0
3987

Незабравимият Хуан Диего Флорес

Хуан Диего Флорес в София, фотография Василка Балевска/Софийска филхармония

Концертът на Хуан Диего Флорес със Софийската филхармония беше на 14 януари в НДК, дирижираше Кристофър Франклин

Има музикални събития, които остават запечатани в паметта. В моето съзнание те са няколко и до този момент не избледняват. Не зная защо, но това са две постановки в летния театър на Бургас през шейсетте години на миналия век, които и до този момент ярко изплуват в съзнанието ми – „Ловци на бисери“ на Бизе и „Трубадур“ на Верди. Няколко невероятни постановки в Софийската опера като стилизираната „Набуко“ на Верди от 60-те години, „Норма“ на Белини и „Атила“ на Верди от 80-те, „Севилският бръснар“ на Росини от 90-те. Винаги, когато отивам да гледам премиера на някоя от тези опери, преди да се отвори завесата, мислено виждам декора от онова време. Има и концерти, които никога няма да забравя – рецитала на Елена Образцова и Важа Чачава, гостуването на Хосе Карерас за юбилея на Николай Гяуров през 1980 г. – боготворях го и когато го чух на живо на сцената, не можех да повярвам, че е истина. Никога не си позволих да отида на концертите, които той прави у нас в последните години. Добавям и концерта на Гена Димитрова и Анна Томова-Синтова в НДК…

Подобно беше и вълнението ми на 14 януари 2021 г. Следя Хуан Диего Флорес отдавна. Многократно съм представяла новите му записи, но никога не съм си мислела, че ще изнесе концерт в София. Когато Найден Тодоров обяви, че е договорено гостуването му у нас, тиха радост изпълни душата ми. След това дойде втората вълна на пандемията с всички забрани. Но ето, че въпреки това събитието се случи! Концертът бе дирижиран от Кристофър Франклин, с когото Флорес често работи.

Развълнувани хора се стичаха от всички страни към НДК. Скрити зад маските, не се виждаха усмивките, но затова пък очите блестяха. След като се настаних, започнах да разучавам програмата. Стилна. Това е първата дума, която мина през съзнанието ми. Няма показност. Няма я арията, която направи Хуан Диего Флорес световно известен – Тонио от „Дъщерята на полка“ на Доницети. Заради нея го наричат „Мистър 9 до-та“. Започва с белканто, малко оперета, френски арии и Пучини – от най-изящните и повечето непознати за широката публика. Италианска, френска и немска част. За испанската нямаше указание. Все още изучавам програмата. Биографията на диригента е доста по-дълга от тази на солиста. И двете са стандартни. Разочаровах се, че никъде не се споменава, че в различни постановки на най-големите оперни сцени е пял с български певци – Дарина Такова, Веселина Кацарова, Красимира Стоянова, Соня Йончева, Юлиян Константинов… Дали пък не можеше да се вземат по няколко думи от всеки от тях? Щеше да бъде значително по-интересно, отколкото следващите една след друга безкрайни анотации за композиторите. Не че за широката публика те не са полезни. После си отговарям, че сигурно има някакви стандарти и ограничения заради договора с двамата гостуващи музиканти.

И ето че светлините намаляха, ярък лъч проряза залата и той излезе. Разтвори ръце да прегърне всички нас и концертът започна. Без оркестрово въведение. Противно на всички общоприети норми.

Първи в програмата е Росини. Славата на Флорес като Росиниев тенор е вече многолетна. Почти всяко лято е в родния град на композитора, Пезаро. Участвал е в около петнадесет негови опери на различни места по света, а кой би могъл да каже колко са спектаклите! В дискографията му са включени само десет. Първата ария е на Флорвил от операта „Синьор Брускино“ – Deh! tu m’assisti amore. Това е арията, която открива самата опера, изпълнена с надежда и нежна любовна нега. Великолепно начало на концерта. Последва още една ария от опера на Росини – на Джокондо от „Пробният камък“ – Quell’alme pupille io serbo nel seno. Отново вдъхновено любовно обяснение. Елегантна интерпретация с ефектна бравурна финална част, която разкри вируозната техника на певеца.

Концертът продължи с още белкантови моменти, отново изключително подходящо подредени. Жизнерадостната увертюра на „Дон Паскуале“ ни отвежда към комичния гений на Доницети. Последва арията, която си съперничи с най-популярните страници от оперната литература. Кой може да устои на чаровния Неморино от „Любовен еликсир“ – Una furtive lagrima nel occhi suoi spunto. Прошепнатият любовен зов изтръгна не една сълза в залата.

