1
889

Небраска

DEnev

Видях в раздела „Горещи новини“ на в. „Сега“ (поздрав на милата Миряна Башева!) една класация, която цитирам. Ето я.

Цветан Василев е най-влиятелен за 2013-а, втори е Доган, Пеевски е седми

Списание „Форбс България“ обяви класацията си за най-влиятелните хора у нас. В списъка тази година влязоха 50 българи. Класирането се извършва според притежаваните и контролираните ресурси и доколко те се използват, за да се промени България. Най-голяма тежест имат ресурсите в банковото дело, енергетиката, медиите, телекомуникациите и производството на активни стоки. Това обясни главният редактор на „Форбс“ Йордан Матеев на официална церемония, предаде БГНЕС.
В топ 50 влизат 28 политици и държавници, 20 представители на бизнеса и двама от неправителствени организации с идеална цел.
В топ 10 са:


1. Цветан Василев
2. Ахмед Доган
3. Иво Каменов
4. Марин Митев
5. Тихомир Митев
6. Сергей Станишев
7. Делян Пеевски
8. Ивайло Мутафчиев
9. Цеко Минев
10. Валентин Златев

Източникът на новината, както е упоменато, е агенция БГНЕС, която само преди дни осиротя с напускането изведнъж на главния и зам.-главния си редактор.

Вижте този списък пак. Той обяснява много неща, включително и протеста на студентите. Този списък обяснява всичко.

Проф. Александър Кьосев тия дни по БНТ го обясни най-точно. Ето сега и цитатът за неговото участие от сайта на телевизията.

„Българското общество видя как се избират хора, зад които има тъмни интереси и че зад политическия договор има лъжа. Това е политическото основание на протеста, който не подкрепя нито една партия, заяви в  „Още от деня“ Александър Кьосев – културолог, преподавател в Софийския университет.

Думата оставка е само знак за нещо по-важно и по-съществено, за това че така повече не може, уточни Кьосев и изрази мнението, че живеем в извънредна ситуация. „Основанието на протеста е, че има възмутени граждани, то не е нито ляво, нито дясно; нито образовано, нито необразовано; нито красиво, нито грозно“, обясни Кьосев.

Посланието на протеста е, че така повече не може и думата оставка е само знак за това, посочи културологът. По думите му институциите в България не работят нормално и срещу това е протестът. „Не е възможно да има нормален образователен процес в една държава, която не е нормална“, уточни той.

Още в началото на лятото, между другото, през месец юли, в интервю за в. „Стандарт“ Александър Кьосев казва същото. И отново го казва пределно ясно и пределно категорично. Още през юли!

– Г-н Кьосев, виждаме ви на протестите. Мислите ли, че ще бъдат ефикасни?
– Според мен има няколко въпроса, които вълнуват всички. Те са фундаментални и трябва да бъдат обсъдени, за да бъде внесен интелектуален ред в тях: Какво се случва в момента, какво ще се случи после и в чий интерес е всичко?
– Какво се случва в момента?
– В момента има реакция на разнообразни пластове от населението – в този смисъл мога да кажа на Народа, а не на една класа. Всички смятат, че е прекрачена една морална черта. Под морална черта разбирам не сложни морални доктрини, не категорически императиви. А една точка, минимум, отвъд която започват наглото безсрамие и нетърпимостта. Затова хората, които бяха изпаднали в политическа апатия, изведнъж се върнаха. Те сметнаха, че с един конкретен случай – назначението на Делян Пеевски, макар че със същия успех би могло да е назначаването на Волен Сидеров за шеф на комисията по етика, което е абсолютен скандал, т.е. случило се е нещо скандално и им е прекрачена чертата, границата на търпимостта. Затова се върнаха в политиката и показаха, че съществуват граждани, които могат да формират масово движение и да формират суверенна воля. Непрекъснато се правят опити този протест да бъде противопоставен на февруарския. И се казва, че тогава протестираше беднотата, а сега – средната класа, красивите, елитите и прочие глупости. Не, и тогава бе прекрачен един екзистенц минимум – на материалното оцеляване. Сега е прекрачен друг екзистенц минимум – на моралното оцеляване. И хората реагират еднакво. Може би не едни и същи хора. Но аз не смятам, че моралът е прерогатив на някакви елити – той е прерогатив на всички хора. Аз съм убеден, че навсякъде, във всички класи и прослойки, има хора, крайно възмутени от случващото се в България. Именно прекрачването на чертата тласна хората към площада. В този смисъл между февруарските протести и настоящите не само че няма граница, а има дълбок екзистенциален съюз. И аз съм убеден, че през есента, особено в началото на зимата, ако нещата не се разрешат дотогава, протестите ще се разраснат и ще станат масови навсякъде. Защото става дума за едно и също – за истина и за хляб. Както човек не може да живее без хляб, така не може да живее без истина. И това са еднакво валидни екзистенциални потребности. А настоящата политическа класа на България доведе и двете до състояние на колапс. Това е нещо, което не може да се издържи.

– На протеста преобладават хора от моето поколение на средна възраст, което се бори за перспектива.

