0
3973

Неолибералната стигма е силна

Антикомунизмът се оказва върл противник на социалната работа

Румен Петров, снимка marginalia.bg

Разговор с Румен Петров за социалната работа и социалните политики, за качеството на академичния и на публичния дебат в социалната сфера

Нека в началото изясним разликата между понятията социална работа и социално подпомагане. Защитавате необходимостта да се излезе от идеята за социално подпомагане, от какви ценностни позиции критикувате тази архаична според вас система и на какъв етап сме от подобно излизане?

Социалното подпомагане е форма на колективна подкрепа на членове на определена общност за определени членове на същата тази общност. Всички членове на общността допринасят и всички имат право да получават. Когато се утвърждава модерната (национална) държава (от края на XVIII век до края на Втората световна война), социалното подпомагане се развива както като държавна политика, така и като регулирана от закони дейност на частни лица (т.нар. благотворителност). Разбира се, и двете дейности са вековечни по своята същност. Това, че те присъстват трайно в цивилизациите, дава възможност при изучаването им да се открият и колективните нагласи към онези, които са подпомагани, и ролите – със съответните ограничения, – които те изпълняват като нуждаещи се и подпомагани. Например подпомаганият е своеобразно огледало на важността, властта и добродетелта на подпомагащия. Патроните се познават и по протежетата. Да си получател на блага не е идентично с това да се развиваш или да си равноправен член на общността и т.н. Може да е точно обратното, както знаем. В известна степен онези, които дават, са в специфична позиция на привилегия – най-малкото, защото те имат последна дума върху това какво, защо, как и колко се дава, както и на кого. Даващите (частни или държавни агенти на благотворителността) имат власт, която често е безотчетна. По-често безотчетна и по-голяма, отколкото е здравословно за социалната връзка, ако приемем, че тя е отношение на взаимно разпознаване в потенциала да осигуряваме взаимна сигурност и развитие един за друг.

С други думи, ако бедността е и социален конструкт (дали?), и въпрос на сравнение, но и на власт на дискурса, то какъв е конструктът и какви са процесите на освобождаването от нея („забогатавяне“ или „възмогване“, „поправяне“, „преодоляване на бедността“ и др.)? Защо и как прехождаме от ролята на бедни в ролята на богати или не-бедни? Каква е ролята на подпомагането в този преход, в успехите и в провалите му? Има ли изход от бедността? Как бедността се възпроизвежда – въпрос на влияние на хроничния стрес върху мозъка или въпрос на възпроизвеждаща се експлоатация на евтин труд и евтини тела? Това за евтиния труд ни стана болезнено ясно в последните 15-ина години – във времето на прекариата и на аутсорсинга. Ако има черен пазар на бебета за осиновяване и черен пазар на бъбреци и кръв, не е ли бедността обвързана с цените на тези „стоки“ например? И т.н.

Съществува една интересна връзка между властта на държавата и съвременното (по-скоро – модерното) социално подпомагане, което е въплътено в дисциплини (да!) и практики, познати у нас като социална педагогика, но и в педагогиката изобщо, която все още представлява основата на обучението и мисленето за социалните дейности, парадигмата на социалната работа у нас. Тя минава през национализма и войната, които бележат силно идентичността на модерните държави от Просвещението насам. Традиционните общества са по-скоро икономически и социално егалитарни. Модерните (големи) социални неравенства, а с тях и ожесточаването на въпросите за това защо, как, какво, колко и на кого се полага, се изострят с урбанизацията, с разделението на труда и с триумфа на националните държави, които поставят много по-строги граници и регулации на икономическата миграция от типа на „преселението на народите“, но и които са основани на силна и софистицирана репресия на етничното мнозинството над етничните малцинства, както и на възход на капитализма и индустриализацията. Модерната държава, прототип на която е Прусия от XVIII век, освен че е силно протестантска и мултиетнична, е милитаристична, дисциплинираща, полицейска. Казармите са големи, настанени са в градовете, и многото незаконни деца и военни сираци имат нужда от институции, които да се погрижат (някак си) за тях. Първите „големи“ педагози на Просвещението организират и поддържат сиропиталища (за бедни). Богатите нямат нужда от училища. Поне не и за техните деца. За тях те наемат частни учители. За училищата за бедни те даряват. Нещата не са се изменили страшно много до днес, ако питате мен. Обръщам внимание върху безобразната хипертрофия на частните уроци, школи и частни училища у нас – прегърнали либералния капитализъм от 20–30 години насам. Георг Зимел, Мишел Фуко и Пиер Бурдийо пишат за дисциплиниращата и нормализираща социалните неравенства функция на училището и на социалното подпомагане, но пишещите за дисциплиниращата, принудително-възпитателна задача на образованието и социалните грижи всъщност са доста повече. Може би само българската социална педагогика се прави, че не знае за това. Тя е застинала някъде на нивото на Прусия и на нейния съветски превод на литературата за образование, социална (педагогика) и социални дейности. Вижте кого и какво цитират учебниците по педагогика у нас!

