5
1634

Необичайни контакти през Студената война

людмила
Людмила Живкова се среща с американския президент Джими Картър

Поглед към българската културна дипломация през 70-те и 80-те години на ХХ век, към опитите да се легитимира режима, като се пропагандират българската култура и история в контекста на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Публична лекция на Теодора Драгостинова и коментар на Пламен Дойнов.

Какво е характерно за българската културна пропаганда в САЩ през 70-те и 80-те години на миналия век? Става дума за културни прояви, проведени под покровителството на Людмила Живкова, които съчетават класово-идеологически, национални/националистически и своеобразно универсални принципи, базирани на източни философски традиции. Въпреки официалната функция на културните идеи в контекста на „разведряването”, конкретното реализиране на тези прояви на локално ниво разкрива редица необичайни контакти, които могат да се интерпретират само в контекста на глобалната културна Студена война. Лекцията на доц. Теодора Драгостинова (преподавател по източноевропейска история в Държавния университет в Охайо) засяга и темата за съвременните „войни за памет”. Докато през 70-те години тези културни събития бяха интерпретирани като „културен пробив” или „проникване”, наскоро имаше опити периодът на разгърната културна дипломация да се представи като „културно отваряне“ на България към света. Лекцията показва как историята на българската Студена война се изучава различно, ако изследователят е базиран в чуждестранна изследователска институция. Вижте част от лекцията (изнесена в „Червената къща – Андрей Николов“ ), както и коментара на литературния историк доц. Пламен Дойнов.

Теодора Драгостинова: Културното проникване на България в САЩ – баланс между идеологически предпоставки и прагматични решения


След период на изострен конфликт по време на войната във Виетнам българо-американските отношения преминават към период на постепенно подобряване в контекста на разведряването, след като през 1975 г. България – заедно с останалите страни от социалистическия блок – се съгласява да подпише Хелзинкските протоколи. Един от нагледните примери за това подобряване е подписването на споразумение за културно сътрудничество между САЩ и България през 1977 г. Това споразумение е последвано от политически преговори на ниво заместник-министри на външните работи, посещение на американски сенатори в България, а година по-късно Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура, пътува до САЩ и се среща неофициално с американския председател на държавния департамент Сайръс Ванс, което се определя от Министерството на външните работи като събитие с огромно политически и пропагандно значение. Независимо от това постепенно подобряване на политическите взаимоотношения президентът Картър прилага т. нар. диференциран подход към съветския блок, тоест всяка страна се разглежда сама по себе си, а не сумарно всички страни в контекста на един съветски блок. Този подход поставя България на дъното на американските интереси…

Когато през 1981 г. Роналд Рейгън става новият президент на САЩ, по оценката на българските дипломати той връща отношенията назад към периода на Студената война и преговорите между двете страни замръзват почти окончателно… Предвид динамичното развитие на ситуацията в Полша за американците България е твърде заспала и те продължават да гледат на нея като на най-лоялния съветски сътрудник. Така че фактически няма интерес за възстановяване на политическите отношения. Стратегията на българските дипломати е да канят отделни благоразположени американски сенатори и политици, с което да подновят някакви политически преговори на индивидуално ниво. Тъй като представителите на Демократическата партия не са съгласни с тезата на Рейгън, че разведряването е приключило след съветската инвазия в Афганистан, има сенатори-демократи, които са склонни да преговарят с България. Оттук идва и стратегията да се търсят контакти с тези конкретни лица. В този контекст културната дипломация играе много важна роля. Предстоящото празнуване на 1300-годишнината от създаването на българската държава става претекст за културни покани. Културната дипломация действително става канал за политическо действие. Често културните връзки стават индикатор на предстоящи политически преговори и споразумения особено в контекста на разведряването.