– Аз съм по-стар, но има хора и от моето, и от вашето, и от най-младото поколение. Забравя се нещо съществено – в момента студентите са в сесия. Убеден съм, че когато започне учебната година, ще е по-различно – тогава студентството ще се активизира.

Да, преподавателят се оказа, както се видя, безкрайно прав.

Като прибавим към студентския протест и факта, че тези студенти са тъкмо родените в годините 1991-95, най-тъмното, най-мутренското време, най-страшното българско безвремие, когато се завързваха всички възли, които сега  се налага да развързваме и не можем да развържем, аз мисля, че ние трябва да свалим шапка на студентите. И да не ги наричаме „окупатори“. А да ги наречем спасители. В крайна сметка това са децата на онези, които въпреки всичко останаха в България, не заминаха, а останаха, с надеждата един ден да видят България нормална страна. Е, тя не стана нормална страна. И децата на останалите тук, вече пораснали, вече студенти, са в правото си да подновят битката за мечтата на родителите си.

А защо текстът носи заглавие „Небраска“, ще попита някой. Ще ви кажа. Тия дни гледах филма „Небраска“ на Александър Пейн, горещо го препоръчвам на всички. Това е един филм за скъсаните човешки връзки между най-близките, в случая между баща и син. Филмът е направен с огромна почит към онази Америка, която няма да видите в холивудските продукции. Та благодарение на дъщеря ми аз видях този прекрасен филм и реших да върна жеста, като взема билети за моите родители. Имаше само още една прожекция на филма, в кино „Одеон“. Отидох в билетния център на НДК, но ми казаха, че те продават билети само за „Люмиер“. И аз се отправих към кино „Одеон“. Беше обедно време, един часа. Стигнах до киното и видях, че касата работи от 13 до 20 часа. Беше точно 13. Вратата беше заключена. Повъртях се, изпуших една-две цигари и отново се отправих към киното. Този път беше отворено. Вътре имаше една женица, която обясни, че касиерката ще дойде всеки момент. Била по работа наблизо. Тя, обясни женицата, касиерката, която чакахме, всъщност била тази, която пуска филмите, киномеханичката, а самата титулярка касиерка от година била в болнични, пък другата титулярка касиерка напуснала. Женицата, с която разговарях, се оказа чистачката.

Стана един и половина. Натрупаха се и други хора. Аз попитах чистачката кой управлява кино „Одеон“. Филмотеката, отвърна тя. Попитах я кой е шефът на Филмотеката. Иван Павлов. Верно бе, плеснах се по челото. И дори се сетих, че преди време бях имал среща с режисьора Иван Павлов. Намерих номера му в телефона си и му звъннах. Той вдигна. Разказах му как половин час не можем да свършим една проста работа – да си вземем билети за прожекция в кино „Одеон“. И дали бива да е така в разгара на софийската фестивална киноесен. Той каза, че разбира, но че вече не бил шеф там, а че имало някакво и.д. и прочие. Като чу, че говоря с шефа й, чистачката се активизира. И тя се обади по телефона, вероятно на бавещата се касиерка-киномеханичка, отсреща й казаха къде е ключът от касата, тя го взе, отключи, извади хартиените схеми на прожекциите и започна да продава билети. Кешки да не беше почвала, както казват старите хора. Работата се закучи още повече. Жената на опашката преди мен изведнъж установи, че са й продадени билети за друг ден и за друга прожекция. Върна се и се започна ново прелистване на схемите.

И този шум изведнъж прерастна до грохот.

С една дума, чистачката не ставаше за тази проста работа – да продава билети за филми. Сигурно тя е прекрасна чистачка и много добра жена, но да продава билети не ставаше. Вероятно поради убийствено ниските заплати едната титулярка касиерка бе напуснала, а другата бе излязла в болнични. И като касиерка се изявяваше киномеханичката. С една дума, оплетена работа.

И понеже работата на писателя е да вижда в частното общото, аз изведнъж съзрях как цяла България е подчинена на тази схема. И при предишното управление, и при по-предишното, и при сегашното.

Едно прелистване. Грохот от прелистване и надприказване на хора, никой от които не си е на мястото. Огромна загуба на обществена енергия и на пари.

Ето срещу това се вдигнаха и студентите. Децата на тези, които останаха в България.

Класацията на „Форбс“, апропо, го доказва по най-безмилостния начин.

Свалям им шапка на студентите. Те дължат това на родителите си. Те искат да разплетат възлите и да възстановят нормалните връзки между нещата. Между институциите. Между хората и държавата.

Това искат. Тук няма политика. Въпреки опитите на всичките политически кукувици, които се опитват да снесат яйцата си в Ректората.

Ето за това се разказваше и във филма „Небраска“.

Гледайте го. Филмът „Небраска“ има щастлив край.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДенят на българските студенти
Следваща статияГрад за завръщане

1 коментар

  1. „Това обясни главният редактор на “Форбс” Йордан Матеев на официална церемония, предаде БГНЕС.“ -А защо не обясни, че Матеев е бившия главен редактор на в-к Капитал и случайно или не е пропуснал да добави в класацията хора от неговия кръг??? Малка подробност, но съществена.