Социалната работа постига много по-голяма еманципация от обществените нагласи, въплътени както в частната благотворителност, така и в държавната такава. Тя носи по-голяма и по-системна критика към структурните неравенства, структурната дискриминация (въплътена в дискурси, хабитуси, политики, закони, стереотипи), израз на които е бедността и особено хроничната бедност. Социалната работа еволюира от посещенията при бедните през XIX век до разбирането за социалната държава от 1945 г. насам – общо взето, откакто се разбра или почувства, че социалните неравенства носят катастрофи. Социалната работа днес (не у нас, а в зрелите си форми от края на 70-те години на ХХ век в Европа, САЩ и Австралия) постига много по-голяма самостоятелност на професията, по-голяма софистицираност, диференцираност на подходите и изключително високо ниво на интердисциплинарна научност. Тя знае, че социалната връзка е застрашена от инвалидността, от психичната болест, от разпаднатото семейство, от институционализма, от начина, по който отговаряме на престъпността, и е изоставила пасивното, често безпомощно и изолационистко гледане (на децата, на инвалидите, на възрастните, на затворниците и др.) за сметка на свързването с тях. Същата тази социална работа е също така под сериозен натиск, упражняван от идеологията и политиките на неолиберализма, публични лица на който у нас са „любимите на целия български народ“ Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. А смущаващо много наши сънародници харесват дори и Доналд Тръмп. Няма как да не е така след епохата на конкурсите за красота, казината и реалити-ТВ програмите, в които се закърмиха вече две поколения посттоталитарни българи и не само. Ведно с идеологията на турбокапитализма, която беше инсталирана от акушерите на демокрацията у нас – и външни, и вътрешни. Антикомунизмът се оказва върл противник на социалната работа. Не че тоталитарните общества имат изобщо социална работа в този смисъл. Те си решават въпросите по тоталитарному, помним. Точно по страниците на „Култура“ е изписано много по въпроса.

Споменахте учебниците по педагогика, вероятно преди въпроса за случващото се в социалните институции е редно да поставим въпроса за отношението на хуманитаристиката, респективно на образователното пространство към работата по социалната връзка и многото начини, по които може да бъде наранена човешката социалност. Какво е качеството на академичната рефлексия у нас в областта на социалните науки и социалната работа? Как се чувстват българските хуманитаристи на територията на социалната травма?

Струва ми се, че социалните неравенства не се познават, не се разбират като етични и социални рискове и това не тревожи особено. Голяма част от, да я наречем, „прозападната“ българска хуманитаристика се стреми да бъде дясна по начин, който буди съжаление – те стават икономически либертарианци и поклонници на Айн Ранд или поне на Фридрих Хайек. Истина е, че те са и готови, и готвени за този турболиберализъм и корпоративна власт. Моралният фокус на нашата прозападна хуманитаристика е върху стремежа ѝ да се дистанцира на всяка цена от времето на тоталитарния социализъм или поне той да се опише отстранено – като европейски антрополог в Нова Гвинея или български етнограф, който описва песни, хора и диалекти в Родопите, за да ги подчини на Нацията и нейните институции – единният национален език, единната национална история и т.н. Първите са квазиколонизационни (контрол и власт върху опита), а вторите – национално мобилизационни и политически – отново контролиращи – етоси. Те започват да се обезсмислят едва с края на Втората световна война. На Запад. Тогава възниква и модерната социална работа – в контекста на модерната социална държава. По това време на Изток има много млади общества, които прегръщат индустриализацията, национализма и милитаризацията, защото те дават просперитет на огромно мнозинство хора. Нашата хуманитаристика, с изключение на няколко ярки поети и писатели преди голямото скъсване и затваряне от 1944 г., не е обърната към социалната справедливост. До 1944 година сме една обичайна милитаризираща се, зла, национална и националистична малка държава, както много други подобни млади национални креатури, готови да разкъсат гърлото на съседа в абсолютно безсмислени войни, в които умират основно бедните, между другото… Наследниците на тези хуманитаристи днес, след 60–70 години, са отдадени на инерцията от провинциализма (колко незападни сме) и продължават да са гладни за признание оттам, но не и за реформи тук. Те, реформите, си остават приоритет на държавната администрация от царско-руски тип, която се възпроизвежда почти напълно в народното представителство и чака само големи скандали, за да предприеме нещо. Справка – случая „Могилино“ и генезиса на реформите в детските социални грижи. В резултат на тези процеси т.нар. социална демокрация и социална държава им остава чужда. До днес. 

