0
3052

Невъзможният консерватизъм

Популизмът застрашава дясното навсякъде, той застрашава цялата съвременна политика. Когато Румен Христов започна да говори за консервативни модели, той спомена Орбан вместо Бърк.

В началото ще си позволим кратко въведение с помощта на категориалния апарат на метафизиката и онтологията. Преди няколко години известен телевизионен водещ използваше националния ефир, за да постави многократно темата за бъдещето на СДС през призмата на реторичния за него въпрос: „Има ли живот след смъртта?” Незнайно защо неговото предаване изчезна скоропостижно в небитието. След това се оказа обаче, че такъв живот действително има, защото СДС неочаквано възкръсна и доскорошният му лидер Божидар Лукарски стана министър във второто правителство на Борисов. Оставката на кабинета отново лиши сините от участие в парламента и публичното говорене за тях, образно казано, отново бе облечено в некрофилски краски. Новият председател Румен Христов сам пое ангажимент да оттласне СДС „от дъното”. Думата „дъно”, възприета като семантичен конструкт, се асоциира с пространство, което е на най-ниското равнище, на изходната точка, в началото, в нулата, там, където не се е развила в достатъчна степен екзистенцията. Дъното внушава и асоциации, които ни напомнят за подземния свят. Използваният публичен език по отношение на старата десница априори съдържа внушението за нещо, което вече е накрая на силите си. За нея се използват думите „крах”, „край”, „маргинализация”, „дезинтеграция”, „смърт”. Не може да се отрече, че ситуацията е тежка, но избраният подход съдържа деструктивен потенциал. Последната национална конференция потъна в информационно затъмнение. А тъмнината е нещо, за което не може да се говори, тя е заплашителна и враждебна към битието, тя е небитие, в нея няма живот.

Именно затова тук ще се опитаме да просветлим малко оскъдната информация за конференцията, вкарвайки в нея субективна интерпретация, разширяваща диапазона на казаното извън неговата самостойност и давайки диагноза на обективното състояние, без да присъждаме евтаназия. Преди всичко трябва да имаме предвид две обстоятелства, довели СДС до днешното му състояние. Първо, съюзът трябваше да бъде дясна партия, а фундаменталният въпрос е какво е точно дясно и има ли то почва у нас. Румен Христов апелира за обръщане към консерватизма, но попита за кой точно консерватизъм говорим – за този на Меркел, на Орбан, или на патриотичните сили. Големият парадокс пред СДС е, че единственият верен път пред неговото развитие е свързан с вкоренените в българската история още в първите години след Освобождението ценности на класическия консерватизъм, които обаче никога не намериха съответствие с доминиращите нагласи и социалната структура на обществото. В Учредителното събрание консерваторите отстояват елитарното пред егалитарното начало, доколкото те представляват малцинството на интелектуалния елит на нацията; пледират за налагане на цензови ограничения, за реформи, които да гарантират ефективността на институциите и на принципа на разделение на властите главно с идеята за въвеждане на горна камара на парламента в условията на липсващ Конституционен съд. За тях е важна връзката с църквата като крепител на българския дух, като истинския духовен катализатор на националноосвободителното движение, чийто главен и неотменим елемент е църковната борба през Възраждането. Консервативната партия иска да осъществи своя реформистки проект, който да модернизира и европеизира България, да я направи част от цивилизования свят. Но на консерваторите, особено в нашата марксистка историография от комунистическия период, се гледа като на едра буржоазия (едно несъстоятелно твърдение, страдащо от обременостите на марксистката идеология с нейните възгледи за класовата борба и за необходимостта от унищожаването на буржоазията като класа), като на чорбаджии и изедници, като на причинители на народния гнет. Консерваторите слизат от политическата сцена, защото остават неразбрани и не срещат подкрепата на хората. Тук ще направим паралел със СДС, ще обясним неговата дезинтеграция през призмата на аналогични процеси, които не му позволяват да бъде автентична дясна консервативна партия.

