0
2260

Неготовност на Запада

Цикъл „Неготовности за войната“

Делегация за мир в САЩ по време на Първата световна война

Сметките на Русия

Войната, която Русия започна против Украйна, изправи против нея Съединените щати и Европейския съюз. Русия не бе очаквала това, във всеки случай – не с такава еднозначност. От самото начало решенията, пред които Америка и Европа бяха изправени, визираха не „дали“, а „с каква сила и в кой момент“ да помогнат на Украйна. Русия имаше ред исторически основания да не очаква такъв отпор: от 1945 до 2022 г., седемдесет и седем години, Западът бе правил всичко възможно да избегне конфронтация със „социалистическа“, а подир – и с неоимперска Русия. Сякаш имаше негласна уговорка: щом няма пряка заплаха за Америка, Русия или Европа – „може“ – може да се водят войни в Корея, Виетнам, Афганистан най-сетне, но това не влечеше ядрена война. Карибската криза от 1963 г. подкрепя това: Щатите бяха заплашени пряко от съветски ядрени ракети в Куба и войната се размина на косъм. Но руснаците, след като преглътнаха унижението да бъдат хванати в лъжа (че в Куба нямало съветски ракети) и принудата да си ги вземат обратно, заключиха, че случаят подсилва общото положение: Западът не иска да воюва, не търси casus belli – дори когато реален повод има, предпочита да си затвори очите. Явно мирният живот му е по-ценен от военната победа.

В този контекст, започвайки украинската си война, Русия сбърка в два ключови пункта и пресече две негласно прокарани червени линии:

1. Повярва си на пропагандата, че Украйна не е Европа. (А нали Европа не трябваше да бъде нападана.)

2. Не допусна, че Западът ще приеме руската пропаганда за casus belli,  а именно – гръмогласния шантаж, че ако светът не се подчини на руската воля, Русия почва ядрената война. (А Западът „наивно“ прецени това като пряка заплаха за съществуването си – както и на човечеството изобщо.)

За да направи Западът такъв поврат от нагласа за мир към нагласа за война, той е минал през няколко промени. Ще ги проследя накратко. Първо обаче – откъде изобщо се взема в Новото време идеята за мир?

Неготовност за мир

Имануел Кант е публикувал своя опит Към вечния мир през 1795 година, когато е бил в седемдесет и първата година от живота си, а Френската революция – в своята година VI от Новата епоха (според новия френски Революционен календар, но в година IV от Новата епоха според също така новия френски Републикански календар). Това е една от най-безобидните каши, забъркани от французите в стремежа им да увенчаят „Века на просвещението” с една държава на Свободата, Равенството и Братството, гарант на правата на Човека и Гражданина… при което се получили множество други, кървави каши: терор вътре и войни навън, продължили 23 години. Всички големи европейски сили упорито се бият против революционна Франция и едно поколение по-късно възстановяват Стария режим. Единствената сила, която я подкрепя, е революционна Америка – но тогава това е слаба и далечна сила: Съединените щати през 1795 г. са едва деветнайсетгодишни.

Но Кант от Кьонигсберг, гледайки към Франция, не е виждал войната, а шанс за мира: в Европа има нова Република[i]! Защото според него, ако две държави са републики (N.B. републики – не демокрации, в демокрацията Кант не вярва, но това е отделна тема), вероятността да си направят война пада драстично; а ако всички държави станат републики, драстично нараства вероятността за пръв път в историята си човечеството да заживее във вечен мир.

В Кантовото предложение към бъдещето философията е повече от политологията – при това става дума за Кантовата философия, а тя е трудно разбираема и още по-трудно приложима дори за философите, камо ли за политиците. Дали затова неговата „пътна карта“ към вечния мир никога не се е превърнала в политическа програма? Или защото все пак най-важното – за всички хора – в това Кантово писание не е философията, а политическата поезия: избухването на интуицията, че нещо невероятно, но невероятно хубаво, е мислимо и възможно. И вероятно именно затова ред Кантови положения, съпътстващи поетичния идеал вечен мир, залягат и в плана на американеца Уилсън за мир в Европа след Първата световна война, и в ред документи на Организацията на обединените нации, създадена след Втората световна война с цел да няма Трета.

