0
2636

Неизлишният дисидент

В памет на Владимир Буковски (1942-2019)

Вестта, че Владимир Буковски си е отишъл от този свят, ме върна двайсет години назад, към една незабравима вечер в моя живот. В главата ми нахлуха гласове и спомени, към които ми се иска да се върна. И то до степен, че те даже позатулиха някои кресливи, псевдо(граждански) гласове от настоящето ни, за които има какво да се каже и не би трябвало да се мълчи. Дано тези редове в памет на един от най-истинските правдолюбци, които съм срещал, имат и някакъв ефект на гражданско отрезвяване от лъжата. Защото човекът, за когото ще стане дума, бе наистина гражданин, комуто всякаква политическа мимикрия бе изначално чужда.

Запознах се с Владимир Буковски в края на 90-те години в Париж, благодарение на Наталия Горбаневска – самата тя жива легенда – поетеса, правозащитник, една от седмината, дръзнали да излязат на 25 август 1968 г. на Червения площад в Москва, за да протестират срещу съветската инвазия в Чехословакия, издигайки транспаранта „За вашата и нашата свобода”. Днес на по-младите това може да се стори просто един (похвален) жест на гражданска ангажираност, ала на времето е било чутовен акт на безразсъдна смелост. Горбаневска ми е разказвала как отвсякъде срещу тях, още докато се опитвали да развият транспаранта, скрит в бебешката количка на сина ѝ, са се нахвърлили разни „яки граждани” от КГБ, нанасяйки им жесток побой още на място. „И вие отидохте на този протест с дете в бебешка количка?”, питах я аз няколко пъти невярващо. На което тази дребна на ръст жена, носеща очила с огромни диоптри, просто отговори: „Да”. Кагебистите ги влачат по земята и бързо ги натикват в арестантски коли, а бебешката количка с малкия Ярослав си остава на площада, докато други бдителни „граждани” не я закарат в някакво отделение на милицията, откъдето отиват да приберат детето разтревожени близки. Самата Горбаневска и останалите инакомислещи са вкарани в психиатрии, където години наред ги инжектират с аминазин и с какви ли не опиати, третирайки ги като „пасивни шизофреници”. За което тя, съвсем обяснимо, не обичаше да говори, няма го и в интервютата ни. Един или два пъти, докато пиехме чай, сподели, че болките от аминазина били ужасяващи, че терапията, след като е била пусната да замине на Запад, трудно е дала резултат.

Веднъж, докато говорехме по телефона, тя ми каза: „Елате в петък, но ще ми гостува Володя Буковски, искате ли да ви запозная с него?”. Искаше ли питане? Кой би отказал да се запознае с този легендарен дисидент, чиято съпротива и гладни стачки в затвора принудиха съветските власти да влязат в преговори с диктатора Пиночет и да го разменят за лидера на Чилийската компартия Луис Корвалан – абсолютно безпрецедентен акт в най-новата история… Скоро преди това бях чел във в. „Монд” едно доста горчиво есе на Буковски, в което той наричаше дисидентите „излишните хора”, изтъквайки как те биват изтласквани от публичната сфера в посткомунистическия свят.

И тъй, в уречения час се озовах отново пред познатия дом на ул. „Робер Линде“, в чиято портиерна Горбаневска бе устроила своята „комуналка” – книги, наредени на купове почти до тавана, разхвърляни навсякъде пепелници и чаши за чай, някакви тъмни завеси, обособяващи пространството на нейния син Ярослав. В центъра – голяма дървена маса, разпилени коректури на парижката „Русская мысль“, където тя работеше като редактор. И облаци тютюнев дим, зад които разпознах чертите на масивното, волево лице на самия Буковски, който палеше цигара след цигара. От най-силните, така че до полунощ – от разговора или от цигарите –  направо ми се зави свят.

Запознахме се. Наталия Евгениевна с присъщата си доброта обясни, че съм млад българин, непонятно защо интересуващ се от „миналите работи”. На което Буковски рязко я прекъсна и вметна нещо остро, че винаги е имало любители на „вестникарските изрезки“. Понечих да възразя, а той иронично ме погледна и ме попита давам ли си сметка, че злото вече се завръща.

