Начало Книги „Немски поети“ на Пенчо Славейков – за пръв път двуезично
Книги

„Немски поети“ на Пенчо Славейков – за пръв път двуезично

1924

Немски поети / Deutsche Dichter, Пенчо Славейков / Penčo Slavejkov, двуезично издание, издателство „Темто“, 2023 г.

Антологистът – така може да бъде наречен. П. П. Славейков: няма друг поет, за когото моделът на антологията да е толкова важен. Който да е постигнал такава виртуозност в употребата му. Става дума преди всичко, разбира се, за полумистификацията „На Острова на блажените” (1910), където собственото творчество е концептуализирано във вид на цяла една национална литература, едновременно измислена и реална.

Само година по-късно Славейков издава друга антология, в която по частично сходен, но и различен начин е представена „в резюме” друга една национална поезия, този път съвсем реална – немската. (Едва ли е нужно да се изтъква от каква важност е тъкмо немската поезия, немската литература и култура изобщо за формирането на самия Славейков и за естетиката на кръга „Мисъл”.) Тук намерението е по-скромно и самото заглавие изтъква това: отказ от претенции за всеобхватност, а сбор на отделни „немски поети”. Подборът изглежда непрецизен, незавършен. Наред с алпийските върхове в модерната немска поезия след Гьоте, са включени и случайни, посредствени имена. Поетът просто събира наличните си преводи, правени скоро след завръщането му от Германия, повечето от тях през 1902–1903. Но замислена и осъществена през 1911 г., непосредствено след „На Острова”, антологията частично използва открития вече модел: всеки от поетическите цикли е предхождан от биографичен очерк за автора, които, написани в неподражаемия маниер на прозаика П. П. Славейков, съставляват самостойна част от цялостния „проект”. (Топлата връзка между тях е мистификационният хетероним Олаф ван Гелдерн, появил се за пръв път през 1903 г., който скрито отпраща към фамилното име на Хайне по майчина линия – изключително важен за формирането на Славейков поет.)

„Немски поети” е една от класическите преводни антологии в българската литература заради ролята им в един по-широк, кутурноисторически контекст. Подобна роля по-късно ще имат преводните антологии на Гео Милев, разбира се – „Прокълнати поети” на Георги Михайлов (1921), както и на съвременната руска (а всъщност съветска) поезия на Христо Радевски (1938).

Антологията „Немски поети” има и второ, посмъртно издание (1917), поправено и коригирано от Боян Пенев. Включена е и в меродавното, единствено засега пълно събрание на Славейковите съчинения от 1958–59 г. (с едно изключение – Ницше). Но за пръв път сега се прави двуезично издание, пряко успоредяващо преводите с немските оригинали. Оригиналите творби са издирени от Гизела Линднер[1] – нелеко изпитание, тъй като в процеса на работа се оказва, че преводачът се отнася доста свободно към оригиналите, включително променя и заглавия. Изобщо, „авторизира” немската поезия по начин, който с една крачка отива отвъд неизбежното при всеки превод. Без да се стига до мистификация, личат следи от похвати, проиграни в първата антология.

Макар и същностно различни, двата антологийни проекта – „На Острова на блажените” (1910) и „Немски поети” (1911) – се появяват, можем да допуснем, в резултат на обща воля за концептуализиране.

Впрочем допускането е на доц. Бисера Дакова, автор на студия послеслов, която разчита антологията „Немски поети” именно като своеобразно продължение (апендикс) на знаменитата автоантология-мистификация. Като не по-малък израз на авторската воля на преводача Славейков: „до каква степен представените немски поети и образът на Немско са реални, фактически достоверни и доколко фикционални, т. е. авторови формати, създадени по силата на една условност, която смея да нарека тук художествена?” – това е базисният въпрос (с. 242), който движи авторката в четенето й на този антологиен проект в сянката на първия, авторско-мистифицирания.

