0
1899

Небитие в сумрака на пещерното минало

По партизанските дири на коменданте Че днес крачат милиони ентусиасти. Крачат не само срещу капиталите, но и срещу десетте Божи заповеди крачат. Смажат ли ги веднъж под солдатските си обуща, връщане назад няма – времето ще потече обратно към сумрака на пещерното ни минало.            

Стопанисван от победилия комунизъм, животът ми никога, нито за миг не стана, както обеща в бойките си строфи поетът комунист, „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”, но нейде към края на 60-те се стъжни съвсем. В онези така негостоприемни за личността ми времена екзистенциалната ми драма се побираше цяла-целеничка в затрогващата изповед на легендарния и все пак реален Остап Бендер за конфликта му с майката-държава: „Съветската власт искаше от мен да строя социализъм, но аз не исках да строя социализъм”. А тъй като същата съветска (не просъветска, а съветска) власт господстваше пълномерно и на родна земя, ден след ден противоречието между мен и нея нарастваше – и все за моя сметка нарастваше. Изключиха ме за втори път от университета (този път без правото да кандидатствам в което и да е висше учебно заведение на републиката), арестуваха ме, подкараха ме по етапен ред на североизток, доставиха ме като пратка по предназначение и по предназвачение ме запряха дългосрочно в родната Силистра. Странна беше заповедта ми за изключване. Като погледнах в Закона за висшето образование параграфите и алинеите, с които ме изхвърлиха от академичното тяло на Софийския университет, се слисах. Изключваха ме не, както очаквах, за свободомислие и волнодумство – изключваха ме, както сочеха споменатите параграфи и алинеи, за умишлено повреждане на държавната собственост. Ако бяха по-откровени, изключващите ме трябваше да напишат: „Изключваме го, защото не мисли като нас за Бога и света”, но подобна заповед, която би устроила мене, тях явно не устройваше – устройваше ги държавната собственост. А аз се намерих в небрано лозе, тъй като не съм трошал студентските банки и черните дъски по аудиториите, чудом се чудих каква ли ще да е тази държавна собственост, която съм громил. Докато след дълги двоумения изведнъж ми просветна: под знамето на мира и социализма човекът е също държавна собственост. Правото му на образование е в ръцете на държавата, в ръцете на държавата е и правото му да говори – и мисълта му дори е не в черепната му кутия, а в ръцете на държавата, в ръцете на държавата е и правото му да напуска Силистра. Това са не негови лични, а държавни права, комунистическата държава решаваше кому да ги предостави за временно ползване и кому да ги отнеме без време. А чрез гражданското си поведение аз явно съм накърнявал този едноличен монопол на държавата, громил съм държавен инвентар, макар и инвентар нематериален. Така погледнато, съвсем естествено е държавата да се брани от вредители като мен, всички репресии над мое студентско нищожество станаха изведнъж логични, макар и с една чужда и немоя логичност.

А фронтовете на Студената война ден след ден се нажежаваха до бяло, беше време на препускаща космическа надпревара между двата лагера. Планетата ни бе разкъсвана от конфликти и вражди между великите сили, които всеки момент можеха да я опустошат и дори да я погубят без остатък, а човекът (социалистически и капиталистически) към всемира се запъти. В един исторически момент, в който малко преди да емигрирам американските астронавти без паспорт и виза стъпиха на луната, гражданинът на Народната република и с паспорт не можеше да отиде от София до Петрич – за целта се изискваше специално разрешение от милицията, наречено открит лист и давано само на политически благонадеждните, между които аз, разбира се, не бях. Младият ми живот бе блокиран целият, отвсякъде беше заварден от ведомствени възбрани, чрез които трябваше да бъда държан в рамките на обществения регламент. В онези вълнуващи времена дори дължината на косата, на брадата и на полата бяха не лично, а държавно решение, даже лакеят на комунистическия режим Левчев разказа в едно талантливо стихотворение за драмата на един юноша, дръзнал да тръгне по града с тесни панталони – драма, решена не с моралната сила на прогресивния мироглед, а с посипалите се върху юношата корави милиционерски юмруци. (Въпреки безгръбначието и безмерната му сервилност към васали и феодали, трябва да отчетем, че и такива нелицеприятни стихове е писал Левчев.) Спретнати групички прикрепени към Народната (тогава всичко беше народно – и образованието, и културата, и спортът дори) милиция доброволни отрядници ни ловяха с ласо по градските улици, натикваха ни в първата квартална берберница, стрижеха ни и ни бръснеха до кожа, след което снемаха личните ни данни и уведомяваха по надлежен ред съответно я университета, я предприятието, я кварталната ОФ-секция за стореното закононарушение. Всичко това не оставаше, разбира се, без последствия – уволненията, изключванията, изселванията си бяха в реда на нещата. Не бяха в реда обаче на моите разбирания за щастие, а щастието (не държавата) е стратегическата цел и на колективното, и на всяко индивидуално, на всяко биографично битие.