Все още Путин не държеше цялата власт в Русия и аз го попитах какво има предвид – тогава Милошевич беше заплахата, най-вече случващото се на Балканите. Последва дълъг монолог на човек с историческа визия, който за съжаление не записах, затова го възпроизвеждам по памет.

Буковски говореше отривисто, с някаква скрита болка в гласа, но същевременно много ясно и аналитично. Твърдеше, че не е Касандра, просто има жизнен опит, който мнозина не искат да възприемат и осъзнаят. Повтаряше, че близо две десетилетия се е опитвал да обясни на Запад, че случилото се в Съветска Русия не е нито „пролетарска“, нито „социална“, а още по-малко „социалистическа революция”, че става дума за историческа мутация, в която истината и лъжата просто са си сменили местата. Че сме изправени пред „социално заболяване“, непонятно за свободния свят, което би трябвало да е понятно поне в Източна Европа, където е било привнесено.

Онова, което най-искрено го тревожеше, бе не политиката на компромисите, а компромисът с истината в днешния свят. Наивно е да се смята, повтаряше той, че нещо се променя, когато просто се смени или надгради фасадата – с някой нов апаратчик като Елцин, дори когато се даде известна свобода на словото и се появят някакви нови фигури на фона на цялостното преразпределение на ресурсите в бившия СССР.

Той беше убеден, че старите структури на КГБ вече са надигнали глава, че новата имперска доктрина е в ход, че ще се възроди имперския национализъм, носещ всички белези на агресивната пропаганда на СССР. Разговорът, пак повтарям, бе в края на ноември 1999 г., малко преди Елцин да връчи цялата власт на Путин, и, честно казано, тогава имах известни съмнения. Стори ми се, че неговата визия е прекалено пропита от черногледство.

Буковски усети недоверието ми, уморено разтърка очи и приведе аргументи, които съм запомнил.

Първият от тях беше, че никой не си дава сметка какво означава едно общество да е изградено върху лъжата и какви биха могли да бъдат неговите мутации. Той настояваше, че никой на Запад (за всичките години на СССР) така и не е разбрал какво е тотална пропаганда, нито какво е идеологическа война. Как се печелят умовете, тъкмо със средствата на демокрацията, която винаги търси компромиса и осредняването на гледните точки, а не самата истина.

Рязко се обърна към мен с думите, че и моето поколение е от тези, които предпочитат да не виждат различията, а по-скоро нюансите. Настояваше, че не става дума само за шпионаж в стила на Ким Филби или Джеймс Бонд, а за внедряване на агенти на идеологическото влияние. Защото избирайки между информация и дезинформация, плуралистичната демокрация винаги поглъща частици от отровата, а те се натрупват, натрупват, докато средината не вмести самото ядро на лъжата.

Стори ми се, пак повтарям, твърде песимистично. Сигурно съм гледал доста недоверчиво, защото Буковски изведнъж се разсмя, искрено и някак по момчешки. Горбаневска – също. Гледаха ме като патили и препатили хора, дошли от другаде, с друг опит.

В потвърждение на тезата си той реши да ми разкаже как стигали до истината за световната политика във Владимирския затвор. Абонирали се за основните съветски издания в килията. Разделили си ги „на порции“, сетне всеки излагал пред другите какво е прочел за световните събития и каква според него е истината. И трябва да ви кажа, продължи Буковски, че през 1976 г., когато ме пуснаха на Запад, аз бях относително информиран човек. За една трета от нещата изобщо не знаех, за тях не пишеше в комунистическата преса, но в останалото бяхме „уцелили”. В килията, каза той, аз бях от лидерите на „оптимистите”. Озовавайки се на свобода, се оказах краен песимист, смаян от наивността на западните хора.

И за да ме убеди, помоли Горбаневска да потърси някой останал екземпляр от неговите „Писма на руския пътешественик”. Тя разрови камарите с книги и ми даде пожълтяла книжка малък формат, която пазя като скъп спомен от тази среща.

Издирих я тези дни в библиотеката си, препрочетох я на един дъх и наистина открих поразяващи пасажи. С някои от тях все още съм готов да споря, ала други смайват с точността на наблюденията си. Смайващо е колко от нещата, споделени в тази малка книжка, видяла бял свят в емигрантското издателство „Чалидзе“ в Ню Йорк през 1981 г., са наистина актуални.