И тук настъпи кулминацията за мен в концерта. За всеки тенор арията на Едгардо от „Лучия ди Ламермур“ е изпитание. Изпълнява се в последната картина на операта, след почти два часа действие. Страданието на влюбения избликва от всяка нота, а Хуан Диего Флорес умее да трогва сърцата с тембъра и със способността да променя плътността и изказа. Онази лека, ефирна емисия отстъпи място на по-плътния, по-отчаяния, драматичен и матов звук. Да завърши белкантовата програма беше избрана брилянтната увертюра на „Капулети и Монтеки“ на Белини.

Хуан Диего Флорес в София, фотография Василка Балевска/Софийска филхармония

Последваха две арии от оперети на Франц Лехар. Арията на Су-Чонг Dein ist mein ganzes Herz от „В страната на усмивките“ обикновено е бисова пиеса в много от концертите на световните звезди. Но и в средата на концерта беше запленяваща. Дойде ред на песента на Октавио Freunde, das Leben ist lebenswert! от „Джудита“. Напълно в стила на оперетата с малък мизансцен Флорес се опита да покани на танц диригента, затанцува сам и още повече завладя публиката.

Ако бяха нормални времената, вероятно тук трябваше да има антракт. Но концертът продължи с вакханалията от „Самсон и Далила“ на Камий Сен-Санс – изключително ефектна пиеса, изпълнена с много настроение и блясък от филхармониците ни. Така стигнахме до френската част на концерта. След експлозивните източни ритми арията на Милио Vainement, ma bien-aimee, оn croit me desesperer от „Кралят на Ис“ на Едуард Лало прозвуча затрогващо. За мнозина арията на Вертер Pourquoi me réveiller au souffle du printemps беше точно онази кулминация, която очакваха във вечерта. Вертер на Флорес беше олицетворение на романтичната трогателност на разочарования мечтател. Тя напълно контрастираше с последвалите доста по-героични нюанси в арията на Ромео от „Ромео и Жулието“ на Шарл Гунo – Ah! lève-toi, soleil!. Интермецото от „Манон Леско“ на Джакомо Пучини запази звуковата романтика, тъй като последва завладяващата изповед на Рудолф – Che gelida manina, se la lasci riscaldar от „Бохеми“. Винаги съм си мислила колко подходящ е гласът на Фролес за тази роля. В София той представи тъй обичаната ария – с широки легати, с разгърнати вокални линии и великолепни височини. И така завърши официалната част на концерта. Публиката, разбира се, полудя. Не стихваха виковете браво и аплодисментите. 

Започна шоуто. Изнесоха едно столче и го поставиха на мястото на диригента. В ръка с китара излезе Флорес и първата песен посвети на всички красиви български момичета и жени, и на приятелката си Дарина Такова. „Къде си Дарина?“ – попита той към залата и ѝ помаха с ръка.

Той изпълни две от най-популярните испански песни, съпровождайки си на китара – негов специалитет във всички концерти, които съм гледала – Bessa me mucho, последвана от Cucurrucucú Paloma. Изумителен и толкова земен – с красива усмивка и съвсем естествено поведение. Не пропусна по всички правила да задържи над 25 секунди тона на фразата Que van a saber de amores, което отново изтръгна възторжени аплаузи. Неописуемо удоволствие! Продължиха овациите, раздаването на въздушни целувки и още бисове. Този път с оркестъра и с мизансцен – „Гранада“, представена артистично – започна я с роза между зъбите, която малко по-късно подаде на диригента вместо палка, а на края изпрати към публиката. И за финал арията на Калаф от „Турандот“ на Пучини – Nessun dorma, със задължителните заковани Vincerò! Vincerò!. По време на изпълнението Флорес подкани и публиката да се включи, което тя стори с удоволствие, когато по партитура се включва хор.

Една вечер, която ще добавя към незабравимите заради възхитителната емоция, която предложи певецът, заради елегантната му артистичност, вокалното съвършенство, изисканата интерпретация и забележителния усет в представената програма. Разбира се, цялата емоция и красота не биха били възможни без Софийската филхармония и Найден Тодоров, който поставя все по-големи предизвикателства към състава. След откриването на сезона с удивителната Диана Дамрау, гостуването на Андрей Гаврилов, на Емил Табаков, Джанлуиджи Джелмети, Саша Гьотцел предстоят още незабравими срещи с наши и световни знаменитости. Вече втори сезон гостуването на известни наши и чужди артисти е постоянен приоритет на филхармонията. Не питайте как се постига това. Многократно Найден Тодоров е заявявал, че винаги е мечтал да представи подобен сезон на публиката. Ето, сега се случва! 

