0
1541

Невидимото четене

Бележки върху един опит на съвременността

TNikolov

1. В третия том на своите „Опити” Мишел дьо Монтен ни оставя подробно описание на мястото, където се оттегля, за да чете. Става дума за кулата на укрепения му дом, откъдето погледът без затруднения е в състояние да обхване всички негови книги, подредени по стените на ротондата, заедно с виждащото се навън. Идеята на Монтен, извираща от личния му „опит”, е, че читателят трябва да вижда всичко, без да го виждат, за да може да кръстосва чуждите гледни точки със своята, оформяйки „чуждото” като материал за собствената си мисъл. Така „своето” започва да надгражда „чуждото”, както четенето – писането, а чуждите цитати – нашите текстове, което  задължително придава на културата характера на своеобразна мозайка. Ала в случая далеч по-важно е, че Монтен дава израз на една основополагаща за модерността нагласа, която впоследствие някак се позабравя: четенето е съкровен, интимен акт, който изключва присъствието на другите и каквато и да е публичност.

2. Актът на четенето е и акт на себепознание; той е разговор на четящия с него самия, макар този разговор да минава през другите и в него четящият човек задължително да става друг. Тоест да се променя и да става различен, понякога дори и трудно разпознаваем за самия себе си.

Модерното четене е интимно и мълчаливо, защото е „авторско”. Докато средновековният четец (lector) оглася на всеослушание словата, извиращи от бездната на неизповедимата Божия бездна, тъй като те са истински думи (Цочо Бояджиев). Нито четящият, нито даже пишещият тези съкровени слова са могли да претендират за авторство. В най-добрия случай този вид служение играе ролята на културна ретранслация. Исидор от Севиля обяснява в шеста книга на своите „Етимологии”, че „четенето е назовавано така, понеже не се пее като псалма или химна, ами само се изрича. При първите две от значение е модулацията – при него – единствено произнасянето”. Което идва да покаже, че „частното четене” през Средновековието определено има публичен характер, защото задължително предполага огласяването, и четецът не само че не бяга от другите, а задължително и дидактично се обръща към тях. Нещо напълно обяснимо с оглед на масовата неграмотност на епохата. И не само това. Писането през Средновековието определено носи устен характер, както се убеждаваме от един ватикански ръкопис от деветото столетие: „Три пръста пишат, две очи гледат, един език говори, цялото тяло се труди”.

3. В прочутото си есе „За четенето” Ролан Барт също настоява, че „ние четем с тялото си”. Ала в съвременността това се извършва по съвсем различен начин. „Авторското четене” предполага сблъсък с текста и най-вече с неговия създател. И то съвсем буквално, даже чисто физически. Прочитът на „големите текстове”, на прочутите творби, се мисли като сблъсък, дори като единоборство. За да не бъде смазан от авторитетите, днешният читател устоява, служейки си с направо спортни прийоми: не отива никога толкова далеч в прочита, колкото е смятал отначало; избягва близкия досег (отъждествяването). Непрекъснато се изтъква дистанцията. Вече не е cool, както казват тийнейджърите, да се отъждествяваш с текста (като тяло). Съвременната визуална култура не привилегирова четенето, за сметка на други жанрове (киното, телевизията, а днес и интернет-игрите).

4. С други думи, „книжността” започва да се възприема като все по-голяма дистанция. А встрастените в книгите, „книжните  хора”, биват все по-настоятелно смятани за чудаци, заплеси, изобщо за хора, свърнали от правия път (на визуализацията) в името на взирането в линиите от редове, които задават някакъв вторичен смисъл (смътен образ в огледало). Нещата опират не толкова до книжните носители, до изсечените заради тяхното отпечатване гори или климатичното затопляне на планетата, колкото до техния „образ в огледалото”. Четенето, подобно на това, което твърди Бергсон за спомена, не представлява „актуален образ”, доколкото се формира след „възприетия образ” на прочита, докато виртуалният образ, доминиращ в днешната култура, съвпада с актуалния обект и е негов съвършен двойник. Виртуалният образ става все повече актуален и дори, за разлика от „кадрирания в единоборство прочит”, впримчва зрителя, поглъща го. Така виртуалността се превръща във визуален капан, в който зрителят (за разлика от читателя) се озовава, по подобие на героя на Орсън Уелс в „Дамата от Шанхай”, който попада в павилион с огледала, без да е в състояние да го напусне. Този виртуален образ, според Жил Дельоз, поглъща цялата актуалност на персонажа, а актуалният персонаж се превръща във виртуалност. Накратко, срещата виртуално-актуално едва ли дава нещо по-различно от екран. А актуалният свят силно започва да наподобява на екранизация.

5. Налице ли е тогава смъртта на Книгата, която Маршал Маклуън възвести още във втората половина на ХХ в.? Фактите не потвърждават подобна хипотеза. Киното, телевизията, медиите и интернетът значително усложняват връзката „функция-автор”, но не обезсилват четенето като такова. То продължава – не само върху нови носители, но и наново (с „туитна краткост” или безкрайно възпроизводство – copy-paste, copy-paste…).

Четенето продължава, независимо че всичко изглежда отдавна усвоено и прочетено. Както бе писал някога Маларме в „Утринен бриз”: „Плътта, уви, е тъжна! И всички книги аз прочетох!”. То продължава, въпреки повторенията и връщанията назад. Нещо, което според Д.Х.Лоурънс, е най-възвишената цел на литературата: „Да продължиш напред, е като да избягаш, да се опитваш непрекъснато да минеш отвъд линията на хоризонта…”. С ясното съзнание, че това е невъзможно. В резултат на това „продължаващо четене”, на тази отсрочка с цената на всичко, дори на пренаписването на едни и същи сюжети с нови думи, четенето оцелява. Ала това вече е по-различно четене: „убежно четене”, четене-процедура. Или, ако искате, невидимо четене, очертаващо нова картография на езика.

За Монтен, на прага на модерността, невидимият читател, по силата на натрупания „опит”, прави самото четене видимо, физически осезаемо. Във виртуалната епоха, където всичко е флуидно – от съдържания към образност и обратното – единствен възприемателят става все по-видим с оглед на това, че всичко останало е „вътрешна книга с непознати знаци” (Марсел Пруст, „Намереното време”).

Ние сме изградени от линии: на виртуалност, на ставания и микро-ставания, които задават ритъма на нашата „история”. Целта е преход към полета с по-голяма видимост. Що се отнася до хоризонта на четенето, то тъкмо по силата на непомерната си дигитална вседостъпност, става все по-проблематично като съдържание. А линията на неговия хоризонт – все по-трудно поддаваща се на дефиниране.

Скот Фицджералд в един свой текст за романа настоява, че хоризонтът на повествованието би могъл да се определи като „разрив”. Очевидно не в смисъла на глобално различие или радикална промяна. Съвсем не. По-скоро става дума за модалност, отвъд която човек би казал, че нищо не е променено и все пак всичко е променено. Всичко изглежда станало, но не всичко е „ставане”, доколкото продължава да е неуловимо, изменчиво и подмолно.

Днешното четене е невидимо, доколкото няма и не може да има видим резултат.  И сякаш един абсолютен праг е достигнат.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияКъс разказ за стая с балкон
Следваща статияКървави поля