ни родина репетицията.

Георги Каприев: Но в крайна сметка репетицията е заради спектакъла. Да поговорим малко за зрителя! Очаква се, че в театъра ще влязат зрители да гледат спектакъла. Какво въздействие има треската ви върху зрителя?

Димитър Гочев: Аз не търся въздействието. И по време на работа или… там… на друсане с пети… не остава никаква гънка или карантия, с която да се мисли за зрителя. Мисля, че най-доброто определение за връзката театър-зрител е пак от Мюлер. Че освобождаването на актьора от зрителя е принос за еманципацията на зрителя, за себе си като зрител. Трябва по-точно да се цитира, но това е смисълът.

Георги Каприев: И въпреки това – не се мисли за зрителя, мисли се за самата работа, за петите, за тялото – в същото време твоите постановки имат грандиозен успех.

Димитър Гочев: Всъщност вече от дълго време именно заради тази интензивна работа не мога да гледам представления с публика. Срещите ми с актьора по време на репетицията са пространства, които си остават за мен друго дишане. Каквото и да е присъствие на други хора ме смущава. Имат право да крещят и да ме напсуват, нали, но за мен, в моя свят, остава Das Heilige, святото в работата с актьора.

Георги Каприев: Натоварваш зрителя, понякога, как да кажа, даже го ругаеш; това, което постановката му казва, не е ласкаво за него. И въпреки това нещата ти са успешни – има публика, много представления. На какво се дължи?

Димитър Гочев: На тая интензивна, гъста среща с актьорите…

Георги Каприев: Но именно публиката напира…

Димитър Гочев: Учудващо. Аз предполагах, че в Дойчес театър в Берлин „Персите“ ще се играе 7–8 пъти. Представлението вече е разпродадено за месеци напред. Явно, от една страна, зрителят търси една по-гъста форма, без много излишъци, но също и тази среща с актьора.

Георги Каприев: Ти си многократно набеждаван за един от корифеите на режисьорския театър. През цялото време обаче говориш за актьорите.

Димитър Гочев: Снощи имах разговор с Иван Пантелеев и с други колеги, които ме тикат към нещо, което на мен не ми е в природата. Аз не знам за какво да се смятам. Със знаещия, всичко можещ режисьор нямам абсолютно никакъв допир, нищо общо.

Георги Каприев: Чел съм рецензии в немската преса за формален театър, за формализма в театъра. С това какво общо имаш?

Димитър Гочев: Това са някакви понятия, които само критиците могат да ги подхвърлят. Как да се нарече постановката формална – откъде накъде?

Георги Каприев: „Формално“ ще каже, че сюжетът, образите и т.н. се свеждат до формата. Че се бяга от това, от което ти най-малко бягаш – телесното…

Димитър Гочев: Бягам от излишъци. Търся субстанция.

Георги Каприев: Да, ама ти ги прибираш тези неща вътре и те стават енергии.

Димитър Гочев: Да. Тази енергия може да се събере само когато има трептене във… Без излишъци… Не знам как точно да го формулирам. Аз и друг път съм ти казвал, а и ти писа в статията по повод на „Иванов“, за срещата с Мюлер, когато ми даде това стихотворение, току-що намерено в неговите хартии, на жена му стихотворението, което завършва със: „И истината – тихо и непоносимо.“ Това трябва да бъде програма за един театър, каза тогава Мюлер. Не като някакъв там нравоучител…

Георги Каприев: Какъв е Мюлер за теб? Дотук три пъти го цитира.

Димитър Гочев: Аз го цитирам по 30 пъти на ден.

Георги Каприев: Напоследък май си много болен от Мюлер.

Димитър Гочев: Не, отдавна нося тази чума… Гигантска енергия и някакво природно чудо. Езикът му. Словото му. Там при него наистина думата може да стане смърт.

Георги Каприев: В „Персите“ не се ли осланяш само на това? Защото самата пиеса не дава кой знае какви възможности.

