Вероятно очаквате да ви разкажа как след смъртта на император Теофил, в първата неделя на Великия пост, през вече далечната 842 година, Църквата се връща към своите предания, припомняйки си, че почитаме иконите, защото чрез образите се издигаме към Изобразените. Затова и този ден вече повече от хилядолетие се нарича както „неделя на Православието“, така и „Неделя на иконопочитанието“. Но всичко това няма как да не ви е известно и не за това ще говоря. Всъщност в тази проповед повече ще мълча, защото както казва един от големите композитори на ХІХ век – Чайковски: „Музиката се ражда в тишина“. И като казах „тишина“, замисляли сте се защо следващата неделя на Великия пост е посветена на певеца на тишината – св. Григорий Палама? И що за логика има в тази подредба на неделите до Цветница? Един кръст (в третата седмица, кръстопоклонната), двама писатели (четвъртата неделя е на св. Йоан Лествичник) и една жена – също Мария, но различна от Богородица.
Малцина биха отговорили на този въпрос. Подозирам, че и моят учител по византийска философия, професор Георги Каприев би се затруднил. За съжаление няма как да използваме джокер или помощ от публиката, като попитаме някои от гениалните светци и наставници на Църквата: Ефрем Сирин, Августин или Григорий Богослов, Роман Сладкопевец, Андрей Критски, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин… Списъкът е дълъг, но всички от изброените са живели векове преди да бъдат така подредени неделите на Великия пост, ето защо ни остава единствено едно недотам божествено гадание…
И то е в констатацията, че всичко започва от образите. Каквото ни е пред очите, това ни е в ума. И хората, които плащат за телевизионни реклами, добре го знаят. Знаят го също нашите баби и прабаби, на които дължим толкова поетични поговорки. Затова не можем без иконите. Не заради книгите и съборите. А защото без тях няма мисъл. Няма богословие. Няма философия… Дори и еротика няма… Всъщност толкова много неща ги няма без образите. С две думи: без образи светът е безобразен…
И това ще е така, докато не се появи св. Григорий Палама… само след седмица, за да ни обясни, че сме научили неправилния урок… Защото в молитвата няма образи, няма фантазии, няма ероси, тя е спокойна и мълчалива, стихнала душа… която безхитростно и безизкусно търси Бога… И когато се умори да го търси, защото само чистите по сърце ще Го видят… (а ние не сме чак толкова чисти)… тогава ще ни трябва сянката на кръста… като оазис за лутащите се в пустинята… После… св. Йоан Лествичник, за да ни покаже, че сме сбъркали пътя… защото той е нагоре, там, където освен неговата Лествица няма пътни знаци… И чак след това, накрая… когато богословието е вече наистина невъзможно, идва св. Мария Египетска… Но защо тя е накрая, последна, като Сляпата неделя… Това е тема на друг разговор… който – ако Бог е дал – ще проведем след няколко седмици.