Когато започнах изследването си, ми направи впечатление силното присъствие на идеологическа фразеология при представянето на всички тези културни събития, които се готвят за консумация в чужбина. Културните експерти се опитват да оправдаят своята дейност чрез прилагането на тези идеологически анализи. Един доклад на Комитета за култура от 1983 г. говори за „прилагане на класово-партийния подход, приспособен към конкретните социално-икономически условия на всяка страна, с постоянни усилия за подобряване на качеството и съдържанието на културния обмен“. За културните събития на Запад се предполага, че следват „безкомпромисна, координирана, идеологическа линия“. Но независимо от идеологическата фразеология българските културни експерти и дипломати ясно осъзнават, че културната дипломация е освен това рекламна, или както те я наричат – пропагандна кампания. Всъщност когато говорят за пропагандна кампания, те имат предвид това, което ние днес наричаме пиар. Те осъзнават, че една от целите на културната дипломация е създаването на определен имидж, себерекламирането и себеизтъкването, от което зависи авторитета на България.

Акцентът върху престижа на България е много важен, защото разрешава отклоняване от идеологическите норми и приемане на един по-универсален език при обосноваването на тези културни събития. Когато през 1983 г. Георги Йорданов в качеството си на председател на Комитета за култура се отчита във връзка с 1300-годишнината на България, той отбелязва, че чрез кампанията „светът буквално преоткри културата на стара и нова България“. Това обяснява защо някои от най-представителните изложби – от тракийското изкуство до съкровищата на Рилския манастир – обикалят западните столици след 1975 г. През 1980 г. България има културни споразумения с 16 капиталистически страни. Този баланс между идеологически предпоставки и прагматични решения личи много ясно по време на т. нар. културно проникване на България в САЩ.

През 1976 г. Комитетът за култура решава да осъществи голям културен пробив в САЩ чрез изложбата „Тракийско изкуство“ в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк. Изложбата е показана и в Бостънския музей на изкуствата. Всичко това се концептуализира като „комплексно мероприятие“, с други думи изложбата е придружена от научен симпозиум, показване на български филми, излъчване на радиопрограми и разпространяване на книги и други пропагандни, тоест рекламни материали. По единодушната оценка на експертите този пробив е определен като невероятен успех, който показва грижите на социалистическата държава към историческото богатство на страната. Ако се съди по реакцията на американските медии, акцентът е върху историческото и археологическото значение на изложбата. В края на краищата идеологическото значение на този пробив остава за вътрешно-българска консумация, докато навън се показва общочовешкото, универсалното, историческото значение на изложбата. Например, когато Александър Фол говори пред Американския археологически институт в Ню Йорк, неговият акцент чисто професионално пада върху археологията, върху ценността на тази изложба в общочовешки план. В тези доклади, които той изнася за международна консумация, отсъства идеологията.

След тракийското изкуство следват и други събития – седмица на българската книга в Мемориалната библиотека във Вашингтон, фолклорен ансамбъл „Пирин“ обикаля САЩ в продължение на три месеца през 1973 г. През 1980 г. председателят на Съюза на българските писатели Любомир Левчев заедно с Георги Джагаров, тогава заместник-председател на Държавния съвет, четат българска поезия в Конгресната библиотека и обикалят още няколко американски университета със същата цел. Всички тези събития са много внимателно планирани и координирани от МВнР, Комитета за култура, Националния координационен комитет „1300 години България“, творческите съюзи, културния отдел на ЦК на БКП. Архивите говорят за огромните бюрократични усилия, свързани с тези прояви – планове, мнения, отчети, координации между различни ведомства. Пределно ясно става, че при реализацията на конкретните събития идеологемите са притъпени, за да бъде привлечено вниманието на американската публика. Според една американска публикация във връзка с четенето на българска поезия в Конгресната библиотека „българи и американци може би живеят в различни части на света, но добрата поезия, която има универсален език, съединява тези хора, принадлежащи към различни култури“. Този акцент върху универсалните ценности е много характерен.