Хуан Диего Флорес в София, фотография Василка Балевска/Софийска филхармония

Хуан Диего Флорес е роден на 13 януари 1973 г. в Лима, Перу. Той беше в София навръх рождения си ден и в профила си във Фейсбук сподели снимка с торта, благодари за хубавите пожелания и обяви концерта на следващия ден. „Гласът на Хуан Диего Флорес е като двигател на Порше 91, когато го чуеш, знаеш, че пред теб е нещо много фино настроено, нещо луксозно“, пише за него в „Опера нюз“.

Баща му – Рубен Флорес, бил известен китарист и изпълнител на перуанска и креолска музика. Майка му, Мария Тереза, пък имала клуб, в който се изпълнявала музика на живо. Често младежът замествал някой от разболелите се музиканти, което било и една от атракциите. Ще припомня, че сред успешните издания на Флорес е дискът, събрал най-популярните латиноамерикански песни. През 1989 г. печели първия фестивал в Перу „Песен за мир“. Ръководителят на Националния хор на Перу започнал да му поверява солиращи изяви – в Коронационната меса на Моцарт и в Малка тържествена меса на Росини, и дори решил да му дава уроци. „Той ми вдъхна вяра, че мога да пея опера и дори научих арията на Херцога и „Аве Мария“ на Шуберт“. С тях се явих в консерваторията в Лима“ – казва солистът. Там дълго не може да реши с какво точно да се занимава и се лута между популярната и класическата музика. „Исках да се занимавам с музика, особено с композиция и да свиря на пиано. Започнах да разучавам леки ноктюрни на Шопен и да си акомпанирам.“

Печели стипендия и заминава да учи в института „Къртис“ във Филаделфия, където остава три години. През това време се среща и с Мерилин Хорн и учи с нея в Санта Барбара. През 1994 г. започва работа с перуанския тенор Ернесто Паласио, заедно заминават за Италия. Първият си пробив Флорес прави през 1996 г., на 23 г. „Спешно се наложи да отида на Росиниевия фестивал в Пезаро, за да подготвя малка роля от „Ричардо и Зораиде“, а се оказа, че трябва да изпълня главната роля (на Корадино) в „Матилде ди Шабран“, и така изведнъж станах известен.“ Чуват го директори на много театри и веднага календарът му се запълва. През август е извикан за прослушване в Миланската Скала и още през декември пее в „Армида“ на Глук, макар и не партията на Риналдо, след това в „Северна звезда“ на Майербер в Уексфорд. След година от Ковънт Гардън го викат да замести колега в „Елизабет“ на Доницети, а след това сключват договор за „Отело“ и „Пепеляшка“ на Росини и „Сомнамбула“ на Белини. През 1999 г. е и на сцената на Виенската опера за „Севилският бърснар“ на Росини.

През 2001 г. записва първия си диск – „Арии от Росини“, който печели Ехо класик в категорията „Оперен запис“. През 2005 г. отново получа същата награда за диска „Велики тенорови арии“, а през 2007 г. за записа на операта „Матилде ди Шабран“ на Росини.

В родината си Флорес е носител на най-престижното национално отличие – Големия кръст на ордена на слънцето на Перу. Той отвръща на този жест с благотворителни проекти. Създава в Перу фондация за насърчаване на детски и младежки хорове и оркестри.

Хуан Диего Флорес е камерзенгер на Австрия от 2012 г., през 2000 г. получава наградата на италианската критика като най-добър певец на годината, наградите Аурелиана Пертиле, Златен Росини, Златен Белини, наградата Франческо Таманьо, приза на списание „Опера“ – най-добър тенор, за изпълнението си в „Сомнамбула“ на Белини през 2001 г. в Миланската Скала.

На официалната страница на певеца могат да се видят ангажиментите му за тази година – на 21 март концерт във Вюрт с диригент Клаудио Вандели, в края на април ще изпълни заглавната партия от операта „Фауст“ на Гуно, която ще има премиера във Виенската държавна опера, под палката на Бертран де Били, а след това ще продължи пак там с „Хофманови разкази“ на Офенбах, дирижиран от  Аксел Кобер. През юни му предстои рецитал в Турку, съпровождан от пианиста Винченцо Скалера. Дали всички това ще се случи? Дано. 

 

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияКраят на тръмпизма (1)
Следваща статияУвенчани с небесна слава