Това може да бъде прочетено и като ирония на историята: миролюбците си говорят на воля, войнолюбците на воля си правят войните, всички са доволни, защото мъртвите ги няма. Да, има и немислими идеи, които стават реалност: Теодор Херцл публикува една брошурка[ii] – и се появява държавата Израел (което последва, е друг „проблем“ – зло, което масово убива хора от 1948 г. до днес, във война и мир, и краят му не се вижда – но това, негативно макар, също доказва днешната реалност на Херцловата идея); Мартин Лутър Кинг казва „I have a dream”[iii] – и вместо „негъра си е негър” се появи днешното американско общество, надвило расизма си. Но немислимата идея за вечния мир засега си стои само като немислима идея. И можем да се чудим дали да възприемаме началните думи на Кантовия опит като черна ирония или като прозрение:

КЪМ ВЕЧНИЯ МИР – Дали този сатиричен надпис върху фирмата на един холандски гостилничар, на която е било нарисувано гробище, се отнася за хората изобщо или по-особено за държавните глави, които не могат никога да се наситят на войната, или дори само за философите, за които той е сладка мечта, този въпрос може да остане неразрешен“[iv].

Готовата за мир Европа

(Като пиша тук „Европа”, имам пред вид политическия конгломерат от общества и индивиди, по повод на който Бай Ганьо самокритично е казал: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!” Та – и днес Европа е онова, което ние не сме дотам!)

Във великолепната си книга, чието заглавие бих превел като Следвоенност, покойният Тони Джъд[v] убедително доказва една проста теза: че най-сетне, след като забърка две световни войни, Европа си научи историческия урок – „Никога вече война!” Наистина, като оголим така грубо тезата му, вижда се, че освен исторически достоверна, тя е и традиционно американска (Джъд е англичанин, прочул се като историк от Америка) – американска в достатъчна степен, за да стане част от „популярната култура”. Поради което ще използвам за канава на изложението на американо-европейските нагласи за войната и мира един скандал, който си вдигат двама бъдещи любовници, мобилизирани американец и англичанка, през 1944 година, около отварянето на Втория фронт във филма Американизирането на Емили[vi] (добавям и други общопознати аргументи към схемата на кинодиалога):

Американецът:
– Евроавторите на двете световни войни не обичат да ги мислят като свое дело, предпочитат да ги виждат като нещастни случаи, едва ли не природни бедствия. Така избягват срама, че не могат да се оправят сами със себе си и искат помощ – „от всички”, като при земетресение, въпрос на човещина… а пък ако помощ примерно случайно дойде от североамериканците, тези бивши европейци – ами добре дошла… И очакват ние, бившите европейци, като един човек да се качим на корабите, изпълнявайки хорово Over there[vii]: нали през 1917 г. спасихме Европа от Кайзера, сега през 1944 г. „следва” да я спасим и от врага Хитлер, и от съюзника Сталин. (А наследството на този съюзник задава основната схема война-мир през следващия половин век и именно неговите духовно-политически наследници взривиха мира на Европа миналата година.)

Англичанката:
– Ние сме героични, но нещастни: водим война вече пет години, даваме огромни жертви, Лондон е в развалини и Ковънтри го няма, всекидневието ни, доколкото го има, е мизерно: храната е лоша и не стига, макар и с купон; нови дрехи няма, нито платове; лекарствата не достигат… И ето, идвате вие – свръхснабдени с техника, невоювали, охранени, с гладени униформи, и размахвате под носа ни найлонови чорапи и шоколадчета „Хърши” – и ние протягаме ръце и вдигаме крака… А петте години война убиха мъжа ми и баща ми, и брат ми! И искате от нас благодарност! Ами тази помощ е ваш човешки дълг! Виж, ако не помогнехте, щяхте да сте достойни за презрение!

Както виждаме, трудни отношения, типична „любоомраза”. В същината си тези отношения не се измениха нито след победоносния край на Втората световна война, нито през Студената война, когато съветският натиск насили допълнително сближаване между Западна Европа като цяло и Америка. След победоносния край на Студената война обаче уголеменият Европейски съюз започна да търси нова самостоятелност. Основата трябваше да бъде една формула за „разделение на труда” на Запада: „САЩ да се грижат за сигурността на света, Евросъюзът – за добруването на света!” За известно време през 90-те години на миналия век това работеше – докато Русия бе изчезнала като военна заплаха; европейците великодушно оставиха на Щатите да действат, използвайки позицията си на най-голяма световна военна сила, докато самите те прилагаха т.нар. soft power[viii]. (Видяхме как Европа до безкрай умуваше и отлагаше създаването на собствени въоръжени сили: „И да ги направим, какво ще ги правим?“, и под.) С възраждането на руската военна заплаха през двехилядните години тази схема започна да се пропуква; в 2014 г. анексията на Крим ѝ нанесе съдбовен удар, а в 2022 г. войната против Украйна я взриви без остатък. „Войнолюбците” от САЩ с „планетарни имперски замашки” са на път за трети път през последните сто години да се окажат прави, защото в момента чрез „износ на война” гасят поредната война, забъркана в Европа.