Необходимо е да поставим акцент върху две от фундаменталните характеристики на консервативната идеология – антиегалитарността и традиционализма. Публична тайна е фалшът на модела за социално равенство, изграден в периода на комунистическата диктатура. Равенството съществува в средите на работническо-селския пролетариат, обречен на бедност и мизерия, а управляващата върхушка трупа външни дългове, забогатява, строи резиденции. Затова след 1989 г. се получи изкривяване в социалната структура на обществото, основните активи и капитали останаха в ръцете на бившите комунистически номенклатурчици, а наследниците на заможния и образован елит от царско време, репресирани и обеднели, поради антикомунистическите си убеждения се позиционираха от дясната страна на барикадата. СДС възникна като коалиция от леви, радикални и неконсервативни партии, като антикомунистически съюз, който бе определен условно като десен поради самата ситуация на конкретния исторически момент. Нека бъдем още по-точни: СДС винаги е бил формация, подкрепяна основно от антикомунисти с леви искания, тя не би могла да заложи на елитарността, защото така би загубила основата си. Не може да заложи на традиционализма, защото комунизмът прекъсна демократичната политическа традиция. Не може да заложи на идеята за силните институции, защото те са подложени на ерозия от триумфиращия популизъм. Не може да се опре върху вярата, защото тя е разклатена от дългогодишния атеистичен режим. Ако търсим прилика между СДС и историческата Консервативна партия, тя е в проевропейската и модернистична ориентация на политическия курс. И още нещо, и консерваторите, и днешните сини остават в историята с това, че не намират широка обществена подкрепа.

Вторият фактор, на който следва да се спрем, е навлизането на популизма в българската политика и неговата доминация в целия период след падането на демократите от власт. Темата ще ни интересува само доколкото касае СДС, без да се впускаме в отклонения за смисъла и ролята на популисткия фактор. На практика това е вирус, който зарази цялата партийна система. Първото нещо, което направи Румен Христов, след като получи новия пост, е да обещае, че неговата политическа сила ще предложи мерки, с които да повиши качеството на живот на всички български граждани и така да върне доверието на многобройните десни избиратели. Цитираното изказване може да се определи от даден ракурс като фундаментална грешка. То има две основни допирни точки с популизма – засилването на социалните очаквания и унификацията на народната воля. То преповтаря това, което гръмогласно пее целият популистки хор, настанил се на попитическата сцена и правещ всичко възможно да не допуска до себе си нови попълнения. Те печелят, защото пеят заедно, техните концерти са широко разгласявани в медийната среда. СДС е притиснат в менгеме. Първо, натрупаната история маркира натиска на популистката деструкция. Второ, това породи редица скандали, раздори и разцепления, които пораждат интереса на медиите. В скоби може да се отбележи, че медийното съдържание става все по-повърхностно, за да бъде атрактивно за публиката. Трето, популисткият фактор се цели в нишата на дясното пространство, съществува в нея. Антипартийността като характеристика на популизма е вездесъща, тя често бива съчетавана с моделирането на образа на врага. Популистките атаки срещу дясното започнаха още с критичните изявления на Сакскобургготски по адрес на СДС, десните и до ден-днешен са на прицела на Борисов. Макар да са слезли от сцената, той вижда в тяхно лице естествена заплаха, страхува се от евентуалното им възраждане, иска да ги елиминира окончателно. Така поради съчетанието на естествени и изкуствени причини СДС се превърна в политически лилипут. Румен Христов усеща инстинктивно, че не бива да се съюзява с Борисов и лансира тезата, че в момента СДС е извънпарламентарна опозиция и няма как да подкрепя управлението. Да, но той би могла да участва в него само ако се съюзи с някоя популистка партия, приписваща си етикета „дясно”. Ето как се подменя дебатът за десницата и консерватизма. Вместо публичната среда да се интересува от ценностите, тя допуска да вирее единствено въпросът за коалициите. Доминира тезата, че СДС трябва да се обърне към народа, или както се изрази наскоро един десен избирател, „към широките народни слоеве”. Тук възниква сериозно противоречие. От стратегическа гледна точка твърдението е напълно вярно, от идеологическа – напълно погрешно. Стана ясно защо е така. Словосъчетанието „народна партия” постепенно може да придобие друг смисъл в актуалния контекст, ако това вече не е започнало да се случва. Погледнете само състава на ЕНП, където вече членуват партии като ГЕРБ, ФИДЕС, Австрийската народна партия с последните ѝ политически завои. Популизмът застрашава дясното навсякъде, той застрашава цялата съвременна политика. Когато Христов започна да говори за консервативни модели, той спомена Орбан вместо Бърк, нещо твърде показателно за неговата „консервативна” нагласа. Още Надежда Михайлова (сега Нейнски) казваше, че „СДС слуша гласа на хората”, а популисткото залитане няма перспектива да бъде преодоляно. Консервативният дух никога не е влизал в бутилката, за да искаме да излезе от нея. Шансът на СДС е в реформаторските усилия, насочени към промяна на институционалната среда, но това няма как да бъде разбрано от обикновения човек. Дезинтеграцията е продукт на политическа еволюция, но става дума за особен тип еволюция, която е белязана от разпадането на ценностния модел. В това се крие основният проблем.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Магистър по политически мениджмънт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияКрасивата история на философията
Следваща статияЩо е то #clipclapmedea?