людмила 3
Людмила Живкова и Любомир Левчев

Слабо звено при тези събития остава липсата на официално американско присъствие, тъй като Държавният департамент отклонява всички покани да участва в тези прояви. По тази причина българската дипломация започва усилено да установява контакти с академични институции, тоест фокусът на тези прояви се преориентира към академичната общност. Едно от първите големи културни събития се провежда в университета в Питсбърг – седмици на българската култура в Питсбърг. В Държавния университет в Охайо също се провеждат големи конференции. Крайната цел и кулминацията на всички тези събития всъщност е празнуването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Като небивал успех се възприема създаването на Национална юбилейна комисия „1300 години България“, в която влизат много известни американски политици – например сенаторът Джон Фулбрайт, също така представители на академичните среди – едни от най-добрите балканисти са в този списък, а също и обществени фигури и писатели като Джон Ъпдайк, Ърскин Колдуел, Уйлям Стайрън. Според окончателната оценка на генералния отчет на Националния координационен комитет празнуването на 1300-годишнината в САЩ е голям успех, въпреки официалното пренебрежение на Държавния департамент, защото проявите водят до широки академични и артистични контакти, които създават положително мнение за България пред американската общественост и българската емиграция в САЩ. Така че оценката е положителна, това е голям успех.

Когато българският комунистически режим организира културни прояви в чужбина, много ясно, че основната част от публиката ще дойде от средите на българската емиграция. Българската емиграция в САЩ реагира по един много интересен начин на тези културни прояви. Искам да ви дам пример с градчето Ню Лексингтън в щата Охайо, известно с това, че е родното място на Джанюариъс Макгахан. През 1978 г. в България се празнува стогодишнината от освобождението от османско иго според тогавашната фразеология. Отново са публикувани дописките на Макгахан, а в Батак е поставен негов бюст-паметник. През същата тази година по случай стогодишнината от неговата смърт се провеждат и тържества в Ню Лексингтън, на които присъстват български представители и български фолклорен ансамбъл. Освен българска делегация на тържеството присъстват и местни българи-емигранти. По време на тези тържества през 1978 г. българските експерти излизат с предложение да се направи подарък от българския народ за жителите на Ню Лексингтън. Подаръкът е реплика на бюста на Макгахан в Батак. Българските емигранти обаче, които присъстват на тези тържества, са скандализирани, тъй като приемат подаряването на този бюст като пропаганден акт на комунистическа България, която налага стила си върху едно събитие, което те честват всяка година с български свещеник. Като отговор емигранти от Охайо се свързват се един скорошен български политически бежанец в САЩ – скулптора Любомир Далчев, който емигрира по време на изложба в Австрия през 1978 г. и се установява в Кливланд, Охайо. И те му възлагат задачата да построи друг нов, алтернативен паметник на Макгахан за Ню Лексингтън – това е вторият паметник. Това е един типичен Далчев – социалистически реализъм, не можеш да го сбъркаш. И сега в Ню Лексингтън на площада срещу кметството стои този втори паметник, който е направен от Любомир Далчев, след като той е ангажиран от антикомунистическата емиграция да построи този алтернативен паметник в цял ръст. Оттогава ежегодно стават невероятни процесии в Ню Лексингтън – първо се минава през гробището, поставят се цветя на гроба, след това се отива пред кметството, където се поставят още един комплект цветя. На това шествие обикновено присъстват както представители на комунистическа България, така и антикомунистически емигранти, български свещеници, представители на български фолклорни ансамбли и местните жители, които се чудят защо всички тези българи са се завтекли в тяхното градче на тази странна процесия. Така че когато разглеждаме Студената война на локално ниво, на нивото на малкия град в Америка, се виждат едни по-необичайни контакти, които се реализират в резултат на официалната политика на България.