Димитър Гочев: Тук мълча, господин Каприев! Не отговарям.

Георги Каприев: Тогава този въпрос се прескача. А Мюлер присъстваше ли на репетиции?

Димитър Гочев: Не.

Георги Каприев: Дори на последната?

Димитър Гочев: Той идваше на премиери. На 4–5 премиери. И на представления е идвал. Но на репетиции – не. Той мразеше да ходи на театър.

Георги Каприев: И ти много не обичаш да ходиш на театър.

Димитър Гочев: Е, не – аз съм и по-глупав от него…

Георги Каприев: Следя твоите работи от 1992, тоест от чисто немския ти период, и ми се струва, че хващам някакви вибрации и измествания във времето. Ще кажа какви. Първоначално това хваща нещата до „Щастливи дни & щастливи текстове“, но не включително, струва ми се, че ти като позиция към човека атакуваше празния, опразнения човек, едноизмерния човек, по Маркузе, цитирам го, знаеш, неслучайно. Не знам дали ще се съгласиш, но ми се стори и продължава да ми се струва, че някъде там нещо мръдна. Симптома, който хванах – финала на „Щастливи дни“. Последните няколко минути. Там ми се видя нещо, което някой може да нарече и сантиментално, аз няма да го нарека сантиментално обаче.

Димитър Гочев: Браво!

Георги Каприев: Един неочакван финал. Но за да има такъв финал, ние просто веднага трябва да се откажем от идеята за празния човек.

Димитър Гочев: Да, „празен“ да си остане като понятие или „пълен с клишета“. Какво друго да бъде човекът в Централна Европа?

Георги Каприев: Виж парадокс – ти протестираш срещу това, значи намират се хора, които протестират.

Димитър Гочев: Аз протестирам, че по мен има лой.

Георги Каприев: Фактът, че протестираш, че по теб има лой, значи, че не си пълен с клишета.

Димитър Гочев: А! Искаш ли откровен отговор? Винаги, откривам непрекъснато, мозъкът ми затъпява… И петите ми.

Георги Каприев: Това се отнася за всички нас. Фактът обаче, че ти виждаш това и не искаш да го приемеш, че искаш да свалиш тая лой, за да играеш „Филоктет“, показва, че има нещо там още освен клишетата, което именно създава този бунт. Стори ми се, че в този финал ти опита това нещо да го изкараш.

Димитър Гочев: Да, опитах се, натиквайки го в клишетата на музиката. Това е по Бекет. И нямах намерение да го променям. Не само защото спазвам Бекетовите ремарки, а наистина се оказа прекрасно предложението му да завърши с коя беше музиката, забравих, тоя виенски валс…

Георги Каприев: Въпросът беше за самата връзка. Това, което се получи между актьорите, което се излъчва от сцената, имаше нещо, което отиваше много оттатък клишетата. Тогава се опитах да го определя като милост към човека, като любов към човека, който, разбира се, се разпада и…

Димитър Гочев: Любов към човека, прекъсвам те – нямам. Имам любов към актьора. Има разлика.

Георги Каприев: Но това, което излезе от сцената към залата, не беше само любов към актьора. Оттук нататък започна една серия от постановки, която кулминира в „Иванов“, която вече не говори за празния човек, а за някакъв човек доволно добре душевно сложен, обаче нещо в него – не обстоятелствата, не социумът, не обществените отношения, икономическите и не знам какви още глупости, ами нещо отвътре го спира да го прояви. Мисля, в „Иванов“ то беше основното. Широката душа, топлата, талантливата, която се пльосва в някое време от своя живот, и то сравнително рано, в един гьол от скука, от щампи, от конвенции. И – за мен важното – страданието на тази душа. Страданието тогава ли ти стана тема, ако съм прав?

