0
1042

Невидимото е съществено

„На плажа Чезъл“

Завоалираното – добре прикрито и умело загатнато, винаги предизвиква по-силно любопитство от очевидното. И това е еднакво валидно както в живота, така и в изкуството. Криминалният жанр го е превърнал в базисна техника, а останалите се учат в движение. Киното, което щедро се възползва от относителността на времето и „подмята“ зрителите, както му е удобно, напред-назад из хронологията на събитията, предпочита загадките пред загатването. Но понякога се случват филми, които частично или изцяло залагат на предположението, неяснотата, намека, и предоставят широко поле за интерпретация на зрителя съавтор.

Какво точно се е случило в миналото на Флорънс от „На плажа Чезъл“, виждаме ли го или само си въобразяваме, че сме го мярнали, дали то конкретно се е превърнало в травма, която белязва настоящето, или поведението ѝ е резултат от чисто личностна потребност? Кой наказва фалшификатора на антики, колко голям е заговорът около смъртта му и как (не) се справя със семейната си история и със самотата Адриана от „Неапол във воали“? Ето две европейски кинотворби с различна жанрова принадлежност, естетика и чувствителност, които умело се възползват от играта на показано и скрито, за да постигнат максималното оползотворяване на драматургичния си потенциал.

„На плажа Чезъл“ е игрален дебют на Шекспировия режисьор Доминик Кук, екранизация по едноименния роман на Иън Макюън, решена в полето на романтичната драма, на моменти повече романтична, в други – повече драма. Филмът е британски до „мозъка на костите си“, с едно изключение – главната актриса Сърша Ронън (ролята ѝ „пасва като ръкавица“, прощавайте за клишето). „Неапол във воали“ е дванайсетият пълнометражен проект на италианския режисьор от турски произход Ферзан Йозпетек –  една на сто процента неаполитанска история. Сценарият, както обикновено, също е дело на Йозпетек, а изборът на сюжет с вкус на трилър ни връща към времето отпреди „(Без)опасни откровения“ (2010), когато интимните му драми бяха по-сурови, с щипка потайност в добавка. С напредването на екранното време и двата филма не се оказват това, което изглеждат.

„На плажа Чезъл“

Непохватната романтика между булката Флорънс и младоженеца Едуард (съвсем в духа на 60-те години) постепенно напуска кроткото ложе на взаимното опознаване в крайбрежен хотел и околностите му. Първо разказът е динамизиран от индивидуалните им спомени за началото на връзката и пътя, който всеки е извървял до този сватбен ден. След това започва да се прокрадва съмнението, че не присъстваме на идилия в стил just married. Някъде по това време ретроспекциите се забързват и откриваме, че ни водят към определена цел, която надхвърля биографичното представяне на персонажите. Събитията в Неапол се развиват доста по-бързо: Адриана преспива с красив непознат и ден по-късно осакатеното му тяло се появява на масата ѝ в патологоанатомията, а след още ден-два започва да го засича на разни места и се оказва, че покойният има брат близнак… Но докато в „На плажа Чезъл“ пласт по пласт се доближаваме към истината (или нечия нейна версия), в „Неапол във воали“ с всяка изминала минута сюжетът се усложнява, проясняването е краткотрайно (и може би привидно) и в крайна сметка на финала сме дори по-далеч от естеството на събитията, отколкото сме били в началото. Така се изправяме пред два почти противоположни наративни подхода, които предизвикват сходно усещане за драматургично удовлетворение (в случая с Йозпетек – само ако умеете да се наслаждавате на отворения финал).

„Неапол във воали“

Филмът на Доминик Кук е достоен съперник на самата концепция за литературно произведение, с нюансите, настроенията, дребните детайли, които откриваме страница сред страница в изграждането на образите. И едва когато те оживяват пред нас в цялата си сложност, сме готови да преминем към действията, ситуациите и техните последици. „Прочитът“ на „На плажа Чезъл“ отнема известно време за вникване в същността на историята, но когато този етап е преминат, привидно лековатият романтичен сюжет „сваля маската“ и се озоваваме в сърцевината на непредотвратима драма, изцяло в стила на Иън Макюън (може би си спомняте предишната екранизация по негов роман – „Изкупление“, 2007, реж. Джо Райт).

„Неапол във воали“

Воалите, които обгръщат неаполското битие в мистерията, създадена от Ферзан Йозпетек, са колкото метафора, толкова и стилизирана реалност в един свят, където изкуството и престъпността са еднакво подвластни на страстта. Благодарение на обратите в сюжета жанрът няколко пъти се сменя, до момента, в който историята решава да напусне формалното жанрово пространство и налага собствени правила. „Неапол във воали“ не е безапелационно добър филм и има своите леко досадни фиксации, особено в романтичната нишка (и в моментите, когато ситуацията започва подозрително да напомня за фрустриращия филм „Другият любовник“ на Франсоа Озон). Но многопосочното заплитане на интригата между настояще и минало, психоаналитичните наблюдения, загадъчните елементи от различно естество (водещи до чудесната неяснота в какъв точно сценарий сме попаднали), и второстепенните персонажи, които са истински чешити, неуморно надграждат зрителския интерес – до финалния апотеоз, когато не е изключено да почувствате потребност да започнете отначало…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСъвременен будител
Следваща статияГрозни (1995), България