Знаех го още от съдбата на Пушкин и Чаадаев, а сега го изпитах и на собствената си кожа: въдвореният на местожителство има едно безценно предимство пред невъдворения, като Пушкин в Михайловское и като Чаадаев „во глубине сибирски руд” заточеникът просто няма какво да прави и това принудително безделие подтиква към размисъл. Всички пространства са ти отнети, всички пътища и в четирите посоки са препречени от униформени и неуниформени патрули, само пътят навътре, към теб самия е на твое разположение, от него никоя външна сила не може да те лиши. Човек е така устроен, че има генетичната потребност да тръгне, да завърви, да върви нанякъде. Така и аз тръгнах в единствената допустима, в единствената възможна посока – навътре в себе си. А тя ме отведе право в леговището на класовия враг, в гнездото на осите ме отведе: спрях чак пред микрофоните на западните българоезични радиостанции. Размисъл след размисъл в пущинака на Михайловское (Силистра) и „во глубине сибирских руд” (също Силистра) стигнах до горчивия извод, че една страна (по-скоро една държава), която ни пребива по милиционерските участъци за един плахо прошепнат след третото шише политически виц и която в първа младост ме лишава от правото дори само да кандидатствам за академично образование, не може да бъде моя духовна родина, а след като е така, няма защо да бъде и моя национална родина. Още преди да потегля към задграничното царство на хищните капиталистически акули, за да стана част от хищничеството им, аз вече се бях себепревърнал мислено на родна земя в безродственик. В разколебаното ми съзнание неусетно зашаваха строфите на любимия Есенин: „В стране своей я словно иностранец”. И тъй като не, както ни подлъга марксизмът, битието определя съзнанието, а съзнанието – битието, тялото ми послушно последва крачка по крачка мисълта. А (зная го и от чужд, и от собствен опит) когато дух и тяло се обединят ведно под доминантата на духа, спиране няма, тогава и всесилната държава кляка от безсилие. Така и не можаха да ме спрат ни гранични полоси, ни кльонове, ни капепета, ни паспортни режими, ни всемогъщите „Гранични войски”. Излетях, литнах като волна птица от летище Варна и кацнах според предназначението на маршрута чак на летище Кьолн.

