Независимост

На 22 септември 1908 г. в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“ в старата столица Велико Търново княз Фердинанд прочита Манифест към българския народ, с който се обявява Независимостта на Княжество България. От този момент васалното княжество вече е независимо царство, а князът става цар. От този момент независимото Царство България се нарежда сред другите независими държави, като става пълноправна и равноправна с всички тях. От този момент предстои да извоюва и отстоява целите и принципите на независимостта, вписани в историческите и знакови думи в Манифеста. Това са изконните принципи на всички свободни и независими народи – непоколебима вярност към паметта на народните дейци за свобода, уреждане на хубавата си земя и преуспяване в своя културен и икономически напредък с надеждата, че ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

През следващите години една след друга следват три войни, които целят постигането на заветната цел за национално обединение с другите части от балканското землище, населени с еднородни, еднокръвни, едноезични и едноверни братя и сестри, останали извън границите на царството. Стремежите за съединение са същите, които са вдъхновявали Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. Тези заветни стремежи се изразяват с еднаква сила и устрем както от българите в границите на Отечеството, така и от българите, останали извън неговите предели. Войните са тежки, изнурителни, изтощителни, често братоубийствени, но се водят с пожертвователен героизъм. Войните завършват с поражения, преживени като национални катастрофи, една след друга носят разруха и покруса, пораждат раздор, посяват нихилизъм. След постигането на Независимостта и последвалите войни за разгръщането на нейния мащаб над всички българи следват поражения, довели до спазъм на националната душа, до политическо лутане и партизиране на обществото, което поражда вътрешно разделение и противопоставяне, продължило десетилетия и взело много жертви. Почти не успяваме да се радваме на независимостта си, родена с толкова надежди, прогласена така тържествено, положила начало на всенароден устрем, насочен към постигане на вековен блян. Бляновете остават неосъществени, а независимостта ни остава като една светла дата.

След не много години и датата е зачеркната. С установяването на комунистическата власт празнуването на Деня на независимостта е прекратено. Празникът е обявен за националистически, за фашистки и по идеологически, и политически причини е изхвърлен от календара. На негово място е наложен новият празник на новата независимост, на „освобождението от фашистко и капиталистическо робство“, на победната социалистическа революция, на новия строй, под чиито знамена всички бяха длъжни да маршируват в строй. По политико-психологически причини не беше възможно само две седмици след емблематичната дата на новия строй – 9 септември, да има друг празник и то празник на независимостта. Не можеше да се допусне да се мисли за независимост, която не е под ръководната роля на партията-ръководителка. За царе можеше да се споменава само в народните приказки. Цялата история беше пренаписана и всички неудобни за новата идеология дати, събития, празници и личности бяха първо зачеркнати, а впоследствие изтрити. Честванията на Деня на Независимостта са подновени чак след половин век – през 1998 г. Денят на Независимостта се превръща в нов празник с пресушени корени, изтрит от народната памет, непознат и непонятен за цели поколения, изживели живота си по деветосептемврийските манифестации.

Пет века лишен от самостоятелна държава народът копнее за независимост и тъкмо празникът на Независимостта е заличен от календара. А когато в тоталитарната държава нещо е заличено от календара, с всички тоталитарни механизми то бива заличено и от паметта и от съзнанието.

В Декларацията на независимостта на Съединените американски щати от 1776 г. нейните автори, наречени от Ейбръхам Линкълн „бащи“, са записали думи, които са легнали в основата на всеки стремеж към независимост: „Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие. Че за осигуряването на тези права сред човеците започва да действа управление, което черпи справедливите си правомощия от съгласието на управляваните.“

Независимост означава тъкмо това – правото на живот, свобода и стремеж към щастие. Тези права се неотменими, защото са дадени на човеците от техния Създател и всички човеци са равни пред тези права. Погазването на което и да било от тези права означава не само лишаване от независимост, но и погазване принципите на независимостта. Независимостта има своите общонационални измерения, но те също са лишени от смисъл, ако са потъпкани основополагащите индивидуални права. Независимостта е политическа категория, но нейните основи и нейната същност са етични. Ако бъде лишена от своята етична същност, политическата независимост се изпразва от съдържание и се превръща в антиутопия от рода на описаната от Джордж Оруел. Когато Големият брат те наблюдава, всички ценности се превръщат в своята противоположност – Войната е мир, Свободата е робство, Невежеството е сила. В такава „независимост“ беше принудено да живее нашето общество в продължение на половин век, когато Независимостта беше заличена като празник и подменена с фалшив двойник. Денят на Независимостта не беше просто забравен – беше му наложена забрана и забрава. Този дълъг период остави трайни травми в обществената памет и в обществената душа. Затова когато днес празнуваме Деня на Независимостта, трябва ясно да съзнаваме, че за постигане на истинска независимост е необходима борба, но за да е успешна тази борба, тя трябва да е предшествана от ясно осъзнаване на нейната политическа и духовна същност.

Независимостта ни приближава към нашите национални идеали, но за нейното реално постигане са необходими и лични идеали, необходимо е единение около общи идеали, необходима е непримиримост към всичко, което ги подкопава и руши, необходими са трезви изводи от миналите неуспехи, за да не се повтарят миналите грешки.

Когато е прогласена, Независимостта е една новопосадена фиданка. През изминалите 112 години въпреки бури, суши и бедствия, фиданката е пораснала. Тя ще може да расте още и още само ако има добра почва в обществото ни и в сърцето на всеки от нас.