1
832

Недовършена работа в сърцето на Европа

ikrustev

През 1999 г., десет години след падането на Берлинската стена, британският дипломат Робърт Купър каза, че нейният демонтаж разделя миналото от бъдещето, както преди това стената е разделяла Изтока от Запада. По думите му падането на стената надмогва традицията на три века международни отношения и налага един европейски ред, в който има баланс на силите, липсват ясни разграничения между вътрешна и международна политика и сигурността се базира на идеята, че всеки зависи от всички останали. Такава бе някогашната парадигма. Сега изглежда, че този европейски ред е погребан в Крим. Знаем това, защото посочените три основни хипотези вече не работят. За европейците днес е немислимо да твърдят, че войната в Европа е невъзможна. Никой не казва, че непременно ще има война, но докато довчера да говориш за война в Европа бе проява на лош вкус и хората казваха: „Четеш много история“, днес те смятат, че войната е възможна и се случва на много места в света.

Второ, макар Европейският съюз и Русия да са взаимозависими икономически, това не изключва конфликта между тях. Нещо повече, когато едната страна реши да бъде по-агресивна, другата не знае как да реагира. И докато преди 1989 г. конфликтът между Съветския съюз и Запада е за това чий модел за бъдещето е по-добър, сега въпросът, който задават всички, е кой всъщност живее в реалния свят. Помните, че Ангела Меркел каза за Путин, че той си живее в негов свят. От своя страна Путин упрекна европейците, че не живеят в реалния свят. През месец март тази година европейците се изправиха пред въпроса как се възприема европейският ред извън Европа, възможно ли е той да се превърне в глобален ред или останалите го смятат просто за европейски ред. Имам предвид Китай и Индия – какви са причините, поради които те не се притесняват за Украйна. Те казват: „Това са си ваши европейски работи. Глобалният ред не се базира на принципите, характерни за европейския ред. Използването на сила при такива конфликти съществува навсякъде, проблемът е в това, че европейците си мислят, че живеят в различен свят и това е техен проблем, а не наш“. Това е нещо важно. Довчера си мислехме, че нашият модел е универсален, а сега разбираме, че е по-скоро изключение. Това означава, че живеем в друга ситуация. Освен това, ако говорим за силни и слаби страни, обективно погледнато ЕС – без дори да намесваме САЩ – има по-голям капацитет от Русия. Няма спор, че в икономическо отношение Русия има огромни проблеми, и в този смисъл тя не бива да бъде надценявана. Какво е различното днес? До 1950 г. много рядко една по-слаба страна е постигала своите цели, воювайки с някоя по-голяма сила, а след 1950 и 2000 г. в повечето случаи по-слабата страна успява да постигне своите цели, защото при този тип конфликти въпросът не е в това кой е по-силен, а в това кой има по-голяма решителност. По отношение на Афганистан и Ирак американците са много по-силни. Тоест не е достатъчно да мислим за това кой е по-силен и кой е по-слаб.

Струва ми се, че европейците трябва да преосмислят станалото през последните 25 години. Когато разказваме историята на този период, трябва да си дадем сметка, че той се характеризира с четири различни проекта. На първо място проектът за трансформиране и разширяване на Европейския съюз. Второ, проектът, свързан с появата на постсъветска Русия – това е един нов проект, тъй като съществуващият дотогава Съветски съюз не бе национална държава. Третият проект е свързан с преминаването на кемалийска Турция към посткемалийски период от развитието на страната. Четвърто, казват, че през последните 25 години Европа е много мирна. Разбира се, зависи къде живеете – на Балканския полуостров, в бивша Югославия мирът не бе запазен. За тези 25 години в Европа бяха създадени повече държави, отколкото навсякъде другаде в света с изключение на Африка през 60-те години – в Европа бяха създадени 17 нови държави, търсещи ресурси за своето изграждане – и финансови, и емоционални – търсещи своята идентичност, граници и пр. В постсъветското пространство това не е лесен въпрос. Тези четири проекта са изправени един срещу друг.

