0
9466

Нелегалният и патриархът

Разбирането е ключова дума от всеки исторически разказ. Затова и днес, говорейки за времето „преди“, на практика се опитваме да съобщим някакъв опит, да опишем какво и как е било. И все пак много неща звучат невероятно даже за съвременниците на разигралите се събития.

Историята, която възнамерявам да разкажа, е тъкмо от този род. Ще я изложа такава, каквато я прочетох в разработката, водена от Държавна сигурност срещу българския патриарх Кирил. Смайваща и невероятна история от времето на комунистическия режим, за която няма да откриете нито дума дори в изключително интересните патриаршески „Дневници“, видели бял свят неотдавна (София, НБУ, 2018, публикация Живко Лефтеров и Момчил Методиев). Нещо, напълно обяснимо – патриарх Кирил е бил съвсем наясно, че записките му ще попаднат най-напред в ръцете на особено „профилирани читатели“ от службите на НРБ. И очевидно не е искал, нито е смятал за необходимо сам да облекчава усилията им.

А всъщност става дума за „сюжет“, който от 50-те години заживява „собствен живот“ в четиритомната ДС-разработка „Топола“, водена срещу Константин Марков Константинов (патриарх Кирил Български). В него, нека подчертаем, има документи и отпреди 1944 г., свързани с позициите му в защита на евреите, с възможното му участие в международните анкетни комисии по случаите „Катин“ и „Виница“ (което не се осъществява) и т.н. Има документи за ареста му още като Пловдивски митрополит в Дирекцията на Народната милиция (14 октомври 1944 г.) и протоколи от разпитите. Има и собственоръчно негово показание как е бил заставен със сила в нощта на 12 декември 1944 г. от помощник коменданта Любчо да напише оставката си от Пловдивската катедра с аргумента, че тя е „твърде тежка за неговите сили и поради личното му недостойнство (…), затова моли Св. Синод да му отреди място в някой манастир“. Мемоарни свидетелства от следствения арест и от Централния затвор разказват как по онова време митрополит Кирил е унижаван и малтретиран, как милиционери за издевателство са чистели коридора с брадата му. Детайли, които са важни. Те също са част от историята на комунистическия режим, която още не сме прочели.

Изтръгнатата със сила „оставка“ на митрополит Кирил така и не е била използвана. Обратното, през март 1945 г. той е освободен, след множество застъпничества, в това число и от еврейски организации. В решението за прекратяване на следствието срещу него, носещо подписа на „прословутия“ народен обвинител Георги Петров Драгиев, дори се упоменават „двадесет и пет изложения, телеграми, писма, молби с множество подписи, удостоверения, както и писмо от Областния комитет на ОФ Пловдив… всички те настояват да бъде освободен и върнат техният любим пастир. Такава спонтанна манифестация на любов към задържания митрополит Кирил е нещо забележително и пръв по рода си и силата си случай“, пише безпощадният обвинител. Нещо, наистина безпрецедентно, особено в онази мрачна и кървава есен на 1944 г., белязана с толкова страх и мъки.

ДС обаче не изпуска духовника от око, внедрявайки около него агенти. Особено раздразнение предизвиква взетото от него решение като наместник-председател на Св. Синод, заедно с останалите митрополити, да се отпускат месечни помощи на семействата на свещеници, пострадали за вярата: „Безследно изчезнали – 62 200 лв., осъдени на смърт от Народния съд – 19 000 лв., осъдени и намиращи се в затвора – 142 700 лв., намиращи се в ТВО – 24 400 лв., или всичко 251 300 лв., което за една година прави 3 015 600 лв.“. Внедрените около него „живи микрофони“ свидетелстват, че Кирил открито говори как „комунистическата власт всячески се стреми да закрие Църквата“, че покровителства „бивши хора“. От многобройните справки за обкръжението му става ясно, че той подава ръка в беда и че на него буквално дължат оцеляването си хора като Димитър Талев, Симеон Радев  и Змей Горянин, академиците Михаил Арнаудов и Иван Дуйчев. 