За всичко това вече съм разказвал в цели романи и мемоарни есета и нямам намерение да преразказвам – кой прочел, прочел. Ще обърна внимание само на един незаслужено пренебрегван досега от мен елемент в нелекия преход между световете. И така, пристигам изневиделица аз, православният християнин, с холандски паспорт в джоба и с българска кал под ноктите в сянката на Кьолнската катедрала. Западногерманското момиче, което, рискувайки собствената си свобода, обезпечи моята, и на чийто романтичен подвиг и до днес дължа до голяма степен себе си, ме поведе към луксозното си жилище. Тя внезапно се оказа дъщеря на милионер и с това политдрамата ми се трансформираше, превъплъщаваше се като будистка пеперуда в холивудска мелодрама. Недоумявах, че подобни сюжети могат да се разиграват не само по екрани и страници, а и върху лицето на земята. Но фактът си е факт – обстоятелствата ме превръщаха в невероятен, в извънземен герой на земното ми битие. Влизаме значи ръка в ръка в огромния като селска прогимназия хол и пред мен блесва… лично Че Гевара! Блесна в цял ръст, оборудван с всичките си революционни атрибути – такъв, какъвто го знаех от искрящите багри на партийната идеологическа пропаганда: с небрежно килнатата черна барета на глава, с дългата до рамене смолиста коса, за която родните кагебисти начаса щяха да го арестуват, с лъчистата петолъчка на челото, с червената вратовръзка на врата, с комисарския плам в очите и с комисарския пистолет на кръста, към който десницата му нетърпеливо посягаше  – аха, да го грабне и да загърми с него по класовия враг! Стъписах се. За да бъде, за да триумфира на цялата холна стена в домашното огнище, коменданте Че несъмнено и в душата на домакинята ми триумфира, а аз изстенах безпомощно: „Ама Анне, какво търси този изрод в дома ти?! Че нали и аз от него бягам, и ти от него ме спасяваш!…” Последва дълго и разбъркано разяснение – урок по политпросвета започна. В хода на който Анне разказва и разказва, че, видите ли, Брежнев и протежето му Живков са лошите комунисти, а коменданте Че е добрият комунист – честен, предан, праволинеен и неподкупен: истински социален романтик. На мен обаче тази неочаквана романтика не ми понасяше – след всички ясноти на Анне всичко още по-неясно стана и аз с последна (с най-последната и сиротна) надежда запитах дали би заявила същото за нацизма, дали би дръзнала да твърди, че (да речем) Айхман е лошият националсоциалист, а (отново да речем) маршал Ервин Ромел е добрият националсоциалист. Сравнението ми засегна дълбоко, болезнено нарани чистата душа на моята млада домакиня. За нея беше истинско кощунство да сравнявам комунизма, който е само несъвършен, с нацизма, който е изцяло злодейски. За мен обаче това съпоставяне внасяше искрица яснота в океана неяснота и аз заявих, че с този боец аз под един покрив няма да замръкна – не толкова от идейна принципност, колкото от страх: неговата комисарщина ме плаши и през девет земи в десетата дори само на картинка.

От смесицата между любов и доктрина може да произлезе и нещо добро, стига любовта да победи доктрината, а не обратното. В случая победи любовта – като си грабнах очуканото куфарче да избягам от коменданте Че, Анне ме спря просълзена, просълзена вдигна телефона и просълзена се обади на баща си с молбата да изпрати двама бояджии да изстържат латиноамериканския герой от холната стена и да я пребоядисат. Впрочем не бе и молба – като член на управителния съвет и съсобственик на един от най-големите фармацевтични концерни в света и като буржоа от най-високите етажи, папа нямаше защо да бъде убеждаван, той от години всуе молеше щерка си да махне този мракобесник от дома, който ѝ бе подарил веднага щом я приеха в университета. А ето че изневиделица пристига от комунистическите дебри един незнаен чуждоземен хаймана, някакъв див балкански субект се появява мигом в дома му и само за час решава нерешимия цели семестри проблем. Всъщност не аз реших проблема – реши го любовта, любовта спечели състезанието, любовта се оказа крайният победител в надпреварата с идеологическото заслепение, а ленинизмът загуби един полезен идиот на територията на класовия враг. След драматичната препирня папа явно начаса (желязото се кове, докато е горещо) се обадил където трябва и начаса пристигнаха двама облечени не като героя от стенния постер в кауфлажни партизански униформи, а в дочени гащеризони и въоръжени не с пистолети, а с шпакли и четки работници и без капка жал заличиха коменданта от полезрението ми. Заличиха го целия и без остатък, от главата до петите. Жилището светна, ненагледно като месечина, а цялата къща замириса на прясна боя. Това беше най-сладкия мирис в живота ми, защото чрез него любовта победи във всичките ѝ вариации: и бащината любов, и дъщерната любов, и романтичната любов между Анне и мен, пострада само революционната романтика. Но едната романтика не прави другата – все таки силата на нагона надмогна силата на доктрината, пък била тя и комунистическа. А аз със задоволство констатирах колко лесно победима е комунистическата кауза, само поточе женски сълзи стига, за да я удави.