Пламен Дойнов: „Културното отваряне“ е всъщност добре промислена стратегия за легитимация на режима

За мен е важен речникът, който използваме при назоваване на процеси и събития. Вие много предпазливо използвате кавички, за да обезопасите преките значения на редица понятия – „културно проникване“, „пробив“… Това е тогавашният език от 70-те и 80-те години. А напоследък, за да се размият съвсем историческите граници, се използва понятието „културно отваряне“, което преследва тотална нормализация на тази политика от 70-те и 80-те години. Бих казал, че там където е уместно, би трябвало да използваме езика, който е бил използван исторически. А там езикът е еднозначен, там се говори за задгранична пропаганда, тоест можем да кажем културна пропаганда зад граница. Това е терминът, с който работят и Комитетът за култура, и ЦК на БКП, и т. нар. творчески организации. За мен това би изчистило до голяма степен разбирането на този процес. С други думи, не бих казал, че толкова лесно бихме могли да изравним тези термини със съвременния пиар. Изобщо според мен речникът подлежи на прецизиране. Разбира се, трябва да направя уговорката, че моите тези са свързани предимно с наблюдения върху процесите в областта на литературата, най-вече контактите между писатели, предимно на официално равнище. Много е трудно да определим в тези процеси, особено от българска гледна точка, разликата между официално и неофициално, защото дори неофициалните български представители, които неофициално осъществяват контакти в чужбина, всъщност са официални представители на българската държава. Това също е много важно, тоест няма случайни неофициални български представители, които да осъществяват контакти в чужбина.

Виждал съм това дърво с идеологически принципи, за което говорите. Доколкото знам, това е документ на Емил Александров, който той изпраща до Людмила Живкова през 1980 г. Там има три принципа на нашите културни отношения със САЩ – комунистическа партийност, пролетарски интернационализъм и мирно съвместно съществуване. Вие чудесно показахте това двойствено отношение за употреба навън и употреба вътре, но аз бих се изразил по-радикално – не става ли дума тук наистина за двойна употреба, целяща легитимация, впрочем тя и досега продължава в някои аспекти – легитимация навън (през един друг език за общочовешкото, за България, която е люлка на цивилизации и т.н.) и легитимация вътре на режима. Тази двойственост е, както се казва, два конгреса една цел, тоест това е разцепване наистина на тази цел, нейното удвояване и нейното инструментализиране чрез тези уж два различни езика. Ако прочетем речта на Людмила Живкова от откриването на тази прословута изложба на тракийското изкуство в „Метрополитън“, ще видим, че това е наистина една революционна реч. Но всичко това е за друга публика и този факт не трябва да се забравя. Разликата в публиките е много важна и би трябвало непрекъснато да имаме това предвид, защото по този начин ще си отговорим и на въпроса доколко изобщо става дума за промяна и за отваряне на България към света и доколко това е една съвсем друга, промислена стратегия за легитимация на режима.

Друг важен въпрос, който усещам, че тлее във вашето изследване, е въпросът – ако това е износ на култура, много е важно да се види точно какво се изнася. Вие го проследявате, но може би било интересно да се изостри това внимание – какво се изнася все пак и съответно какво се внася. Има ли идея за реципрочност. Доколкото ми известно, България предварително се отказва от идеята за реципрочност по много причини – и поради обективната причина, че е малка страна, и заради съветите на специални емисари, които съветват Комитета за култура какво и кого да покани и кого да не покани.

Тук стигам до следващия въпрос, свързан с този обмен – аз предпочитам понятието трансфер, защото обмен създава впечатление за едва ли не диалог, за равнопоставеност – въпросът „Кой?“. В един доклад на Вера Ганчева, която е едни от емисарите и която бе разсекретена неотдавна като агент „Ирис“, директно се дава съвет да не се канят американски художници в България, защото оттам можем да очакваме само модернизъм и авангардизъм. Искам да кажа, че има други филтри, които работят, и е много важно кой участва. Вие споменахте писателската делегация от 1980 г., в която участват Любомир Левчев и Георги Джагаров. Участват още Божидар Божилов и Владимир Голев, както и преводачите. Тоест това е висшата литературна номенклатура по това време в България. Мога да изредя длъжностите на всички тези лица. Всичко това говори за един доста добре контролиран и дирижиран от българската държава културен трансфер. Американските автори, които се канят в България, са изцяло капсулирани, до тях не можеш да се докоснеш. Да кажем Елисавета Ричи, която идва в България през 1979 г., дава списък с имената на млади поети, с които иска да се срещне. Властта й отговаря, че не може да й осигури подобна среща. След това все пак й осигуряват някаква среща, но не с тези поети, чиито имена тя е дала в списъка.