Тази година се навършват шестдесет и пет години от интронизацията на този първи български патриарх (10 май 1953 г.) и е редно да споменем този негов жест в подкрепа на лица, лишени от възможност за интелектуална или обществена дейност. Става дума буквално за физическото оцеляване на тях и техните семейства в първите години на комунистическия режим.

Така стигаме и до сюжета за „нелегалния и патриарха“, който наистина смайва при прочита на цялото това досие. Някъде от средата то е направо засипано от справки за издирвания Никола Костадинов Коларов, по професия журналист, македонски деец, осъден от Шести състав на Народния съд на десет години затвор за своите публикации. Отначало човек решава, че става дума за някаква грешка, че „ДС-продукцията“ просто е смесила досието на патриарха с това въпросния Никола Коларов. Постепенно, справка след справка, става обаче ясно, че машината на службите е напипала някаква връзка, подчинена на агентурна логика.

Ала кой е Никола Коларов? От документите на ДС става ясно, че той е роден през 1902 г. в Дупница, където завършва основно и средно образование, а после учи правни науки в Швейцария, секретар е на Македонския младежки съюз в Париж през 20-те години. Че съпругата му Бойка е дъщеря на известния македонския войвода Михаил Развигоров. Че Коларов е изявен публицист, близък до Данаил Крапчев и Димитър Талев, че е „ванчемихайловист“. Че е бил доцент по дипломатическа история в Свободния университет и асистент на проф. Г. П. Генов. Че е автор на книгите „От Ньой до свободна България“, „Дипломатическа история на Балканите“ и „Спомени за Яворов“. Че по време на войната издава в Скопие в. „Целокупна България“, където е бил командирован като областен директор на разположение.

Следват още и още справки за това, че е в неизвестност от 9 септември 1944 г. и е с невлязла в сила десетгодишна присъда от Народния съд. Има данни, че през 19451946 г. е засичан в Капиновския манастир, но е изчезнал оттам. Щателно разработен план от 1952 г. за агентурно-оперативни мероприятия срещу „Комитата“ (Никола Коларов) показват, че комунистическата власт го търси под дърво и камък. Анализът на ДС е, че той не е напуснал страната, а някой му помага да се укрие. И отново се извършват разработки и наблюдения. Разработват съпругата му Бойка, следят децата му, близките, неговите познати. Подозират, че може би живее под чужда самоличност. И има нещо, което наистина не дава мира на ДС: че нечия невидима ръка помага на този преследван човек.

Документите в досието на патриарха показват, че е било точно така. Истината е, че на Богоявление 1946 г. преследваният Никола Коларов се решава на отчаяна стъпка: появява се на водосвета на река Марица, въпреки риска да бъде разпознат, за да потърси помощ от пловдивския митрополит Кирил, с когото, забележете, съвсем не са близки. От разпитите на Коларов в края на живота му става ясно, че те са се виждали някога, но най-много два или три пъти – на заседания на съюза „Отец Паисий“ или на организацията „Братство“ и може би веднъж в Скопие, по време на войната, когато Кирил, с решение на Св.Синод, е натоварен и с катедрата на Маронийски епископ.

И как мислите, че реагира освободеният наскоро от затвора митрополит, изпитал на гърба си следствието в ДС? Разперва ръце с думите, че нищо не може да направи за своя ближен? Изразява най-общи думи на съпричастност към един преследван човек, чийто живот е в опасност?

Не, духовникът Кирил постъпва така, както му повелява неговият християнски и човешки дълг. Както постъпва и по-преди, когато към него се обръща за помощ еврейската общност в Пловдив. Не само че разпорежда да укрият Никола Коларов в земеделското стопанство на епархията, но скоро му урежда и среща със съпругата му Бойка. Срещата става чрез близката на патриарха Виктория Чавова, и то в нейния дом в София, където Коларов е откаран с автомобила на пловдивската митрополия.