Дори и любимият на десните хуманитаристи тоталитаризъм не е разглеждан като социална, а само като травма, по начин, който в най-добрия случай героизира жертвите, осъжда на срам и мълчание палачите и дава несъмнени политически предимства на яхналите дискурса. Вижте как още не могат да се разберат дали легионерите на Дянко Марков са fine people (по Д. Тръмп)!

Говорите за социалната работа като работа по социалната връзка със страданието. Разбира се, подобна връзка се възпитава. Как се включва в този възпитателен процес българското училище? Кой преподава права на човека и как?

Права на човека в училище, както и всичко друго, преподава и възпитава „Янка Такева“ – обобщен образ на контрола над училището, упражняван от държавно-националистическите и от неолибералните дискурси. От друга страна, самите права на човека не обезпечават автоматично възстановяването на социалната връзка. В нашата практическа интерпретация те, правата, разчитат изключително на съда, за да скастри онези, които неглижират, но не формират социална връзка.

Пак с училището наум – вижте фигурата на Даниел Вълчев, адвокат във вихъра на първоначалното натрупване на капитала през 90-те, който в качеството си на министър на образованието изигра важна роля при въвеждането на „делегираните бюджети“, и си припомнете, че същият вече професор Вълчев даде първи тон за така нареченото решение на така наречения (след това решение авторитетът му е нулев) Конституционен съд срещу Истанбулската конвенция. Тази биография не е изключение, тя е по-скоро типична за елита на прехода. Българският къснототалитарен елит е готов за капитализма на Тачър и Тръмп. Няма място и ум за социална работа. Този капиталистическо-либертариански по своята ценностна система елит вярва, че е елит, защото има власт. И щом има власт, вярва, че превъзхожда другите, но знае, че дебатът по властта е неудобен и че извън властта елитността и привилегиите му ще бъдат оспорвани, меко казано. А точно този елит не е научен да спори, той е научен да властва. Политически и икономически.  

Социалната работа е добра, когато адресира и оспорва властта, структурната (въплътената) дискриминация и стигмите и изключванията, които имат привидността на естествени, приемливи и „нормални“. Атаката срещу Истанбулската конвенция е от този порядък. Така тя е социално-травматогенна по своята природа, защото полага страданието на определени социални групи, и то онова, което е предизвикано от насилие – за правилно. Затова и поредния тур на гражданско образование в училищата считам за предизвестен провал, ако тук ще се търси успех изобщо. Успех – в смисъл на по-активни срещу социалните несправедливости млади граждани.

В този контекст как определяте равнището на публичния дебат у нас за социалните политики и тяхната справедливост, за случващото се в социалните институции и последиците от наранената социалност?

Социалните политики, основани на възстановяването на социалната връзка, нямат автентично политическо и интелектуално представителство. По-скоро антисоциалните такива са представени в Парламента. Затова и „разговорът“ се води на палатки, по павета и с жестове на силно отчаяние. Университетите мълчат както по въпроса за заплатите на медицинските сестри, така и по въпроса за инвалидността и социалните политики при уврежданията. За Истанбулската конвенция вече знаем. Следете научните списания (ако ги има)! Едновременно с това политологичното клише казва, че у нас няма автентично ляво. Виждаме какви неща се говорят за (и против) социалната справедливост в САЩ сега, в периода на този взрив и колапс на неолиберализма – времето на Тръмп. Вижте и последното отношение на нашата ВМРО към книгата „В като Вагина“, при положение че България е на едно от първите места в Европа по нежелана бременност! Или тяхната „Концепция за интеграция на несоциализираните цигани“!

Тук закономерно идва ред на въпроса за връзката между социалната травма и начина, по който се упражнява публичната власт? По-скоро отчуждаващо или включващо гражданите е публичното управление в България? Колко справедливи са социалните политики у нас, до независим или до зависим живот водят те?

