Начало Идеи Гледна точка Необяснимият Тома
Гледна точка

Необяснимият Тома

Теодора Димова
06.05.2014
1702

TDimova

Необяснима е неговата категоричност, когато заявява пред останалите Христови ученици: „…ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам”.

Някои наричат това съмнението на Тома. Не, това е нещо много по-дълбоко от усъмняване. Това дори не е просто категоричност, а нещо като гняв, в който се тропа по масата, нещо като изстъпление, нещо като гневен вик. Всъщност, ако можеше, Тома би извикал яростно, в изстъпление, в гняв: не, няма как да е възкръснал! Няма как да сте Го видели! Това е абсолютно невъзможно! Аз видях гвоздеите, с които Го приковаха, видях как издъхна, видях как Го свалиха мъртъв от кръста. За да мога да повярвам в онова, което вие ми говорите, трябва да туря пръста си в раната  и да туря ръката си в ребрата Му!

Три години Тома е вървял до Христос и е бил свидетел на чудесата Му, бил е свидетел на възкресяването на сина на вдовицата, на дъщерята на Иаир, бил е свидетел предишната седмица на възкресението на Лазар и нито веднъж не е издигнал глас на усъмняване, на недоверие или на изумление. Христовите ученици би трябвало да са добили пълна увереност в Неговата власт над смъртта, били са, би трябвало да са били подготвени за Неговото възкресение, освен през словото и пророчествата Му, те са имали пред себе си и живи примери. И въпреки всичко – Тома изрича тази неистова полузакана, полуклетва към своите братя, които вероятно в трепет и в потрес са му разказали за срещата си с Възкръсналия вече Христос.

Защо така яростно, така гневно, така садистично се е заканил Тома, че няма да повярва, докато не тури пръста си в раните от гвоздеите и не тури ръката си в ребрата Му? Та той би ли турил пръст в раната на някой обикновен жив човек? Би ли турил ръката си в кървящите ребра на някой ранен човек? Не, разбира се, и през ум дори не би му минало, защото да докосваш жива рана означава да причиниш още по-голяма болка на страдащия, да разкървавиш раната, това го знаят по инстинкт дори животните. Освен всичко някак страшно е да наблюдаваш раните на друг, отблъскващо страшно е, непосилно страшно е най-вече затова, че не знаеш как да ги почистиш, успокоиш и изцелиш. Чувстваш се безпомощен пред раните на другия и единствената нормална човешка реакция е да състрадаваш на страдащия. Желанието на Тома да бръкне в раните на Иисус означава да Му причини още една рана – в сърцето.

Откъде у мирния иначе Тома тази натрапчива и неестествена агресивна сетивност, за да се потвърди вярата му? Всъщност Тома, освен че не вярва на възкресението, не вярва и на десетимата Христови ученици, които един през друг му разказват и го убеждават, че са видели възкръсналия Христос. Всъщност неговият яростен изблик е именно заради тяхната настоятелност да го убедят, че Учителят им е възкръснал. Тома сякаш е забравил, че десетимата ученици са негови приятели, с които той е следвал в продължение на три години почти денонощно Христа. Делил е всички несгоди заедно с тях, обикаляли са от град на град, от село на село, бурята е блъскала и едва не е потопила кораба им и после е утихнала от една само дума на Христос. Тома се държи към своите приятели – Христовите ученици, сякаш те са някакви измамници. Иска сякаш да им каже, че всички те се заблуждават и само той мисли трезво. Иска да им каже, че всички те са измамени и единствен той не е изгубил здравия си разсъдък.

Опитваме се да разсъждаваме, мъчим се да си обясним неистовата реакция на Тома, но тя остава за нас все така необяснима със своята крайност и категоричност. Реакцията на Тома е толкова необяснима за разума именно заради своята крайна емоционалност. Това е реакцията на човек, изпаднал в пълна безнадеждност. Това са дръзки думи на един обезумял от мъка човек. Това са думите на Емауските пътници „а ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля; но при всичко това днес е вече трети ден, откак стана това”. Само че отчаянието и покрусата на Емауските пътници са тихи и сподавени, а отчаянието на Тома е бурно, гневно, предизвикателно. Отчаянието на Лука и Клеопа се е обърнало в тъга, а отчаянието на Тома е изригнало в гняв и ярост. В отчаянието си Лука и Клеопа са станали несмислени и мудни по сърце, а отчаянието на Тома избликва в гняв към апостолите само заради думите им: „Видяхме Господа”.

Отчаянието на Тома е толкова крайно, защото се е трупало цели осем дни. Защо Тома не е бил заедно с другите ученици, когато Иисус се е явил пред тях и им е показал ръцете и нозете, и ребрата си? Вероятно още тогава Тома се е бил затворил в себе си от мъка и отчаяние и затова не е бил с приятелите си. Едва ли можем да допуснем, че е бил на лозето или на нивата си. Бил е потънал в мъка, бил е сгърчен от болка и отчаяние, не е чувал нищо, нито виждал нищо. След дълги увещания едва са го убедили да дойде с тях на осмия ден. И той се съгласява, но извиква в лицето им – не ви вярвам, няма да повярвам, докато не видя! И в отчаянието си добавя и това безумно желание, да тури пръста си в раните от гвоздеите. Но и това му се е сторило малко и добавил –  и да туря ръката си в ребрата Му.

И на осмия ден Господ идва отново при Своите ученици. Били са умълчани и потиснати от безумните думи на Тома. Иисус застава посред тях, благославя ги и се обръща направо към Тома, приканва го да направи това, което е пожелал – да тури ръката си в ребрата Му.

Господ е разбрал безнадеждността на Тома и кротко го приканва. Господ е приел дръзкото желание на Тома като вопъл и молитва и е готов да изпълни молитвата му. За да не бъде невярващ. За да изцели душата му. За да го направи вярващ. За да го спаси от отчаянието и смъртта.

И Тома с мъка, със сетни сили се надига и пристъпва към Иисус. Другите ученици с мъка повдигат тежките си погледи. Тома посяга към раните, но се спира преди да ги е докоснал. Спира се и застива. Сълзи се отронват от очите му, същите горещи горестни сълзи, които се отрониха от очите на Петър, когато чу пропяването на петела. И както след пречистващия плач Петър става друг, така след сълзите и Тома вече е друг. И единственото, което може да каже обновеният Тома, е да изповяда кротко, смирено и уверено: „Господ мой и Бог мой!”

Обръщането на Тома е колкото мигновено, толкова и категорично. Непоколебимостта, с която изповядва вярата си, е толкова покъртителна, защото идва от покъртената му душа. Вярата, която изповядва, е толкова чиста, защото идва от толкова дълбоко. От толкова дълбоко, колкото е била болката му. Вярата на свети апостол Тома извира оттам, откъдето извират сълзите.

Всичко това се случва на осмия ден от възкресението на Христос. Затова осмият ден е образ на бъдещия век, на есхатона. Царството, където няма ни болка, ни печал, ни въздишка. А Тома е образът на есхатологичното преобразяване.

Теодора Димова
06.05.2014

Свързани статии

Още от автора