Но как се получава исторически това контраинтуитивно положение: европейците да са неготови за война в собствения си дом, а американците да са готови за презокеанска война в Европа?

Еволюцията на САЩ от изолационизъм към интервенционизъм

Когато в Европа се спомене за „американски изолационизъм“, веднага се споменава и „доктрината Монро“, разбрана като „Щатите не се месят В Европа!“. В Америка я разбират другояче. Според големия военен историк Семюъл Морисън по времето на Джордж Уошингтън, 40 години преди обявяването на доктрината Монро, американският изолационизъм наистина се е свеждал до тази проста формула: „… така още през 1783 г. Съединените щата възприемат политиката на изолационизма и обявяват намерението си да не се намесват в Европа“. Но добавя: „Допълващият принцип на доктрината Монро – че Европа не трябва да се намесва в Америка – все още бил отвъд хоризонта“[ix].

Този втори принцип е „допълващ“ само донякъде. Наистина, когато през 1823 г. президентът Джеймс Монро в едно пространно обръщение към Конгреса включва и тези положения на американската външна политика, които разностранно ѝ влияят и днес, той заявява, че Америка няма да се меси в Европа не просто така, а с цел да балансира американския императив: Европа да не се меси в Америка[x]. Тогава Европа се месела: примерно, Испания всячески се противяла на освобождението на своите южноамерикански колонии, които една след друга се обявявали за суверенни държави; Англия и Франция също заявявали интереси. Добре, но какво ако Европа все пак се намеси? По това време Америка била смешно слаба във военно отношение и декларацията на президента била посрещната с европейски смях. Но за нас е важно, че в този „изолационистки“ императив към Европа се съдържа и негласен интервенционизъм: „Ако Европа се намеси – ние сме засегнати и ще отговорим!“ А от такъв „отговор“ до непредизвикана намеса „в защита на жизнените интереси на Съединените щати“ има само една политическа крачка. (Както 65 години по-късно се е убедила Испания, когато в резултат от Испано-американската война през 1898 г. губи колониите си Куба, Филипините, Пуерто Рико и Гуам.)

Но от налагане на влияние в бивши европейски колонии до намеса в самата Европа има още една крачка – и за Америка тя се оказва трудна. Масата американци чули също като европейците само половината послание, защото именно тази половина им обещавала, че няма да ходят да гинат в Европа – на разни Кримски, Френско-пруски и Балкански войни (а Южна Америка се опитоми без много кръв). В случая се вижда, че именно демокрацията, а не републиката (както мислеше Кант) е спирачка за войната: ако президентът поиска война, ще го сменят, затова не смее да поиска.  

През 1916 година Удроу Уилсън печели втори президентски мандат с лозунга „Той ни запази от войната“. Да не говорим, че 10% от тогавашните американци заявяват, че са етнически немци и не искат да се бият със сънародниците си. И не само те – през 1915 г. на първо място в класациите стига песента „Не съм отгледала момчето си войник да става“[xi]. Но войната има своя логика и Германия се подчинява на войната, а не на реалния си интерес. Нейният подводен флот е страшно оръжие, каквото съглашенците нямат. След мира с болшевишка Русия немците не само прехвърлят дивизии и притискат съюзниците на Западния фронт, принуждавайки ги да викат към Америка за помощ, но започват да използват флотилиите си от подводници и против американски кораби; загиват все повече американци. Върхът обаче е тайната телеграма от германския външен министър Артур Цимерман до мексиканското правителство през 1917 година с предложение да ударят Щатите от юг с германска помощ, пък след победата щели си върнат земите, заграбени след Мексиканската война от 1846 г. Англичаните залавят телеграмата, дешифрират я, и Америка отива в Европа.

За аналогичната ситуация през 1939–1940 г. знаем повече, затова ще спомена само Уинстън Чърчил, който от първите дни на Втората световна война се опитва по всякакъв начин да ангажира Америка, успява да получи все повече помощ – но не и съучастие. Но когато японците бомбардират Пърл Харбър през 1941 г., той пише, че заспал „със съня на спасените и благодарните“ – защото, както казал по-късно: „Съединените щати, единни като никога досега, извадиха меча заради свободата и запокитиха ножницата“.