На трето място е въпросът „Как?“. Има много строг контрол. Впрочем тези международни писателски срещи, които са гордостта на Съюза на писателите от 1977 до 1986 г. са изцяло затворени за журналисти, както и за неодобрени за участници български писатели. На тези срещи не може да присъства публика. Как става това? Много е важно и друго, срещал съм директиви, в които са казва, че във връзка с честването на 1300-годишнината трябва да се насочи вниманието именно към икономическата емиграция. Тоест очевидно икономическата емиграция е приоритетна и на нея съвсем грубо, елементарно казано се разчита предимно като на публика на тези представителни мероприятия – ние трябва да каним и да ухажваме икономическите емигранти, трябва да им изпращаме много покани и т.н.

Експозето, което чухме, стига до една стена, една прозрачна стена. От едната страна на тази стена гледа България, а от другата страна САЩ и това, което ме интересува, е дали през тази прозрачна стена, при цялото това следене на кореспонденцията, все пак е било възможно да бъдат осъществени чисто човешки контакти – или това е моя илюзия, – които минават отвъд контролирания туризъм по Черноморието. Възможно ли е това ставане отдолу да не е непременно контролирано и дирижирано. Затова стената е прозрачна, защото като че ли можем да минем през нея, но всъщност минаваме ли? Или просто водим някакъв диалог през нея, чуваме се, виждаме се, но не се срещаме и основно – не се разбираме.