Социалната травма възниква, когато има социална несправедливост, която не е адресирана като несправедливост. Разглеждана е като нещо редно. Чувствата на наранения не се разглеждат като споделими и не се приемат. Институцията на робството, всяко право на по-силния на практика е проява на социална травма. Травма е, защото оставя следи от болката в индивидите и в отношенията. Социална е, защото е норма, защото отвръщането от страдането се нормализира чрез социалните отношения на власт. А те, знаем, проникват и политическото, и политиките, и културата, и обичаите.

Публичната власт у нас има склонност да се слива с държавата, да се монополизира и свръхцентрализира. Виждаме как прокуратурата у нас не иска дори да признае очевидното, но виждаме също така колко критично много хора не обръщат внимание на това като на заплаха за справедливостта. Вероятно, защото знаят, че ако знаеш кой е силният, ще се ориентираш по-лесно в обстановката и ще можеш да го омилостивиш (или съблазниш чрез ясни сигнали на подчинение). По своята природа това е травматична адаптация към произвола. За местното самоуправление и за самоуправлението изобщо няма как да стане дума. Безгръбначните профсъюзи и привилегиите на техния елит са един от силните примери. А социалната работа, основана на социалната връзка, държи изключително много на самоуправлението и на вниманието към злоупотребата със сила. У нас тя е норма – вижте колко смешни са действията и резултатите на Комисията за конфликт на интереси, както и колко ниски са местните данъци и такси.

Участвате в трето изследване за извеждането на изоставените деца от институциите, което се провежда от НБУ. Какво показват резултатите? Как се променят общественото мислене за тези деца и публичната грижа за тях? Как ще обясните липсата на интерес към темата за деинституционализацията и в публичното пространство, и в академичните среди? 

Резултатите показват, че началният политически ентусиазъм се заменя от реализъм „на терен“, който от своя страна предстои да бъде подплатен с по-добро познаване на природата на изоставянето, природата на последиците, природата на различните увреди и техните злощастни комбинации, природата на приемното родителство, подпомогнатото родителство, психологията на кризата и несигурността и т.н. Колкото по-скоро, толкова по-добре. От кого зависи промяната в обучението и изследователската работа в социалната работа с деца не е докрай ясно, не на последно място и защото социалните услуги не изследват себе си. Те носят своята истина, както пруската държава носи истината за себе си. Не са единствени в тази слабост. Особено ясно практиката на деинституционализацията разкрива резервите в граничните на социалната работа области като правораздаване – наказателно и гражданско право, образование (предучилищно, начално, интегриращо, специално, наказателно, средно, висше, за възрастни и др.), здравеопазване и други като икономическите анализи на политиките за деца. Големи са тези резерви. Много големи. Общественото мислене е шарено от антициганизъм, популизъм, експлоатация. Но то е такова като цяло по повечето от темите на социалната работа. Много от иновациите са някак аутсорсвани – извършват се и се поддържат от НПО, на които МТСП/общините делегират (плащат) дейности. Но тези НПО не преподават в университетите. Системата държи новото „на каишка“. На теория биха могли да се отпуснат средства за изследване през Фонд „Научни изследвания“, най-добрите (важни са критериите!) практики биха могли да бъдат преподавани, необходимите компетенции – да залегнат в програмите за обучение и т.н. Обновата е много по-бавна, отколкото е възможно и доколкото нуждите на децата и семействата налагат бързина… Едновременно с това актуалната ни социална работа все пак е белязана от голямата дискриминация над бедността. Циганите (дискриминираната бедност) не са интересни, освен за шепа социолози с правозастъпническа мисия, пръснати из няколко НПО. Но застъпничеството, което може би е по-важно, не знам, не отменя поставянето на бедността в контекста на властта, на икономическите ползи от нея, на травмата и нейното предаване през поколенията, икономиката на циганизацията и т.н. Лично аз мисля, че етницизирането, разглеждането на циганите като различна култура, замъглява общия, за цигани и за българи, проблем за злоупотребата с бедността от страна на властта. Тя е повсеместна – в болницата, в училище, на избори, в бизнеса, в гетото, в затвора и т.н. И тази злоупотреба (кой печели от бедността?) води до възпроизвеждането ѝ чрез публичните политики, които носят структурната дискриминация в себе си. Мисля, че това е в основата. Но е добре да се чуят и много други гласове за бедността, много други. Но неолибералната стигма е силна, все още. Мисля обаче, че краят ѝ се вижда.

Въпросите зададе Димитрина Чернева

Гл. ас. д-р Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в Нов български университет. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитието на общностите, местната демокрация и гражданското участие. Преподава социална работа.