Но не беше комунизъм, само комуна беше. Прехвръкнало от Северна Америка в Европа, хипарското движение бе на гребена на вълната. То не бе поприще на работническата младеж, поприще на студентите и на интелигенцията бе, особено на хуманитарната интелигенция. Хипарството много ни радваше, много го радвахме и ние. Беше любов от пръв поглед – движението правеше и мен, и Анне, и паразитиращите около нас (пък и върху нас) съмишленици цветни и красиви, поетични и живописни, артистични и хармонични. Теорията на новата вълна, побрана в девиза „Приви любов, а не война!”, много ни хареса, още повече ни хареса практиката ѝ. Така в тон с разкрепостения, светски дух на времената и без знанието на папа, Анне превърна луксозното си жилище, разположено на цял етаж в една малка кокетна кооперация в сърцето на Кьолн (Chlodwigplatz), в комуна. Където заживяхме като под крило на ангел ведно десетина интелектуални, полуинтелектуални и псевдоинтелектуални (кое-как) безделници от двата пола. Наем, разбира се, не плащаше никой, това би опетнило неопетнения комунален идеал. Пък и за наш късмет папа нямаше как да научи за новата съдба на жилището. Никой не плащаше обаче и режийните разноски, които бяха огромни, за тях бе заделена една от многото текущи банкови сметки на папа. Когато обаче острият му капиталистически поглед забелязал, че сметките за вода, ток и парно изведнъж отскочили десетократно, един ужасен ден той цъфна – невикан и придружен от секретаря си – в това уютно гнездо на безпаричието, насладата и порока. Още на входа двамата неканени гости ги лъхна аромат на сладки треви и това не им се понрави – сякаш дявол тамян вдишваше. „Така значи – гръмна баритонът на разгневения папа – за хашиш пари имате, а за тока и парното пари нямате!” Анне му заобяснява пламенно, че всички ние сме надраснали тези пошли меркантилни битовизми, но папа беше неукротим: „Банковите ми извлечения сочат, че социалните идеали струват пари. Аз съм не социален идеалист, а асоциален капиталист. Така че от днес нататък сами ще си плащате идеализма!” Всички ние гледахме снизходително на папа като на роб на конюнктурата, робски зависим от капиталите си. Папа гледаше също снизходително на нас, но като на дриплювци, робски зависими от безпаричието си – даже симпатиите му към мен започнаха да поизстиват. Да си плащаме сами разноските за нас се оказа непосилно изпитание, всичките ми съквартиранти бяха студенти, а мен ме издържаха, макар и скромничко, но редовно, хонорарите от двете литературни есета, които с ходатайството на Георги Марков пишех месечно за българската емисия на Радио Германия (Deutsche Welle). Тъй като всички живеехме с показно безгрижие и с демонстративна щедрост на чужд гръб, след като папа запорира банковата си сметка, само за два-три месеца се натрупаха хиляди марки задължения: към топлофикация, към електрото, към водното, към щатния домоуправител. Докато един проклет и нечакан ден всичко се срина, безсърдечният капитализъм победи социалния идеализъм. Токът беше спрян, отоплението беше спряно, стана ни студено и тъмно, а ние бяхме деца на светлината и топлотата. Всички наругаха хорово проклетият капитализъм и се разбягаха кой къде му видят очите. Не го наругах само аз, моят граждански опит бе по-различен и като възпитаник на партийната грижа за човека, аз не на шега се бях уплашил, че проклинането на капитализма може да се окаже заявка за завръщане към реалния социализъм, споменът за който бе заседнал непоклатимо в генетичната си памет. Повечето комунари се върнаха по родните си домове, мен ме дръпна в баварската столица Радио „Свободна Европа” да оглавя културната програма на българската емисия, а Анне се сдобри с папа, чието възродено бащинство я върна към лукса на капиталистическото битие.

Така под ударите на безпощадния капитализъм приключи безславно легендарната комуна на Chlodwigplatz – прагматизмът възтържествува над романтика. Напарена от непримиримостта на папа, Анне никога не възстанови комуната, а само след някоя-друга година и световното хипарство залиня по същите причини. Една по една комуните се саморазпускаха в поредицата, в която се бяха зародили: първо в Северна Америка, после на Стария континент, а накрая западнаха и историческите им първообрази – израелските кибуци. Остана само, съхранен в душите и изобразен по тениски и татуировки, комисарският лик на Че Гевара. Него папа успя с моя помощ да прогони от дома на дъщеря си, но да го прогони от лицето на земята, не успя и с моя помощ. По партизанските дири на коменданте Че днес крачат милиони ентусиасти по петте континента. Крачат не само срещу капиталите на папа, и срещу десетте Божи заповеди крачат. Смажат ли ги веднъж под солдатските си обуща, връщане назад няма – тогава времето ще потече обратно и ще спре чак в сумрака на пещерното ни минало.                      

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЧудомир – силата на ранимостта
Следваща статияЦветница