5 КОМЕНТАРИ

  1. Америка и американците ( така най-общо пропагандната хидра на комунистическият режим в НРБ наричаше САЩ и техните жители) бяха главната тема-прицел на не толкова студената, колкото истински горещата битка срещу свободното мислене и свободното определяне кое, къде и какво по света е в разбиранията на българския народ по време на наложения от съветските танкове социалистически строй у нас. Войната всъщност ( с истински куршуми на границата, концлагери, телени ограждения с ток, затвори, побоища и линчуване в мазетата на милиционерските садистични изверги, престъпни съдии и отвратително нагъл идеологически натиск) се водеше тогава срещу българите , а по ирония на съдбата се води и днес, пак срещу американците и страните от ЕС, от все същите „правешки“ властници. Българският народ трябваше да робува на съветската доктрина и имперски амбиции, длъжен бе да се кълне във вярност на комунистическата идеологема и да възприема с ненаситна омраза посочените му задокеански жители като свои смъртни врагове.
    Коварството на възприемането като опит за затопляне на взаимоотношенията на задграничните инициативи на комунистите
    ( и ДС) към света на небостъргачите, свободното слово и ценностите на демокрацията ни най-малко не би могло за затули далеч по-просташките, дори нескрити от капчица срам, елементарни бай ганчевски прищевки на нашите големци да поопитат вкуса на западния начин на живот. Истината беше, че те прекрасно ясно осъзнаваха разликата между кремълския хайвер в затворена кръгла стоманена кутийка и западните икономически и духовни блага. Не беше толкова отдавна откриването на изложбата „Американски пластмаси“ в София, току до храма-Мека на компартията с препарирания й вожд – Мавзолея. В тогавашната галерия в градската градина жителите на столицата ни получиха буквално страховит шамарен шок, надничайки в смазващия американски свят с всевъзможни технически постижения и колосално превъзходство на тамошния стандарт на живот , истинска „ненаучна“ фантастика, невъзможна дори за бленуване в непосилните за подобна разлика рецептори на читателите на „Работническо дело“. Още с влизането, пред посетителите вляво се изправяше двуметрова цветна снимка с невероятно качество, показваща в цял ръст президента Кенеди, а в съседство бе изложен скафандъра на Джон Глен. Нататък изобилието от огромни цветни фотоси и експонати смайваше хората, но не и по-възрастните посетители, живели в живота си в европейска България преди войната и познаващи немското качество.
    Опашката с по трима-четирима нетърпеливци в ред стигаше от входа на галерията, извивайки се в гигантски ъгъл точно от вратата на Мавзолея… краткотрайната пролука в края на Хрушчовото време, пропуснала някой друг американски цветен широкоекранен филм като Клеопатра, Одисей и няколко превода на книги от американски писатели, творили преди войните, много бързо бе захлопната тежко с желязна завеса и тежката снарядна пропагандна антиамериканска канонада форсирано започна през почти същата година. В комунистическия наш печат , дори в електронните издания, дори в националното радио тя още продължава с волгински патос.
    Но да оставим идеологията с майтапската в антиамериканските си напъни запечена застопореност, нуждаеща се от слабителни лекарства, да се върнем към лицемерието на така нареченото „Отваряне към света“. Другарите, родени по полските черги и оцелели в шубраците с агнешки гощавки, придобити срещу бележка „След победата ще върнем откраднатото от мандрата“, забита с пирон върху челото на утрепания „изедник“-овчар, бързо се взеха да схващат разликата между съветската действителност и живота в Париж, Лондон и Ню Йорк и взеха да съперничат с американските милиардери в прищевките си. Мирисът на западните стоки и вкусът на корекомските питиета дразнеха обонянията им, разширяваха ноздрите им, караха ги да подражават маймунски на противните западни официални лица по дипломатическите контакти. Дори Людмила Живкова се взе за равностойна на английската кралица и с грапавия си глас поръчваше при английските шивачи дрехи и аксесоари, досущ като Елизабет. Не искаше да ходи с басмени рокли като хрушчовските тьоти. А другарят Пенчо направо взе да гърми слонове и носорози в АФрика, с народни пари, разбира се. Американските стандарти заглушиха разсъдъка на примитивните ни велможи. Гигантоманията „да им покажем ние, че сме над тях!“ придоби комичен размер. С цел някак да се оправдае почти ежедневното самолетно нашествие на цели наши комунистически фамилии накуп по западните столици и милиардерски хотели,барабар със свитите им от пазванти иченгета, да се оправдае гигантското пилеене на държавни средства, командировъчни, безотчетно прахосване за лукс в посолствата ни и битуващите там наши“ дипломати“ и цивилни изкуствоведи, изплащането на издръжката на наследниците на комунистическата каста в най-скъпи западни университети, процесът бе наречен „отваряне към света“ под маската на хуманитарни облицовки и мирни идеи. Бедата бе там, че всичко това трябваше някак да намери и вътрешно отразяване и оттам започна разсипията. То бяха Асамблеи, Писателски срещи, Фестивали, покани на световни величия, държавни ръководители ( е без американските президенти де), то бяха ЛУДИ РАЗХОДИ за ухажването им тук. Ами не е луд, който яде зелника, идваха и писатели, че и бая държавни глави от третия свят ( най-вече приятели като Кадафи). На свой ред Славков също реши да създаде контакти в капиталистическия ад и успя да потроши бай средства с олимпийски замах. Покрай цялото „отваряне“ се облажиха най-вече мазните прихлебници от обкръжението на другаря-Човек , от камаррилата около Людмила , естественоСлавков и сие, най-вече дейците от Държавна сигурност, които сетне направо зарязаха нАучния комунизъм и станаха за една нощ капиталисти-милионери с присвоените народни пари и материални активи.
    Има обаче и някаква полза от цялата тази оптимистична трагедия. Наистина другарите потребиха ганювската контакта със Запада, ама после не се колебаха никак при захвърлянето на ненужната им вече идеологическа коруба на комунизма. Имаше кратко залягане по времето на Пуча. Бяха напрегнати, много напрегнати бяха, щяха да накарат „Станко да дойде“ с веригите. Днес, преодолели войната с Щатите, пост-комунистическите ни велможи не спират войната с българите. Те накараха Йовчев да извади тежко въоръжени войски и бронираните коли срещу българските деца и да разцепи безцеремонно главите им, окървавявайки площадите в близост до катедралния храм пред погледа на пасуващите си ченгета от Светия синод.
    Така че подобни дискусии трябва да започнат с войнствена непримиримост срещу човеконенавистната власт на комунистите и уродливите им лицемерни похвати и демагогия, вместо да легитимира под формата на някаква изследователска дискусия историческата им наглост. България потъна в доларови дългове и заради мегаломанията на Людмила Живкова.

