0
285

Ненаситната ни памет

samuil1
Поставяне на паметника на цар Самуил, 7 юни 2015, фотограф Юлия Лазарова, Дневник

В средата на 50-те в кварталната градинка имаше един фонтан от времето на цар Фердинанд, една чешмичка с витошка вода и една морена с бронзово козле, скрити под елите. В средата на 60-те за една нощ до тях щръкнаха три бронзови бюста. На никому известни комунистически герои. Партията вече бе бетонирала властта си и се зае да зида липсващото й героично минало. В края на 80-те то вече овладя градовете и селата на България. Площадите, парковете и кварталните градини бяха задръстени от тоталитарен бронз и камънак. Не бе пожалена дори и дивата природа. На святия за българите връх Бузлуджа кацна една тава с петолъчка.

Откриването на всеки паметник беше съпроводено с речи, клетви и тържества – ленти, менчета и ръченици. Сеирът се хареса на хората. Той лекуваше смачканото самочувствие и за момент те забравяха своето нищожество. Политическите дивиденти от подобни ритуали бяха оценени от новите-стари политици и те ги запазиха и след 89-та година. Единствено кръстенето пред попа замени клетвата за вярност към партията. На гузната съвест и парвенющината беше необходимо героично минало, за да престанат да бъдат такива.

***

Провалът на кандидатурата на София за Европейска столица на културата беше звучен шамар по авторитета на столичната администрация, но тя направи всичко необходимо той да не бъде забелязан, анализиран и обяснен. А тогава беше най-подходящият момент да се разделим с допусканите досега грешки в изграждането на градската среда на София. Момент, след който обществените й пространства можеха да се планират и реализират съобразно изискванията на съвременното градоустройство и градския дизайн.

Вместо това настървената арогантност зелените обществени пространства на София да бъдат оползотворени за политически цели (спомнете си прословутите чешмички на НДСВ) и прикрити меркантилни интереси, продължи с неотслабващи амбиции. Последните примери бяха кампаниите за възстановяване на Мемориала на 1-ви и 6-ти пехотни полкове (засега неуспешна) и за издигане на паметник на цар Самуил (успешна).

Известна реална представа за това, какви са последствията за средата, която обитаваме, от провежданата през последните десетилетия градоустройствена политика, могат да ни дадат резултатите от един сравнителен анализ на функциите, т.е. използването и физическото състояние, т.е. „обзавеждането“, на някои от обществените пространства в центъра на града.

Анализът

За всички е известно, че Париж и София трудно биха могли да бъдат сравнявани, но в градоустройството винаги могат да се намерят сходни критерии – административен статус, близка по размери площ, генезис, брой и типове на обществените пространства и пр., чрез които един сравнителен анализ може да бъде направен. В случая за база е избран Париж, защото той е един от еталоните не само за градовете в Европа, но и по света.

Резултатите от подобен анализ биха дали отговор и на някои други въпроси, несвързани пряко с проблемите на градоустройството, защото то създава, гради и управлява средата, сред която преминава по-голямата част от живота ни – с всички негови дейности и нюанси.

Париж

Париж възниква като гало-римски военен лагер върху един издължен остров на река Сена. Сега тази част от града носи името Ил дьо ла Сите. Площта, която тя заема, с малко надхвърля тази, която ограждат булевардите „Цар Освободител“, „Дондуков“ и „Васил Левски“ върху територията на днешна София. Ил дьо ла Сите е люлката на Париж – неговият исторически и урбанистичен център. Тук са разположени множество сгради паметници на френското архитектурно-историческо наследство: катедралата Нотр Дам дьо Пари, кралската църква Сент Шапел, където през вековете са коронясвани френските крале, Съдебната палата на Париж и пр.

Nenasitnata ni pamet1-3
Едно обществено пространство в Париж – градинката Жан Галан, Ил дьо ла Сите. (снимка Google Earth)

Съвременната структура на Ил дьо ла Сите разполага общо със 7 обществени пространства; два площада – Анри IV и Дофин, един предкатедрален площад – Нотр Дам дьо Пари, един пазарен площад – Луи Лепин (Пазар на цветята) и три градски градини (тип скуер) – Жан Галан, Йоан  XXIII и Ил дьо Франс. Паркирането в тях е забранено изцяло. Освен бреговете на Сена, територията на всички тези пространства, с изключение на пл. Анри IV , са озеленени и принадлежат изцяло на гражданите.