Близък до литературния детектив, послесловът на Б. Дакова се заема да отговори на въпроса, като археологизира логиката на всички отклонения от оригиналните творби, които Славейковите преводи допускат. Особеностите (прийоми, както ги нарича авторката), които неочаквано превръщат антологията в органична част от собственото авторско дело на Славейков. Щателно са анализирани всички отклонения на преводача в посока към собствената поетическа чувствителност, пригаждайки изходия „немски” материал към „наличния български език на своето време” (с. 246) и не по-малко – към умалително-сантименталния идиолект на собственото си творчество („Сън за щастие”).

Наред с първоучителя в поезията Хайне, специално внимание е отделено на друго име в антологията – Ницше: на начина, по който са предадени от Славейков неговите стихотворения. Как, от една страна, преводачът „ботевизира” Ницшевата поезия, но още повече как, от друга, самата тя е допълнително „ницшеанизирана” в духа на собствената Славейкова интерпретация на Ницшевата философия в творби като „Сянката на Свръхчовека” и „Химни за смъртта на Свръхчовека” (с. 248) – приноси, които далеч надхвърлят „служебната” роля на послеслов.

Не е пропуснат и друг акцент в антологията, особено актуален днес – феминистките интонации в нея, свързан с четирите поетки, включени в нея (да припомня, че в „На Острова” те са само две): тяхното присъствие, изборът им и по-сетнешната българска рецепция на преводите им съставляват специален сюжет, който не е подминат от авторката. (На първо място в този сюжет – да си позволя кратък екскурс от свое име – е едно стихотворение на Текла Линген, превърнало се в популярен шлагер тъкмо в превода на Славейков – „Гърди си с рози накичи…”; на едно следващо равнище обаче стихотворението говори с един от собствените поетически езици на Славейков – този на „Сън за щастие”, включително и с ключовата си формула „докле е младост”. Но на трето, още по-дълбоко равнище в корелацията работи и насрещна тяга, която ни кара да се запитаме доколко поезията на самия Славейков, при всичките си претенции за елитарност, не е безнадеждно затънала в тривиалния сантиментализъм на епохата?[2])

С основание можем, струва ми се, да заявим, че това първо двуезично издание, придружено от концептуалната студия на Бисера Дакова, възражда за нов живот тази антология на П. П. Славейков в българското литературознание. Двуезичната концепция е възпроизведена в насочеността на изданието: с привеждането на немските оригинали то върши неоценима услуга на българските изследователи на Славейковото творчество; от друга страна, с превода на портретните очерци на немски език е насочено към немскоезичните читатели и изследователи. Основна тук е заслугата на проф. Румяна Златанова, медиевист, бивш лектор в Хайделберг, която е инициатор на изданието и издател.

Изданието е луксозно, художественото оформление е на художника проф. Спартак Паскалевски, автор и на портретни скици на представените поети. Допълнително достойнство е включването и на снимки на немските поети (макар че може да се спори дали изнасянето им извън самото книжно тяло, струпването им върху двата форзаца е добро решение). Би могло да се желае още и около вътрешния дизайн при успоредяването на немския и българския текст. – Но на фона на стореното това са бели кахъри.

––––––––––––––––

[1] Нейни са и преводите на биографичните очерци от български на немски.
[2] За различните поетически идиолекти на Славейковата поезия, реконструирани през усилващата ги оптика на един от най-бездарните му епигони, вж. в моята статия „Борис Йоцов като поет” – сб. „Завръщането на Борис Йоцов” (София: ИЦ „Боян Пенев”, 2022).

Пламен Антов е литературен теоретик и историк, проф. д-р в Института за литература на БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009), „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010), „Българският постмодернизъм XXI–XIX в. Към философията на българската литература“ (2016), „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми. Станев и Хайдегер“ (2019). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм, Антов е автор също на книгите „Граници на забавяне“ (2013, белетристика) и „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display