  2. У нас всичко на всичко дадоха възможност на няколко „невъзвръщенци“, отвратени от комунистическия свят да се върнат за малко при близките си. Дори заухажваха успелите да станат известни навън творци. Дори вербуваха , ползвайки чувствата и патриотизма им, забогатели наши предприемачи на Запад. Имаше и изложби -Художникът на работа в Америка“ и още няколко допуснати филми, както и книгите на още няколко разрешени американски автори с левичарски убеждения.Всичко друго американско беше ТАБУ! Никакви плочи, никакъв рок, никакъв английски език в ефира, никакви станции Свободна ЕВропа или Гласът на Америка. За всеки случай улицата пред американското посолство и библиотеката му беше завардена с ограждения и тълпи от милиционери и цивилни още преди Археологическия музей от едната му страна и преди ъгъла на Банката от другата. Не можеше да видиш и с бинокъл надписите под снимките, вражеска пропаганда…Тъпоумието на правешкия слугинаж, наведен пред съветските кагебистки господари ощети българските младежи от запознанство с достиженията през златните години на американската рок-музика, джаз, кино, литература, фантастика, архитектура, научните достижения… Ние получавахме информация през чуждите „прозорци“ на Чешкия, Полския, Унгарския център или през промъкнали се от Югославия списания и плочи. Слушахме пращящите през заглушителите чуждестранни станции и гледахме тъкмо на Великден концерти от Сан Ремо, докато подстъпите към храма Александър Невски биваха завардени почти в километър наоколо с милиционерски кордони( каква зловеща повторяемост, а?)…

  3. Искам да добавя няколко думи към текста на Теодора Драгостинова за Далчев и емигрантите. Бях с Далчев до последния му дъх близо половин век.
    1. Емигрантите в САЩ съвсем не се деляха на комунисти и не комунисти. Това си е агитаторска измислица. Комунистическата „идеология“ съвсем нямаше място. Деляха се на българи и наемници ръководени от „съветници“ от Москва. Даже Тодор Живков сам го казва, че правил това, което са му казвали да прави. Някои от московските сътрудници, съвсем не бяха комунисти. В Кливланд се знаеше, че владиките Дометиан и Йосиф са подготвени от съветски служби, и че са под постоянен контрол на персонала на ДС, и че докладите които пишат отиват в Москва. Но никой от тях, не се смяташе за комунист.
    2. Определянето на творчеството на Далчев като „типичен социалистически реализъм“ е в едно голямо противоречие с фактите. Далчев направи няколко фигури „Бунт“, „поп Богомил“ и други, която бяха голям удар против тогавашните канони на соцреализма. Въпреки, че бяха изхвърлени от изложбата и забранени да се излагат, много скулптори ги знаеха и поеха друг път към по свободно изкуство. Далчев плати за това с забраната на две големи монографии за неговото изкуство и печатането на негови произведения в вестниците с други имена.
    3. Нека не се забравя, че тогава изкуството се правеше като изпълнение на заповед. „Даваше“ се на този или онзи да изпълни една или друга поръчка. Участието на автора бе само да следва това, което му се заповядваше. Далчев в тесен кръг говореше за този проблем. Ако откажа, ще ме смачкат лесно, и влиянието ми ще изчезне. Но аз ще ги направя така, че да не ги излагат. Така и стана. Една негова фигура на Георги Димитров за площад Македония бе скрита, защото Далчев си бе поставил за задача да го представи като един алчен и злобен човек. Така стана и с друга негова фигура. Подобна е историята и с неговия релеф „Октомври“ към паметника на Иван Фунев за съветската армия в София. Далчев прави една окъсана, гладна тълпа водена от един матрос към Двореца. Възмутените „бдящи“ веднага мобилизират цялата група да работят денонощно и да лъснат ботушите и да изгладят дрехите и да добавят един „комисар“ с пистолет да стреля в гърба тези, които не вървят напред. Далчев протестира и казва накарахте ме да направя парадни войници и има смелостта да каже, че мястото на този паметник съвсем не е тук, защото тези войници нито са се били на българска територия нито за български интереси. Веднага го заплашват, че могат да му запушат устата завинаги. Толкова за художествената ценност и свободата на твореца. По късно Далчев призова да се махнат „жалоните на поробителя“ и се взе решение за това. Но тези паметници все още стоят сега прекръстени като „руски“, защото нито Съветския съюз съществува, нито поръчителя КПСС го има, нито БКП е призната партия, нито има някаква причина да са между нас, освен да вдъхват кураж на тези с сменените шапки, че войниците са тук да ги пазят.
    4. Отношението към Далчев, като невъзвращенец продължава и днес. Никъде в българската скулптура няма по драматична скулптура от неговите „Самуилови войници“ зад Военния клуб. По своята сила тя действа още по дълбоко от „Гражданите на Кале“ на Роден, пръснати и известни по целия свят в десетки репродукции. Водещата фигура на ослепените войници може да вдъхнови всеки български ръководител, за отговорността и решителността да води „слепците“ в тези трудни времена. Но да сте чули някой да е казал две думи за това?

