0
2670

Неверието на вярващите

През последните седмици вниманието ни беше насочено към радостни и трагични събития в света, свързани с вярата – западните и източните християни празнуваха Възкресение Христово в две последователни недели, по същото време в Шри Ланка бяха извършени кървави терористични актове, в парижката катедрала Нотр Дам избухна пожар, папа Франциск пристигна на поклонническо посещение в нашата страна. Всяко от тези събития показва различни ракурси към вярата.

В своята проповед на неделната литургия в София папа Франциск каза затрогващи думи за неверието на вярващите. След като Иисус е убит и погребан, Петър се връща към предишния си живот, сякаш годините, през които Го е следвал и слушал думите Му, са били сън, от който сега се е събудил и е време да започне обичайните си занимания, да изпълни домашните си задължения, да се върне към мрежите, да се примири със страшната загуба, да забрави миговете на божествена радост, да притъпи болката. Петър изрича баналните думи „отивам да ловя риба“. Тома, Натанаил, Зеведеевите синове и други двама от учениците, които били с него, казали „ще дойдем и ние с теб“.

Сякаш не са преживели чудесата, думите, присъствието. Време е да започне отново да се лови риба, да се закърпят мрежите, останали три години занемарени, да се гледа и издържа семейството. Вярата ги напуска и мигом ги завладява прагматизмът с неговия комфорт и сивота.

Но Господ възкръсна именно, за да не живеем в безличието и сивотата на прагматизма. И отреклият се Петър три пъти изповядва и потвърждава любовта си към Него, и вярата му отново възкръсва.

Но това не се случва само с апостол Петър. Когато се спомене името на апостол Тома, до него винаги се добавя епитетът „неверни”, въпреки че той от дълбочината на сърцето си е изповядал „Господ мой и Бог мой!“ Проповядвал е благовестието в Индия, за това свидетелства древното църковно предание, съществуват и исторически доказателства, че е живял в древния индийски град Таксила, а е загинал в град Ченай през 72 г. В резултат от неговата проповед към християнската вяра се обръща индо-партянския цар Гондофарес. Апостол Тома загива  като мъченик за вярата, която е приел и остава верен на Христос до смърт, макар и да е минал през неверието.

Неверието на Тома ни изглежда неоправдано, но то не се различава от отношението на другите ученици на Христос. Жените мироносици, които първи надникнали в празния гроб, също не повярвали, слисали се, отнесли се скептично. В тяхното съзнание също нямало мисъл за възкресение. Единствената им тревога била кой ще отвали камъка гробни, но ни най-малко не се съмнявали, че вътре ще намерят мъртвото погребано тяло на Иисус.

Още по-удивителна е реакцията на Клеопа и Лука по пътя за Емаус. Градчето е на десетина километра от Йерусалим, около два, три часа те вървят редом до Иисус, разговарят за Неговата смърт и погребение, Той им тълкува пророчествата от Стария Завет, но тяхната мисъл е все там, в смъртта, в гроба, в загубата, в смазващата скръб. И само за миг при преломяването на хляба в съзнанието им като че ли проблясва светкавица и те Го познават.

Странно ни изглежда неверието на Христовите ученици. Ние не очакваме от тях неверие, а напротив, твърда вяра, без никакво съмнение, без никакво колебание. А виждаме, че всички те – и жените мироносици, и Мария Магдалина, и останалите апостоли – не повярвали. До последния миг преди Христос да се възнесе при Отца, учениците били колебливи и неуверени „отидоха в Галилея, на планината, дето им бе заповядал Иисус; и като Го видяха, поклониха Му се; а някои се усъмниха“. Това са почти последните стихове на Евангелието на Матей, с това съмнение то завършва.

За нас остава загадката за неверието на вярващите.

Какво е естеството на вярата, как тя се появява в нас, каква е потребността от нея? Внезапно, в един миг ли се случва, или дълго и мъчително се изкачват стъпалата към нея? Как пуска корените си в душата ни и колко дълбоки са тези корени? Загадка и тайна е нашата собствена вяра, дали е колеблива и крехка, или имаме самочувствието, че е твърда и непоклатима и дали е истинска, ако е такава? В Писанието на стотици места се говори за вярата, дават се определения, свидетелства, примери и така добиваме представа в пълнота какво е тя. Но като фон на общата картина винаги остава онова първоначално неверие на Тома и на останалите апостоли.

Винаги с почуда и смайване съм се отнасяла към думите на св. апостол Павел „с вяра ходим, а не с виждане“. Нали ние искаме първо да видим и тогава да повярваме. Така е казал и Тома – „ако не видя… няма да повярвам“. А апостолът ни убеждава точно в обратното – че ходим не с виждане, а с вярване. Точно този диаметрално противоположен поглед ни показва света от друг ъгъл. Виждаме картина как дете се хвърля в прегръдката на своята майка. В него няма никакво съмнение, че тя ще го поеме в ръцете си. Няма да се отдръпне, няма да се извърти, а ще откликне на вярата на детето в нея. Или пък когато ходим по улицата, пристъпвайки уверено и спокойно с единия и после с другия крак, правим хиляди крачки, без да се замисляме, без да сме забили поглед надолу дали пред нас няма препятствие, дали няма да пропаднем. Ходим без да гледаме и без да виждаме, а с някаква неосезаема вяра в твърдата почва и във физическите закони. Когато пресичаме улицата по пешеходната пътека дори не се замисляме, а вярваме, че спрелите коли ще ни изчакат и никой няма да натисне газта и да мине през нас. Отдаваме се с вяра в пълна упойка в ръцете на хирурзите и вярваме, че те ще си свършат добре работата. Всяка вечер си лягаме и потъваме в съня с вяра, че сутринта ще отворим отново очи. Не зная дали подобни примери е имал предвид апостолът, когато е казал, че ходим не с виждане, а с вяра. А колко пò буквален смисъл добиват неговите думи, когато ги отнесем към незрящите. Вярата в другия човек присъства в живота ни много повече, отколкото си мислим. Тя започва оттук, от нашето ежедневие, от нашето „ходене“.

Ала никога не бива да подценяваме съмнението и неверието. То е част от вярата, то я прави жива и честна. Чрез съмнението ние изповядваме нашата човешка немощ. Ако отричаме, ако не осъзнаваме или не си признаваме съмнението, ние показваме не вяра, а самоувереност. Защото вярата има и безброй негативни превъплъщения – фанатичната вяра, безкритичната вяра, сляпата вяра и най-лошото – вярата без любов. Тя лишава човека от неговата личност, от неговата същност – „да имам… такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм“. Ако фанатичната вяра е заплаха за другите, то вярата без любов е опасна за самия човек, защото го превръща в нищо, изличава го.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗдрав патриотизъм срещу „безроден космополитизъм“ ли?
Следваща статияАнна Бояджиева в дома на Вера Недкова