От тази гледна точка кризата в Украйна напомня на кризата в Югославия след края на Студената война. В голяма степен Югославия се крепеше на реда и баланса, които създаваше Студената война. Никой не искаше Югославия да се разпадне – нито Изтокът, нито Западът. С края на Студената война обаче никой вече не го бе грижа за Югославия. Същото се случи с Украйна – тази геополитическа амбивалентност беше вкоренена в световния ред след Студената война. Нямаше как Русия да стане част от Европейския съюз, но руснаците не се съпротивляваха на разширяването на съюза. Положението обаче се промени и е много важно да разберем тази промяна. Немският философ Карл Шмит казва нещо много съществено: „Победителите губят своето любопитство“. Това се случи със Запада след 1989 г., той престана да бъде любопитен, знаехме отговорите преди още да бъдат поставени въпросите, защото отговорите бяха универсални, но не това беше истината. Например, защо през 1990-1991 г. Русия беше по-заинтересована да сътрудничи, да възприеме някои от идеите на мекия суверенитет – защото все още бе Съветски съюз, а Съветският съюз се страхуваше от възраждането на национализма в новите републики и затова бе готов да толерира този мек суверенитет. Не и Русия обаче. Ако се вгледате в развитието на Русия след това, ще видите, че тя се опитва постепенно да се освободи от зависимостта си от Запада. Не бива да забравяме, че Оранжевата революция в Украйна за руснаците е горе-долу това, което бе за американците атентатът на 11 септември 2001 г. През 2006 г. Русия изплати външния си дълг и това бе една от възможностите да поддържа границите си. През 2011-2012 г. стана нещо много важно, което ние някак пропуснахме – уличните протести в Москва. Никой не може да разбере руската външна политика, ако не разбере коя е най-голямата заплаха за Путин – тъкмо тези улични протести. Не е възможно да убедиш руския политически елит, че нещо в този свят може да бъде спонтанно. Когато хората излязат на улицата, въпросът, който задава този елит, е не защо, а кой стои зад тях, кой ги е пратил, кой им е платил. Това е много важно. По време на протестите в Москва Путин не бе застрашен от загуба на властта, но беше изненадан от реакцията на част от своя елит. Неговият елит бе готов да преговаря с протестиращите, а не да се изправи твърдо срещу тях. След това дойде политиката на национализация на елитите. Руският елит държи банковите си сметки и децата си на Запад. Путин възприе това като заплаха за сигурността.

Сега хората говорят много за Студената война. Този въпрос бе глобален, когато Съветският съюз бе глобална сила. Русия не е глобална сила, но води силно агресивна политика на изолационизъм. Русия се страхува от околния свят. Но каква е разликата между сегашното положение и Студената война? В началото на 60-те години Съветският съюз реши проблема с масовото преминаване на граждани от Източен Берлин във ФРГ, като издигна Берлинската стена. Сега Русия създаде такава ситуация, че украинците да искат да направят стена. Мисля, че като европейци ние трябва да решим как да възприемаме Русия, искаме ли изолация и скъсване на отношенията с Русия, кой ще има изгода от това, дали то ще навреди на ЕС, или ще му помогне. Руската политика в момента е много твърда, руснаците през цялото време се опитват да докажат нещо.

Накрая искам да кажа, че ние трябва да се обърнем към нашите общества. През тези 25 години в самия Европейски съюз се промениха много неща. Умората, това, че самите ние не си вярваме, се отразява на реакциите на Европа. Смятам, че най-голямата грешка бе погрешният прочит на германската политика. Ако по време на конфликта в Украйна някоя европейска страна се позиционира по-твърдо от очакваното, това беше именно Германия. Идеята, че Германия ще играе ролята на мост между Русия и Запада се оказа мит, тъй като германците разбраха, че са лидер на ЕС. Сега мисля, че става въпрос за това как точно ще изглежда германското лидерство – критично ли ще бъде то към страни като България, Румъния, Сърбия и Гърция. Ще бъде трудно, тъй като разделителната линия няма да бъде по нашите граници, а вътре в нашите общества. Тази изнервеност, умората от прехода, недоверието в елита – всичко това създава атмосферата, в която се осъществява тази нова политическа конфронтация.

Това, което изглеждаше като предимство за Европа, сега прилича по-скоро на недостатък. Европа е създадена, за да бъдат избегнати големи грешки, а не като механизъм, чрез който могат да се взимат ключови решения. Ние сме толкова предвидими, че нашата предвидимост ни поставя в трудна позиция по отношение на всяка провокация. Понякога самият Путин не знае какво ще направи в следващия момент, но знае много добре какво ще направи ЕС. Тази предвидимост е важна и за Европейския съюз, и за Путин. ЕС не може да се фокусира само върху ситуацията в Украйна, защото тези конфликти са много по-локални, отколкото ние сме склонни да смятаме. Естествено, че Путин не контролира всичко, което се случва в Източна Украйна, там има местни хора, които имат някакви взаимоотношения помежду си, те се конкурират за един ограничен ресурс. Смятам, че ЕС трябва да започне диалог, но не с Русия, а с Евразийския съюз, защото тогава ще се изправи срещу един проект на икономическа интеграция. Ако ЕС преговаря с Евразийския съюз, той би имал лостове за влияние в страни като Казахстан например, тъй като Путин взима решения, които не се харесват на тези страни. Сега руското общество е силно мобилизирано около националистическата линия и поради санкциите не изглежда вероятно в краткосрочен план Русия да промени политиката си. Русия знае едно – ако сега се вдигнат санкциите, инвеститорите няма да променят поведението си в следващите една-две години, затова вдигането на санкциите не е приоритет на руското правителство.

Изказване на Иван Кръстев на международната конференция „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“, проведена в София от 11 до 13 ноември 2014 г. като част от инициативата „25 години свободна България“. Заглавието е на Портал „Култура“. 

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияРоберт Валзер: сред безделници и мечтатели
Следваща статияИстината за Човека