  4. Една малка добавка към предишните редове. Далчев беше един твърд, смел, и талантлив българин, независим и воден само от своята сила като художник. Малко знаят, че въпреки големият натиск, Далчев отказа да бъде член на комунистическата партия, въпреки противната дезинформация. Тогава разправата с отхвърлилите ръката на партията беше безжалостна. Никой около него, не е виждал да има партийна книжка, да плаща партийна вноска или да ходи на партийни събрания. Напротив правеха му „обследвания“ в Художествената Академия като проводник на западното „упадъчно“ изкуство и предлагаха Галин Малакчиев и други негови студенти за изключване като покварени от „западната“ пропаганда. И на преклонна възраст в САЩ, когато известната къща Кристи, предложи да го представя и да го направи богат, той гордо каза: „не съм дошъл в страна на свободата, за да се продавам и им отказа“. За съжаление истината около Далчев се крие съзнателно от някои хора, даже и днас.

  5. Боби Ждребев казва много истини, но и много неща и сега се крият и малко се знаят. Колко души знаят, че дипломатическите отношения между България и САЩ бяха прекъснати за 9 години и американската сграда бе разрушена след монтирания шпионски процес, в който преводачът на посланикът Шипков бе обвинен, с „страшното престъпление“, че превеждал за посланика някои статии на Работническо Дело. Съдиите „единодушно“ му определиха 15 години затвор и американският персонал бе натоварен на влака и изпратен за Истанбул. Разбира се това бе придружено с редовното представление с хорово викане „Смърт на Америка“ и горене на американското знаме. А ако някой само спомнеше дума против тази глупост, веднага подчинените на Мирчо Спасов се грижеха да ги „превъзпитат“ така, че никога да не може и да помисли за такова нещо. Толкова за „достойните“ българи и за „пазителите“ на българските интереси.

    Колкото до Людмила Живкова, тя реши че вместо с Калашников и олово в мозъците, режима може да управлява по лесно с раздаването на моркови и да претендира, че е станал по мек. Така, че страхът за възможно възмездие, за извършеното най-голямо клане в българската история отпадаше донякъде, и престъпниците можеха да спят спокойно. Тя успя да получи подкрепата на Брежнев и да осигури западна валута за себе си и нейната група. Всички бяха доволни, освен най кръвожадните и свирепи сред българските кагебисти. Тя бе трън в техните очи и обстоятелствата около нейния край и сега не са съвсем ясни.