Монументалната украса на тези обществени пространства се състои от два паметника – на кралете Анри IV и Карл Велики, два фонтана с тематични скулптурни композиции, една декоративна чешмичка и един мемориален комплекс – на жертвите на Холокоста, или общо 6 обекта, свързани с пластичното изкуство. Ако изключим по-авангардния стил на Мемориалния комплекс, който при това е и трудно забележим, защото комплексът е разположен под нивото на терена и в най-отдалечения край на острова, останалите творби са изпълнени така, че създадат хармоничен градски ансамбъл със заобикалящите ги сгради. Мащабите са човешки, липсват самоцелната монументалистика, натрапчивата героизация и най-вече евтиното лустро. И в двата паметника националната памет е деликатно величествена в своята дискретност и патина. Точно тази култивирана с векове изящна дискретност, с която в Париж е пропито всичко и която ще остане вечно непонятна за лумпена и парвенюто.

София

Очертаната по-горе територия на София също би могла да се определи като съвременна люлка и център на столицата. Тук са разположени най-емблематичните и представителни нейни сгради – бившият Царски дворец, Народното събрание, Светият синод, катедралата „Св. Ал. Невски“, базиликата „Св. София“ и др. Тук са и три от най-известните софийски площади – „Цар Освободител“, „Ал. Невски“, „Ал. Батенберг“, и едно малко площадно пространство (тип пиацета) пред паметника на Иван Вазов. Сега всички те само условно могат да се нарекат обществени площади, защото територията им е превърната в паркинг (платен!), т.е. те са ИЗГУБЕНИ за обществото. В тази зона са разположени и пет градски градини – едната около сградата на бившия Царски дворец, другата до Руската църква, третата пред базиликата „Св. София“, четвъртата, разположена приблизително огледално на третата, и последната – градинката пред Университета. Освен тях пространството около пл. „Ал. Невски“ също е озеленено, но е невъзможно то да бъде квалифицирано поради променящите се и аморфни граници, разпокъсаната от транзитното движение територия, неустановените си функции и пр. Тези характеристики го превръщат също в изгубено обществено пространство. Т.е. от общо 10 обществени пространства в центъра на София само 5 принадлежат на гражданите, а останалите са изгубени!

В същата зона гражданската инициативност и страстта към културно-историческото наследство са създали три нерегламентирани „пазара“ – на плетива, на икони и картини и на сувенири. Поради ред причини не би могло тези обществени пространства да бъдат квалифицирани като пазарни площади и са някакъв тип, който само общината би могла да определи.

Nenasitnata ni pamet1-5
В София – катунът пред погледа на цар Самуил. Тази снимка от Google Earth разнася „славната“ ни култура по целия свят.

За разлика от скромната изява на национална памет в центъра на Париж, в този на София тя е в изобилие. Тук административната и артистичната инициативност, подкрепяни от вечната признателност на гражданите, са струпали цели 29 обекта на национална гордост – паметници, възпоменателни плочи, чешмички, вечен огън, инсталация за жертвите на Холокоста и пр. И ако донякъде това е приемливо за пространството около бившия Дворец, по-късно Национална художествена галерия, където са разположени 10 паметника, то всички останали са наблъскани хаотично в пространството около пл. „Ал. Невски“.

Естествено е при това имане тематичният и стилов избор в центъра на София да е значително по-неограничен, отколкото в Париж. Тук пиедестал до пиедестал се извисяват царе, светия, възрожденци, опълченец, слепи войни, летец с перка, поет с лопата, майка със щастливо дете в ръце (от кръста нагоре), бунтовен селянин, партизанка, писатели, художници, трабант, кон, лъв, пръски от фонтан, витошка морена, светещи очи, дантели, карета, плетени вълнени чорапи, икони, картини, ордени, тирбушони, самовари, матрьошки…, извинения за пропуснато.