Например това:

Струва ми се, че всяко ново поколение подлага традицията на преразглеждане. Единствен предел в тази диалектика е националният характер, ако този израз все още означава нещо в наше време. Но и от тази гледна точка източноевропейците са не по-малко подходящ материал от нас за тоталитаризма. Ние (руснаците – б. м.) сме непокорни, трудно усвояваме изискванията на дисциплината, а властта с особено уважение у нас никога не се е ползвала… В затворите на ГДР, както са ми разказвали, с чисто немска педантичност дори нощта се е превръщала в мъчение за затворниците. Докато нашата легендарна неорганизираност ни е спасявала от големи беди

Излиза, че на свободата и демокрацията хората трябва да се учат, както на тригонометрия. В основата на тази идея обаче има нещо като порочен кръг: веднага от тиранията към свобода не може да се премине, не сме обучени. А как да се обучим в условията на несвобода?

Парлив въпрос, който все си задаваме. Но забележете – размисълът е от Брежнево време, когато Берлинската стена изглеждаше толкова непоклатима.

И още: Едно от най-важните следствия от Втората световна война е безумната тяга „вляво“, каквото и да е това „ляво“, каквото и то да означава. Левичарството стана фетиш, а всеки политик вдясно от социалистите вече се заклеймява като „фашист”. Затова се стигна дотам светът да отиде по-близо до „червения фашизъм”, отколкото предвоенна Европа до „кафявия“. Такива са работите с традицията.

Вече предусещам подскоците и изблиците на несъгласие с Буковски, но вижте какво пише той в следващия пасаж:

Може и да изглежда парадоксално, но народите от Източна Европа притежават по-добра историческа памет. Ние много повече живеем с миналото, доколкото настояще винаги не ни достига, а бъдещето трудно се вижда. Нашите народи са виждали и фашистко нашествие, и комунистическо робство; затова вече не ни тегли наникъде.

Тук Буковски, струва ми се, е дори прекомерен оптимист. И трябва да признаем, че през последните години, особено, когато дойде в България през 2008 г., неговата визия за света бе далеч по-мрачна. Разговаряхме тогава в дома за дебати „Червената къща“. И той бе още по-ядосан от наивността на Запада, рециклиращ същите исторически илюзии спрямо политиката на Путин.

В „Писма на руския пътешественик“ открих и този негов съвет как би трябвало да се водят преговорите с Москва, над който се смях дълго:

Западният свят би постъпил доста по-разумно, ако назначи за водене на преговори със руските недипломати не хора с харвардски дипломи, а някой опитен шериф от Чикаго, познаващ най-добре психологията на подземния свят. Но как да обясниш това на някой американски президент за петнайсет минути?

Какво да говорим – малцина до 1989 г. се вслушваха в неговите предупреждения, смятаха, че той пречи на „разведряването“ и „процесите на мирно съжителство“.

Няма да забравя как гневно разказваше за някаква пресконференция в Америка, където журналисти почти със съжаление му казали: „Вижте, говорите така, защото дванайсет години сте лежали по затвори и клиники, пострадали сте от режима”. След което с неудобство отказали да отговорят на неговия контра-въпрос: „А как бихте постъпили, ако тук, на мое място, бе някой лагерист от Аушвиц? И на него ли бихте казали, че говори лоши неща за нацизма, защото е пострадал от него”.

Убеден съм, че Владимир Буковски бе от „неизлишните дисиденти“, от хората помогнали ни да извървим някаква част от пътя към свободата.

И в заключение ми се иска да цитирам финала на подарената ми от него книга:

Остава впечатлението. Там в Русия, където железопътната линия минава край някое забравено от Бога място, обезателно край стоборите се виждат деца. Дъжд, студ, а няколко неподвижни фигурки неизменно стърчат, гледат след влака с непонятна тъга, все едно, че животът им е минал напразно.

Не съм виждал на Запад деца, които така да гледат след влака.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДа сковеш миналото, за да се спасиш
Следваща статияЛитературната личност на Петко Тодоров