Димитър Гочев: Мисля, че присъства латентно и в други периоди. Не знам какво да отговоря, освен че Иван Пантелеев гледа „Самоубиецът“ и снощи имахме дълъг разговор за много неща, и чакам да дойде и Финци в София да говорим пак за финала на този Симеон. Мисля, че Санчо прави финала много добре, но мисля, че има още пространства да се чуе гърчът, който е в генетиката на човека. Мисля, че Санчо може да изкара няколко такива тона още… Той да ги чуе.

Георги Каприев: Но този гърч вече е занимание с душата, а пък ако при теб нещо е запазена марка, то е бягане от психологизма.

Димитър Гочев: От натруфения психологизъм, спасението в някакви щампи. Стриндберг, Ибсен, че даже и Чехов, това изследване… Чехов е чисто и просто по-надарен от тия другите – има някакво прескачане в други измерения.

Георги Каприев: Той пише комедии.

Димитър Гочев: Всичко е комедия при Чехов.

Георги Каприев: В едно твое интервю, което скоро четох, се възпроизвеждат твърденията на немската преса, че си смехоубиец. Аз абсолютно възразявам – умирал съм от смях на твои представления.

Димитър Гочев: И аз умирам от смях и кеф по време на репетиции.

Георги Каприев: Не, по време на представление съм умирал от смях. Спомням си „Чайка“, където три четвърти от времето се заливахме от смях. Спомням си „Лейтенантът от Инишмор“… Откъде накъде смехоубиец? Откъде го измислиха? Или с такова очакване влизат в залата?

Димитър Гочев: Не съм го измислил аз. Немската журналистика търси някакви определения – четох го това нещо… Опитват се да ме формулират – с други думи мрачния балкански субект…

Георги Каприев: Тази щампа работи ли още за тях? Мисля, че вече не трябва да работи. Това, че си мрачен балкански субект в немската култура…

Димитър Гочев: Не знам дали работи, но често им го повтарям. Напомням им го. Това е един начин да реагират, че идвам от друг свят. И съпротивата от моя страна.

Георги Каприев: Ето още една щампа на немската критика – твоите дидактики. Вменяват ти се разни социални педагогики.

Димитър Гочев: Ако това е търсене на генеалогията…

Георги Каприев: Те мислят, че ги учиш на нещо.

Димитър Гочев: А, не – аз – не! Това са глупости.

Георги Каприев: Имах разговор с Виолета Дечева буквално миналата седмица. Тя смята, че в „Битката на негъра и кучетата“ имаш едно особено връщане към по-широките в социалния смисъл теми. Някакво изчистване от екзистенциалната проблематика, даже от тази, която се носи много мощно от Мюлер, и тръгване-връщане към другия пласт, историко-политическия… Говорим за политическото широко, в смисъл на обществено съществуване, не плоско. Когато ти гледах „Германия“, останах с подобно впечатление. Изчистването на екзистенциалното, по-скоро ползването на екзистенциалното в името на някаква… не знам как да го нарека… ще го нарека политическа схематика, но няма да е вярно.

Димитър Гочев: И аз се опитвам да не бъде плоско. Аз ще го нарека друго. То е разговор с мъртвите. Без този разговор съществуването става плоско, става ежедневие. Че носиш… Не мога да ти го кажа…

Георги Каприев: Не е просто носене на миналото…

Димитър Гочев: Не, не е. Попитах Мюлер защо Грюбер – изключителен немски режисьор, който работеше в Западен Берлин – не поставя негови текстове. Не, не, той иска, каза Мюлер, и един текст на всяка цена иска да постави, такъв един текст: връщайки се от някаква чужбина, минавайки през контролата на ГДР, през границата, Мюлер пътува с трамвая, отива на гроба на първата си жена и се опитва да го разрови, за да пипне костите й. Но от срам да не го арестуват не го прави. И Грюбер иска да постави това – границата, пътуването с трамвая, слизането, на гроба… Такова нещо… Разговора с мъртвите…

19 март 2007, София

Георги Каприев

Сп. „Алтера“
4/2007 г., 4–10