Веднага след това Коларов под фалшива самоличност е назначен на постоянна работа в земеделското стопанство „Орта хан“. Митрополит Кирил е бил наясно, че помага на нелегален с присъда, издирван от комунистическата власт. Той добре е съзнавал каква опасност поема и че може да се върне обратно в затвора. Но не е могъл да постъпи другояче.

В същото време комунистическите власти проверяват всички връзки на нелегалния Никола Коларов  чичовци, вуйчовци, лели и сродници из цялата страна. Нищо. В края на показанията по делото му четем, че 31 души, повечето свързани с Църквата, са знаели неговата истинска самоличност. Но никой от тях не го е предал. От християнски дълг и лоялност към патриарха.

Казвам към патриарха, защото в досието му след интронизацията  от 1 юни 1954 г. виждаме една заповед, подписана вече от Кирил, патриарх Български. И в нея четем следното:

По решение на подведомствения ми епархийски съвет назначаваме за домакин на митрополитското стопанство „Орта хан“ Ангел Христов Константинов, считано от 1 април 1954 г., а предвидената от бюджета заплата 528 лв. е увеличена за прослужени години с 20 лв. или всичко месечна заплата 548 лв.

Кратко и ясно. Ангел Христов Константинов е фалшивата самоличност на Никола Коларов. От неговите показания впоследствие научаваме, че пак по разпореждане на патриарх Кирил част от тази заплата е отивала за издръжка на семейството му.

Патриархът не е забравял за своя „нелегален“. Срещали са се два или три пъти. Какво са си говорили, няма как да узнаем. Вероятно тези срещи са били важна духовна подкрепа за преследвания човек.

ДС попада по дирите на Никола Коларов едва през април 1956 г., тъкмо след прословутия априлски пленум. Оттогава датира и следното оперативно „предложение“, което откриваме в досието на патриарха. То е от 30 април 1956 г. и в него се съобщава, че по агентурни данни Коларов, обект на издирвателно дело „Котарак“, е открит в имението на пловдивската епархия. Предложението е той да бъде задържан секретно, което и става.

През 1956 г. обаче не може да се действа както през 19441946 г. Не я ясно как ДС попада в дирите на Коларов, обяснението е с режима на пререгистрация.  Оперативните работници, които го арестуват, се представят за преброители по изборите. Когато той влиза у дома си, за да им даде паспорта си, е задържан. След 12 години на издирвания от страна на ДС. Навярно рекорд в историята на комунистическа България.

И се започва ново писане на оперативни справки. Патриарх Кирил е обвинен, че е „създал условия за укриване на нелегалния Никола Коларов, михайловист, осъден от Народния съд, от 1946 г. до 1956 г.“. Държавна сигурност тържествуващо съобщава лично на др. Тодор Живков, че е задържан опасен „нелегал“. Изготвя се и съответното предложение:

Патриарх Кирил да бъде извикан в Министерския съвет или в Президиума на Народното събрание и да се вземе отношение към него, за което има изготвена справка.

Да се вземе какво „отношение“? Да се арестува патриархът? Звучи абсурдно дори за онзи режим, предвид на огромния обществен авторитет на духовника. Ето защо лично зам.-министърът на МВР Горги Кумбилиев пише следната резолюция:

Съгласно указанията на ЦК на БКП Никола Коларов да се изпрати в затвор за излежаване на присъдата, която има. Другите подследствени да се освободят, без да се завежда дело за съдене. По материалите около патриарха и Чавова никъде да не се говори и същите да се съхраняват строго секретно“.
11.08.1956 г.

Никола Коларов е вкаран в Старозагорския затвор, сетне е пратен в Белене. На 12 септември 1960 г. е амнистиран (говори се – пак по застъпничество от патриарха), но четири месеца по-късно е покосен от инфаркт. На погребението, за да отдадат последна почит на този толкова преследван човек, един до друг застават Димитър Талев, Симеон Радев и Кирил, патриарх български.

Този път легално.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияМногото лица на Иван Георгиев-Гец
Следваща статияСън и екзистенция 2