За някои това изобилие от памет може би е достигнало апогея си, но се лъжат. Според една нова инициатива тук е мястото и на един паметник на цар Борис Първи. Следвайки логика, би могло да се предположи, че той ще се извиси накъде около сградата на Светия синод, отляво на матрьошките и самоварите, но извън лъчистия взор на цар Самуил и далеч от „брюкселските“ дантели и вълнените родопски чорапи.

И за каймак ни обещават в близко бъдеще около катедралата „Св. Ал. Невски“ да бъдат набити десетки светещи пилони. Те ще озаряват нощем не само струпаното тук имане от национална памет, но и инкрустираните в паважа позлатени павета с имената на достойни българи – нов вид хоризонтална национална памет! Бедни ми Париж, кой невеж те нарече „Град на светлината“?

(Между другото, на въображението на организаторите на спектакъла със святкащите очи на цар Самуил, които озаряват празните дупки от извадените очи на войните му, би завидял и д-р Менгеле.)

Равносметката

Париж никога, ама никога няма да бъде Европейска столица на културата, защото всяка година неизменно е световна столица на културата – на изкуствата и музеите, на джаза и шансона, на модата и кулинарията, на класическата и съвременната архитектура. Той е еталон и за това как един съвременен град трябва да се планира, строи, развива и управлява. За това какви трябва да бъдат и на кого принадлежат обществените му пространства. (В огромната зелена градина около Айфеловата кула няма нито един количка за сладолед, паметник или дори паметен знак!) В Париж зелените обществени пространства принадлежат безусловно и само на гражданите му и на техните гости. В тях отдавна вече не се търкаля паметта на нацията. Тя грижливо е събрана в Пер Лашез и в Пантеона на вечната слава. Там в благоговение французинът се прекланя пред нея.

София също никога няма да бъде Европейска столица на културата. Не защото сега нещо е сбъркана, а защото отдавна всичко е сбъркано. Административната безотговорност, партизанщината, интелектуалната егоцентричност, творческа безскрупулност, непоносимостта към ред, закон и чуждо мнение обезобразиха обществените пространства на столицата ни. Те сега не принадлежат на хората, а са гето на урбанистичен кич и парвенющина. В София площадите са паркинги, на пазара между карантията, картофите и чесъна ни пробутват картини и контрабандни цигари, а парковете и градините са килер, в който складираме обремененото ни от парвенющина национално достойнство. Всичко това може би е някакъв вид култура, но трудно се възприема за европейска. А без да има такава, София няма как да бъде столица на европейската култура!

П.П. Готов съм да се обзаложа, че дори и стопанката на София, г-жа Фандъкова, не знае колко обекта, свързани с някаква памет, има пред сградата на НДК, защото, ако знаеше, трудно би се съгласила, че там има място и за още един – Мемориала на 1-ви и 6-ти полкове. Тук освен паметника „1300 години България“ са разположени в безпорядък още 9 паметника, скулптурни пластики и възспоменателни плочи в различен стил и тематика. Към тях прибавете 3 водни огледала с фонтани, един параклис с 3 чешми, една мемориална стена на жертвите на комунизма, една широкоплощна детска площадка и един амфитеатър, преустроен в лятно кино, а по-късно в бар(?), за да осъзнаем сред какъв урбанистичен, „паметен“ и естетически тюрлюгювеч газим. Четирите кафенета и 10-те бараки за сладолед, варена царевица и ход-дог не се броят! Те са в графата преместваеми обекти. Доходоносни за общината и собствениците им. Майната им на архитектурата и естетиката, би казал някой!

Арх. Емил Коцев е роден през 1950 г. в София. Завършил е архитектура във ВИАС (днес УАСГ). Напуска България през лятото на 1989 г. и след престой от 17 месеца в бежански лагер в Австрия заминава за Канада, където живее със семейството си. Там специализира „Морфология на градската структура” и се заминава с научна работа в Университета Лавал, Квебек. До 2006 г. има частна практика и строителна компания в провинция Квебек и Онтарио. Работи по проекти в България и Франция.