През Първата световна война Съединените щати дават около 116 хиляди жертви; през Втората – 405 хиляди (най-много от всички съюзници с изключение на Съветския съюз). От всички тези перипетии Западът извлече няколко исторически урока.

Някои исторически уроци

1. Съединените щати разбраха, че Европа не може да бъде оставена на самотек, иначе прави световни войни. Затова си гарантираха постоянно военно присъствие чрез НАТО – да гаси европожари.

2. Западна Европа разбра, че не трябва да си прави европейски войни – и всичко ще бъде наред. От тук следва, че ще разговаряме с руснаците – и те са хора, и те искат да търгуват и да печелят.

Разпадът на Съветския съюз сякаш разкри правотата на европейците и неправотата на американците. Но Украинската война пък разкри неприятната далновидност на Щатите и още по-неприятната недалновидност на Европейския съюз.

Днес Америка продължава политическата си линия, а Евросъюзът трябваше да преодолее инерцията си и да тръгне по американски курс. Виждаме колко е трудно това, виждаме и постоянните жалки опити европейската инерция да продължи независимо от всичко. Лъсна фундаменталната слабост на Евросъюза: заложеният в самата му основа приоритет на националния интерес над съюзния. Колчем чуем „страни-членки“, знаем си, че шансът да се случи нещо смислено за всички е под ½. Историята на Съюза след 1989 година го доказва. Сигурно затова и критиките към ЕС след началото на Украинската война са толкова малко, а хвалбите толкова много: май никой не вярваше, че можем и толкова, и най-малко ние самите!

Шийна Пю написа в популярното си стихотворение Понякога:

Понякога един народ назад се дръпва от една война,
избира някой честен за водач или решава,
че няма да остави бедния в беда.

… Дано да ти се случи.

С войната не ни се случи, „един народ“ се хвърли презглава в пропастта на войната. Остава ни, което зависи от нас: да не оставим украинците в беда и да изковем куката, с която да дръпнем тоя народ обратно, и веригата, с която да го усмирим. Ако не го направим – запътили сме се право към гробищния вечен мир на Кантовата трагическа ирония.

––––––––––––––––––––

[i] В ония времена будните немци изобщо са гледали към Френско – и са виждали най-различни важни за тях неща. Примерно, Хегел, Шелинг и Хьолдерлин, студенти-съкафезници в Тюбинген, видели Свободата – и посадили пред консервативния си университет едно „Дърво на свободата”! Студентите Маркс и Енгелс, поколение по-късно, видели във Френската революция – Революцията! Студентските ентусиазми ходят по университетите, не по гората, а наивната им енергичност нерядко прави разнокалибрени бели.
[ii]  Теодор Херцл, Държавата на евреитe. Предложение за съвременно решение на еврейския въпрос; публикация: февруари, 1896 г. (Theodor Herzl, Der Judenstaat. Versuch einer modernen Lösung der Judenfrage Breitenstein’s Verlags-Buchhandlung, Leipzig und Wien. 
[iii]  „Аз имам една мечта.“ Вж. напр. тук.
[iv] Имануел Кант, Към вечния мир, превод проф. д-р Цеко Торбов, НИ, С., 1977, с 19.
[v] Тони Джуд, След войната. История на Европа след 1945 година, изд. Сиела, 2010. (Tony Judt, Postwar: a history of Europe since 1945).
[vi] The Americanization of Emily, 1964, англо-американска продукция, сценарий Пади Чаевски, режисура Артър Хилър (Paddy Chayefsky, Arthur Hiller); разговорът е на 16:16 – 17:16.
[vii] Over there (Там отвъд) – свръхпопулярна в Щатите песен на Джордж Кохан (George M. Cohan, с ирландски произход) от 1917 година, създадена с мобилизационна цел през Първата световна война, но напълно пасваща и на ситуацията през Втората – и затова масово пята от американците и през 1944. Вж. напр. тук.
[viii] „Мека сила“.
[ix] Из лекцията на проф. Морисън Произход на доктрината Монро 1775–1823, изнесена в Икономическата школа на 30.11.1923 г. Вж. Morison, S.E., The Origins of the Monroe Doctrine. Economica (10): pp 27–51. 
[x] James Monroe, excerpts from the Monroe Doctrine, Washington D.C., December 2, 1823.
[xi] „I didn’t raise my bоy to be a soldier”. Вж. напр. тук.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияКомфортът на егото
Следваща статияБуден и в съня